Определение № 50672 от 05.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 1050/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Eвро Ремонт Строй България“ ЕООД, гр. София чрез адв. Г. Г. решение № 260005 от 18.01.2021 г. по т.д. № 384/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 197 от 10.04.2020 г. по т.д. № 365/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което са отхвърлени предявените от настоящия жалбоподател в качеството му на ищец искове против Община Пловдив да бъде осъдена Община Пловдив да заплати на „Eвро Ремонт Строй България“ ЕООД, София, сумата от 97 600 лв. без ДДС, представляваща възнаграждение по Договор за изработка и монтаж от 18.04.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 23.06.2017 г. до окончателното ѝ заплащане, както и иска за заплащане на сумата от 29 773, 29 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 23.06.2014 г. до 22.06.2017 г. и в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от „Eвро Ремонт Строй България“ ЕООД, [населено място] против Община Пловдив искове да се осъди Община Пловдив да заплати на дружеството сумата от 97 600 лв. без ДДС, представляваща обезщетение за неоснователното обогатяване на ответника, вследствие използване на изработеното от изпълнителя по развален, респ. прекратен от възложителя договор за изработка и монтаж от 18.04.2011 г., с която сума ответникът се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца за периода от 23.06.2014 г. до 23.06.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 23.06.2017 г. до окончателното ѝ заплащане, както и да заплати сумата от 29 773, 29 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 23.06.2014 г. до 22.06.2017 г.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени решението в обжалваните части.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – решението в частта, с която било обезсилено решението на първоинстанционния съд по иска за неоснователно обогатяване било недопустимо. При отхвърляне на иска, се сбъдвало вътрешното условие за разглеждане на евентуално предявения иск.

Като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното съдебно решение сочи и наличието на очевидна неправилност на съдебното решение, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Сключването на процесния договор за изработка и монтаж от 18.04.2011 г. между Община Пловдив и „Eвро Ремонт Строй България“ ЕООД, на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от НВМОП, без да са налице установените в Наредбата изисквания, а не по реда на ЗОП, води ли до нищожност или евентуално друг порок на правния акт? – противоречие с определение № 534 от 14.09.2015 г. по т.д. № 1542/2014 г. на ВКС, II т.о., с което обосновава основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Едновременно с това сочи основание за допускане касационно обжалване чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

2.Следва ли възражение за погасяване по давност на вземане, да се разглежда на база твърдените от възразяващия фактически обстоятелства по отношение на изискуемостта или съда е свободен в преценката си да съобрази и други, неизтъкнати от страната факти, от значение за настъпване изискуемостта на задължението? От кой момент настъпва изискуемостта на вземането на изпълнителя по договор за изработка - от съвместно определения между страните в допълнително споразумение начален срок във връзка с подписан приемо-предавателен протокол, от заприходяването на изработените материали и съоръжения, или от служебно определения от съда момент (когато фактурата е следвало да възникне като документ в правния мир, съгласно чл.113, ал.4 във връзка с чл.25, ал.2 ЗДДС)? Счита, че по този правен въпрос е налице допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради разрешаване на посочените правни въпроси в противоречие с трайната практика на ВКС, израз на която е решение № 169 от 15.10.2020 г. по гр.д. 4423/19 г., ВКС, IV ГО, както и сочи основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

3. До кого е следвало да бъде адресирано изявлението на ответника Община Пловдив (в качеството ѝ на длъжник), за признаване на вземането и към ищеца „Eвро Ремонт Строй България“ ЕООД, за да е налице прекъсване на давността на основание чл.116, б. „а“ ЗЗД? Счита, че по отношение на този правен въпрос е налице основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, с оглед и образуваното тълкувателно дело 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС.

4. Длъжен ли е решаващият състав на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, включително представените и събрани по делото доказателства? Води ли до нарушаване правото на страната на защита, респективно порок на постановеното въззивно решение и евентуално какъв, необсъждането от решаващия състав на изтъкнатите от жалбоподателя - ищец възражения и доводи, включително подробно изложени във въззивната жалба, за наличие в материалите по делото на доказателства - представени от ответната [община] писмени доказателства, както и в изискваните по реда на чл.192 ГПК документи от трето лице - ОП „Общински пазари“, в които се съдържат по същество - пряко или косвено изразени признания за съществуващо задължение на Възложителя към Изпълнителя, т.е. за прекъсване на давността по чл.116 ЗЗД (при условие, че исковата претенция е отхвърлена именно поради уважено възражение за изтекла давност на ответника)? По този правен въпрос изтъква основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК - противоречие с ППВС № 1/1953 г.; тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г., ОСГК на ВКС и тълкувателно решение № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; решение № 169 от 15.10.2020 г. по гр.д. № 4423/2019 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 422 от 18.07.1997 г. по гр.д. № 250/1997 г., 5 чл. с-в, ВС на РБ; решение № 106 от 19.06.2019 г. по гр.д. № 1463/2018 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр.д. № 1377/2017 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр.д. № 1618/2019 г. на ВКС, IV гр.о.

5. Кой следва да бъде изслушан пред съда, при заявено доказателствено искане по чл.176-177 ГПК за лично явяване в открито съдебно заседание на Кмета на Община, при условие, че междувременно същият е сменен - стария или новия кмет? По този правен въпрос сочи допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Ответникът Община Пловдив оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения за липса на основание за допускане касационно обжалване на въззивното съдебно решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на 28.01.2021 г. Касационната жалба е от 02.03.2021 г. /изпратена по куриер на: 01.03.2021 г./. Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 18.04.2011 г. между ищеца и ответника е сключен договор, с който Община Пловдив е възложила на ищеца „Евро Ремонт Строй България“ ЕООД да изработи и монтира съоръжения за осъществяване на търговска дейност на територията на обект „Четвъртък пазар“, [населено място]. Уговорено е и възнаграждение в размер на 195 200 лв., без ДДС. По делото е прието, че възложител /поръчващ/ по процесния договор за изработка е субект от кръга, посочен в чл. 7 от действащия към 18.04.2011 г. ЗОП (отм.) като съгласно чл. 8, ал.1 от ЗОП /отм./ е бил длъжен да проведе процедура за възлагане на обществена поръка, когато са налице основанията, предвидени в закона. Прието е, че обществената поръчка се провежда по реда на ЗОП (отм.), освен, ако стойността, за която следва да се сключи договор не е под праговете, предвидени в чл. 14 от ЗОП (отм.), когато се провежда по ред, определен с наредба. Така е посочено, че към процесния случай съгласно чл. 14 от ЗОП условията и редът за възлагане на обществени поръчки по ЗОП (отм.) се прилагат при възлагане на обществени поръчки, които имат следните стойности без ДДС: за строителство – над 2 150 000 лв., а когато поръчката е с място на изпълнение извън страната – над 6 000 000 лв., 2. За доставки – над 180 000 лв., а когато поръчката е с място на изпълнение извън страната – над 250 000 лв., 3. За услуги – над 110 000 лв., а когато поръчката е с място на изпълнение извън страната – над 250 000 лв.

Установено е, че в процесния случай, видно от данните по делото, договорът бил сключен при условията на чл.2, ал. 1, т. 1 от НВМОП, съгласно който възложителите могат да не провеждат процедура за възлагане на малка обществена поръчка, но са длъжни да съберат не по-малко от 3 оферти, които съдържат техническо и финансово предложение, освен ако това е обективно невъзможно, когато поръчката е за строителство и е на стойност без ДДС от 45 000 до 200 000 лв., а ако е с място на изпълнение извън страната от 500 000 до 1 500 000 лв.

Установено е, че възложената с договора работа, е с място на изпълнение в България и така би се достигнало до извод, че тази разпоредба на НВМОП е приложима, ако предметът на същата би бил строителство. В случая, във въззивното решение се поддържа, че строителство, с оглед действащите към онзи момент разпоредби на ЗУТ и ЗОП и дадените определения в ДР и ПЗР на същите, е дейност по извършване на СМР, свързани с изграждане на нови сгради, реконструкция и ремонтни работи във вече същестуващи. Въззивният съд е приел, че в случая предмет на възлагане не е извършване на СМР в сграда, а изработка на самостоятелни движими вещи за осъществяване на търговска дейност на територията на обект „Четвъртък пазар“ [населено място]. Поради това, според въззивния съд, е приел, че е неприложима квалификацията на чл. 2, ал. 1, т. 1 от НВМОП при сключване на процесния договор. Прието е, че е налице забрана на чл. 14, ал.1, т. 3 от ЗОП /отм./, която в процесния случай, е нарушена. Въпреки приетото противоречие със закона на сключения договор, въззивният съд, е приел, че правилата на ЗОП се прилагат преимуществено пред правилата на ТЗ и ЗЗД. Към сключване на договора 18.04.2011 г. била в сила разпоредбата на чл. 120а, ал. 1 от ЗОП, (ДВ бр. 52/2010 г.), но преди да бъде приета тази разпоредба редакцията на чл. 120 а, ал. 1 от ЗОП отм. било предвидено, че договорът е нищожен когато е сключен без процедура за възлагане на обществена поръчка, въпреки наличието на основания за провеждането й, както и преди изтичане на срока за обжалване на решението за определяне на изпълнител, преди влизане в сила на определението по искане за налагане на временна мярка и при установено нарушение на процедурата за възлагане на обществена поръчка. С измененията в ЗОП, ДВ бр. 52 от 09.07.2010 г., било въведено понятие недействителност на договора за обществена поръчка, като основанията за това били чл. 41 б от ЗОП, като в чл. 122и от ЗОП били посочени лицата, които могат да искат същата, посочено, че се релевирала чрез иск по реда на ГПК и можело да се предяви в двумесечен срок от публикуване на инфорамация за сключен договор в Регистъра за обществените поръчки, а ако не е публикувана от узнаването, но не по-късно от една година от сключване на договора. Направено е и историческо тълкуване на следващите редакции на ЗОП ДВ бр. 93/25.11.2011 г. от 26.02.2012 г. и бр. 33 от 27.04.2012 г., с което били направени допълнения в основанията за недействителност на основание чл. 41 б от ЗОП и чл. 122 и от ЗОП досежно кръга от лица, можещи да предявят иска за обявяването й. Въззивният съд, с оглед същността на правната уредба, е направил извод, че в случая съгласно посочената правна уредба, не може да се релевира безсрочно и от всеки субект нищожност на сключения договор, а е налице правно призната възможност за прогласяване относителна недействителност на договора и може да се релевира след упражняване на съответното потестативно право, упражнено от легитимирано съгласно тази правна уредба лице. Договорът запазва своето действие, освен ако не е упражнено посоченото потестативно право и само спярмо определени категории лица (заинтересовани кандидати и/или участници) няма да има правно действие. Въззивният съд е изразил извод, че само тези лица могат да се защитят чрез предявяването на иск в определения от закона срок. С оглед правната уредба е прието, че няма ангажирани доказателства за предявяване на посочените искове, сключеният договор за възлагане е провел своето действие и след като липсва обявяването му за недействителен, то не може да бъде прието, че е нищожен и не е провел правно действие.

С оглед този извод е приел, че съгласно чл. 2 от договора изработеното е следвало да бъде завършено, предадено и монтирано в срок от 59 календарни дни от подписване на договора. С писмо от 16.06.2011 г. на Директора на ОП „Общински пазари“, като представител на Възложителя – Община Пловдив, изпълнителят бил уведомен, че на 17.06.2011 г. изтича срокът за предаване и монтиране на съоръженията за осъществяване на търговска дейност на територията на обект „Четвъртък пазар, [населено място]“, съгласно договор от 18.04.2011 г. След получаването му, до възложителя била изпратена нотариална покана на 02.08.2011 г. В нея било заявено, че работата е изпълнена и бил поканен в едноседмичен срок за съдействие като определи подходяща дата за доставка и монтаж на изработеното, предостави необходимата площадка за извършване на СМР. Поканата била връчена на 03.08.2011 г. като възложителят на 08.08.2011 г. бил изпратил до изпълнителя писмо, с което бил уведомен, че не била налице обективна възможност да осигури площадка за монтаж на съоръженията, поради текущи СМР на „Четвъртък пазар“. Посочено било, че с оглед чл. 6, ал. 2 вр. чл. 10, ал. 2 от договора, било предложено да се извърши предварителен оглед на изработеното на 10.08.2011 г. и да се подпише протокол. Прието е, че било отправено предложение да се осигури площадка за монтаж на съоръженията да останат на отговорно пазене при ищеца до датата на монтирането и ако се установи извършването й да се плати остатък от дължимото възнаграждение, без стойността на монтажа.

Прието е, че на 15.08.2011 г. бил извършен оглед на изработеното и било удостоверено, че съоръженията били изработени съгласно заданието на възложителя и техническото предложение на изпълнителя, като са описали броя и характеристиките на същите. Отбелязано било, че мострените стелажи и стойки за показ били изработени отделно като сглобяването на основания корпус на масите било постигнато съгласие да се извърши след транспортиране на съоръженията и монтажа им на обекта на посочената от възложителя дата. Направена била констатация, че изработеното не страда от явни недостатъци и било констатирано, че е в съотвествие с уговореното. С оглед на тези доказателства, въззивният съд е приел, че с допълнителното споразумение на 22.08.2011 г., било материализирано изявление на възложителя за приемане на възложената работа. Изработеното било оставено на отговорно пазене при изпълнителя и било постигнато съгласие възложителят да осигури площадка за монтаж, като се извърши в 7 дневен срок от приключване на ремонта на „Четвъртък пазар“, за което изпълнителят да бъде уведомен писмено. Прието е от съда, че възложителят не е изпълнил задължениет оси да заплати възнаграждение, на основание чл. 266 от ЗЗД, като размерът на това задължениет, за който било постигнало съгласие бил в размер на 117 120 лв., част от тази сума от 97 600 лв било уговорено да бъде изплатена в срок от 5 дни след представяне на фактура, а сумата от 19 520 лв – стойността на монтажа, в 5 дневен срок от приемане на изработеното съгласно чл. 11 от договора и представяне на фактура от изпълнителя.

По отношение възражението за недостатъци на изработеното, извършени констатации от директора на ОП „Общински пазари“, в писмо до изпълнителя от 18.06.2012 г., в което било материализирано изявление за прекратяване на договора. Въззивният съд е приел, че е недоказано наличието на недостатъци, поради липса на протоколи за това или свидетелстващи документи, съставени в присъствие на насрещната страна. От показанията на новия директор на ОП „Общински пазари“ М. М., въззивният съд е приел, че констатации на комисия за установяване надеждността на изпълнението била констатирала, че е налице недовършване на работата поради липса на плотове и поставени съоражения над масите и че са складирани част от масите в работилница на предприятието ОП „Общински пазари“ в жк Т., като според свидетеля не биха могли да се ползват във вида, в който са установени. Направен е извод, че съораженията не било твърдяно от свидетеля да не са изработени, а само, че не са поставени. От разпита на К. К., предходен директор на предприятието е прието, че масите са били изработени на елементи, което било съобразено с техническото задание, а и с оглед на елементи над масите е следвало да бъдат поставени след закрепване на масите.

Наличието на надлежно изпълнение на задълженията по договора от страна на изпълнителя, е възприето от съда и след възприемане заключението на вещото лице Н.. Прието е, че работата е извършена в не по-малко от 80 %, от цялата необходима възложена дейност. Причината за този процент била свързана с това, че плотовете не били поставени и не били наложени някои от стелажите, което следвало да се извърши при монтаж на масите и съоръженията на самия обект, а неизпълнението на това задължение се дължало на поведението на възложителя. Въззивният съд е направил извод, че масите за ядки, семена, мед от 2 кв.м. били отговаряли на техническото задание, както и изпълнените врати на масите били в съответствие посоченото техническо задание. Ищецът добросъвестно бил изпълнил възложената му работа до момента на съставяне на констативния протокол от 15.08.2011 г. и материализиране на изявлението от страна на ответника за приемане на извършената от него работа в допълнително споразумение от 22.08.2011 г. Причина за неизпълнение на възложеното в пълния му обем, изразяващо се в монтаж на съоръженията за обект „Четвъртък пазар“ не било по вина на ищеца, а следствие от недобросъвестното поведение на ответника-възложител, неосигуряване възможност да се завърши работата.

Направен е извод, че след приемане на работата, възложителят бил длъжен да заплати сумата от 97 600 лв, като срокът за това бил определен в споразумението от 22.08.2011 г., в което бил оприето, че плащането следва да е в 5 дневен срок от представяне на фактура за извършената работа. Но предвид императивната норма на чл. 113, ал. 4 от ЗДДС, а именно, че при възникване на данъчно събитие фактура следва да се издаде в 5 дневен срок, следвало да се приеме, че е налице изискуемо задължение след изтичане на този срок. Според съда данъчно събитие е възникнало с приемане на работата съгласно допълнителното споразумение от 22.08.2011 г., като фактурата е следвало да се издаде на 27.08.2011 г. и изискуемостта на задължението е възникнала на тази дата. С оглед така определената изискуемост на вземането, въззивният съд е приел, че възражението, направено от ответника за погасяване на вземането по давност е основателно. Прието е, че давността е започнала да тече от 27.08.2011 г., като на основание чл. 110 от ЗЗД е определено, че срокът е 5 – годишен и изтича на на 27.08.2016 г., а исковата молба е предявена след тази дата, на 23.06.2017 г. Поради това е прието, че вземането е погасено по давност и поради това неоснователен искът за заплащане на исковата сума, представляваща част от задължение за заплащане на възнаграждение, на основание чл. 266 от ЗЗД. Поради липсата на основателност на иска за заплащане на възнаграждение, е отхвърлен искът за главница, а искът за лихва като акцесорен и обусловен от иска за главница също е отхвърлен. Поради този извод, е прието, че не може да възникне условие за разглеждане на евентуалния иск за неоснователно обогатяване, тъй като е установено основанието на главния иск. Това е наложило извод, че липсва условие за разглеждане на евентуалния иск и в тази част решението на първоинстанционния съд е обезсилено.

Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Служебно, касационната инстанция може да допусне обжалване на въззивното решение, само ако установи от данните по делото, че е налице вероятност решението да е нищожно или е налице вероятност решението да е недопустимо – основания, предвидени в чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В настоящия случай, при извършената служебна проверка не се установи наличие на това основание.

Съгласно чл. 280, ал. 1, както и чл. 280, ал. 2, пр.3 от ГПК, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

По отношение посоченото основание за евентуална недопустимост на съдебното решение в частта, с която е обезсилено решението на първоинстанционния съд, с което е осъдена Община Пловдив да заплати на „Евроремонт строй България“ ЕООД сумата от 97 600 лв без ДДС, представляваща обезщетение за неоснователно обогатвяне, вследствие използване на изработеното от изпълнителя по развален договор, респ. прекратен договор за изработка и монтаж от 18.04.2011 г., с която сума ответникът се бил обогатил за сметка на обедняването на ищеца за периода от 23.06.2014 г. до 23.06.2017 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 23.06.2017 г. до окончателното заплащане, както и сумата от 29 773,29 лв, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 23.06.2014 г. до 22.06.2017 г., настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване, вероятна недопустимост на съдебното решение. Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд в неговата цялост, като първоинстанционният съд е постановил диспозитиви за отхвърляне и на иска с правно основание чл. 266, ал.1 от ЗЗД – за заплащане на дължимо възнаграждение, на основание договор, както и по евентуално съединения иск за заплащане на сумата на основание неоснователно обогатяване.

Въззивният съд е изложил съображения, че при наличие на установено основание за сключен между страните договор за изработка, но извод за основателност на възражението и погасяване на вземането по давност, не възниква условие за разглеждане на евентуалния иск, тъй като не е налице извод за липса на основание между страните, поради неговото невъзникване, разваляне или прекратяване. Произнасянето е допустимо, доколкото е налице сезиране с въззивната жалба и по двата иска, както и е съобразен видът на съединяване на искове. Въззивният съд е направил извод, че е установено основание между страните, което изключва извод за сбъдване на процесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск. В случая решението на въззивния съд не е недопустимо. Въпросът за сбъдване на условието за разглеждане на евнтуалния иск, не е свързано с допустимостта на решението на въззивния съд. Изцяло в правомощията на въззивната инстанция, с оглед подадената въззивна жалба срещу решението в неговата цялост от ищеца, е да прецени дали да пристъпи към разглеждане на евентуалния иск. При преценка наличие на основание на предявения главен иск, то въззивният съд съобразява сбъдва ли се условието за разглеждане на евентуалния иск. Ако прецени, че не се е сбъднало условието следва да се произнесе по допустимостта на решеинето, с което е разгледан евентуалния иск. Въззивният съд като инстанция по същество, дължи произнасяне по спорното правоотношениеи при преценка, че не се е сбъднало условието за разглеждане на евентуалния иск, поради наличие на установено основание на главния иск, то преценява и допустимо ли е било разглежднето на този иск от първоинстанционния съд. Извън основанията за недопустимост на въззивното съдебно решение е преценката на въззивния съд за наличие на основание за произнасяне по евентуалния иск. По изложените съображения не може да се приеме наличието на основание за недопустимост на въззивното съдебно решение. Такива основания биха били недопустимо произнасяне при липса на надлежно сезиране с въззивна жалба, произнасяне по непредявен иск, в отклонение от диспозитивното начало. В случая липсва отклонение от сочените правила, поради което не можеда се направи извод за вероятна недопустимост на въззивното съдебно решение.

По отношение на посоченото основание - очевидна неправилност съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание. С нормата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, законодателят е създал правна възможност да се допусне до касационно обжалване въззивно съдебно решение, което е неправилно. Но тази неправилност следва да се установи от самия акт, без извършване на същинска проверка на основанията съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК. В случая очевидна неправилност не е налице, тъй като постановеният съдебен акт не е постановен при грубо нарушение на правилата на формалната логика или недостатъчно обсъждане на доказателствата. Не може да се установи от самия акт неговата незаконосъобразност, както и не може да се установи съществени нарушения на процесуалните правила, които да обусловят неправилност на обжалваното съдебно решение. По изложените съображения, следва да се приеме, че актът не е очевидно неправилен и липсва основание за допускане на въззивното съдебно решение до касационно обжалване.

По отношение на посочения първи правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е свързан с правилността на съдебното решение и основателност на предявения иск. Поради това не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. В случая, въззивният съд, определяйки приложимите правни норми, е приел, че съгласно правната уредба на договорите за обществена поръчка е налице специален режим, при който само определени в закона лица могат да се позовават на недействителността на сключения договор за обществена поръчка и сред тези лица не е възложителят на договора. Преценено е, че изменението на правната уредба през 2010 г. изключва позоваването на правилата на ЗЗД относно недействителността на договора и изисква на недействителността да може да се позове само посочено в закона заинтересовано лице в определен от закона срок. Извън този срок, както и извън легитимираните лица, договорът не може да се приеме за недействителен. Прието е, че не може да има недейсвителност поради противоречие на закона – неспазване изискването за пряко възлагане на обществената поръчка, а следва да е преценена от съда, само по иск на определени лица, което я определя като относителна недействителност. Искът е приет за конститутивен и възможно да бъде упражнен в определен от закона срок, след изтичането, на който съдът не може да установи недействителност на договора. Тези изводи са свързани изцяло с правилността на съдебното решение, тъй като са резултат на прилагането на посочените от съда правни норми – чл. 120 а от ЗОП отм. в редакцията към момента на сключване на договора. С поставения правен въпрос, касаторът не е обосновал основание за допускане касационно обжалване, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно разясненията в това тълкувателно решение, правният въпрос не може да бъде свързан с преценка правилността на съдебното решение, приложението на определени правни норми и направените изводи от въззивния съд. Правният въпрос е този, който е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, така че да е обусловил изхода на спора. Поставеният правен въпрос относно процесния договор и извод за нищожност на същия, не представляват правен въпрос, а оплакване срещу приетите изводи от въззивния съд относно действителността на сключения между страните договор, на който касаторът е основал главния си иск. Така формулираният правен въпрос, не представлява отговор на правния въпрос за вида недействителност, предвидена от законодателя, а цели да определи дали договорът между страните е действителен. Въззивният съд е приел, че макар и да не отговаря на условията за възлагане по НВМОП, процесният договор, не може да бъде приет за недействителен поради това, че липсва прогласяване на тази недействителност в срок и договорът следва да се приеме за провел своето правно действие. Поради това посоченият въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория посочен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд въз основа на анализ на доказателствата по делото е приел, че страните са обвързани от договор, ищецът като изпълнител е изпълнил задълженията си и изработил възложеното в съответното качество и процент, като за възложителя е възникнало задължение да приеме изработеното, което е и сторил. Въззивният съд е възприел уговореното между страните допълнително споразумение 22.08.2011 г., с което е изменен договорът относно начина и срока за заплащане на възнаграждение, като е прието, че разликата над авансово платената сума, представляваща стойността на изработеното ще бъде платена в 5 дневен срок от издаване на фактура, а стойността на монтажа, след извършването му и издаване на фактура от изпълнителя. Съдът е приел, че срокът за издаване на фактура при възникнало данъчно събитие – а именно изработване и приемане на работата, вследствие на което е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение, е определен в чл. 113 от ЗДДС и неизпълнението на това законово задължение от страна на изпълнителя не може да е препятствие за възникване и изискуемостта на вземането на изпълнителя, респ. възникване задължението на възложителя. Прието е, че условието за плащане на възнаграждение не може да е повече от 5 дни след възникване на това задължение и така уговорената изискуемост на вземането не може да се продължи по воля на изпълнителя, обусловена от издаване на данъчна фактура, предвид законовото задължение на същия да издаде данъчна фактура в определен от закона срок. Така началото на давностния срок е свързан с изтичане на срока за издаване на фактура и е прието, че е погасено по давност вземането на изпълнителя, предвид настъпилата изискумест на 27.08.2011 г. и изтичането на предвидения в чл.110 от ЗЗД срок от 5 години на 27.08.2016 г., преди предявяване на иска на 23.06.2017 г. В този смисъл липсва служебно определен от съда срок, а е преценено условието, предвидено от страните в допълнителното споразумение, като е преценено кога възниква изсикуемост на вземането за заплащане на възнаграждение, на основание сключения договор за изработка. Липсва разрешаване на правния въпрос по посочения то касатора начин. Заприходяването на изработените елементи, на основание извършеното възлагане с договора, не е обсъждано от въззивния съд с цел да се определи изискуемостта на вземането. Посоченото решение на ВКС по гр.д. 4423/19 г., IV ГО засяга спор относно алеаторен договор за издръжка и гледане и не може да се приеме, че е налице противоречие между даденото разрешение от въззивния съд с посоченото решение, представляващо практика на ВКС. Поставеният въпрос по начина, по който е формулиран, не съставлява основание за допускане касационно обжалване. Същият е свързан с обосноваността на изводите на въззивния съд относно уговорената изискуемост на вземането, както и определянето му като начален момент на срока за погасителна давност. Следователно е свързан с правилността на обжалваното въззивно решение, което не може да е основание за допустимост на касационното обжалване, съгласно разясненията по тълкуването на чл. 280 от ГПК с Тълкувателно решнеие № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК.

По отношение на третия поставен правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е обсъдил възражение за прекъсване на давността, на основание чл. 116 а от ЗЗД. На първо място, доводи за прекъсване на давността са наведени едва във въззивната жалба. След като възражение за погасяване по давност на вземането е направено от ответника в срока за отговор на исковата молба, в допълнителната искова молба, ищецът е посочил само общо оспорване на всички възражения, без да посочи конкретни факти за прекъсване на давността. На второ място, направените доводи във въззивната жалба не са свързани с обективен факт за наличие на съществуващ дълг за заплащане на възнаграждение по сключения между страните договор. Сочените обстоятелства от касатора не са годни обективно да установят намерението на кредитора да не оспорва вземането, основание изискуемо от нормата на чл. 116 а от ЗЗД, така както е тълкувана в Тълкувателно решение по тълк.д. 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно посоченото тълкуване е необходимо признанието на вземането от страна на длъжника да се извърши по отношение на кредитора, като се посочат обективни релевантни факти и обстоятелства, годни да доведат до извод, че длъжникът обективно признава вземането и не оспорване съществуването му, като тези факти следва да са обективирани след възникване на изискуемостта на вземането. В случая касаторът не се е позовал на такива обективни факти в процеса, както и не сочи други обстоятелства, които могат да доведат до извод, че поставеният правен въпрос е релевантен за изхода на спора. Поради изложените съображения, поставеният правен въпрос, относно относителността на изявлението на длъжника-ответник по иска спрямо кого е следвало да се извърши изявление за прекъсване на давността, не е решаващ за разрешаването на спора по делото и съответно не е обусловил изхода на спора. С този въпрос касаторът не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на четвъртия правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е свързан с посоченото по-горе, относно това, че на първо място доводът за прекъсване на давността не е направен в срок и на второ място, не е налице посочване на изявление, което е годно да обективира факт, свързан с прекъсване на давността. По този начин поставеният правен въпрос, като нерешаващ за изхода на спора, не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

Поставеният пети въпрос относно легитимираните лица да дадат обяснение от името на юридическото лице, общината, не е свързан с решаващата воля на съда. Въззивният съд е основал решаващите си изводи относно наличието на сключен договор, провел правно действие, възникване на изискуемо вземане, както и погасяване по давност на вземането, обсъждайки доказателствата по делото в тяхната съвкупност. Правилото на чл. 176 и чл. 177 от ГПК е че, обясненията на страната чрез нейния представител, респ. нейното поведение чрез неявяване или даването на уклончиви отговори, които могат да се преценят и да се приеме, че са настъпили неизгодни за страната факти. С оглед анализа на всички доказателства по делото и липсата на специфициране от касатора, кой факт е останал недоказан, чрез неизползване на посоченото доказателство, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос не е свързан с решаващата воля на съда и като такъв не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Относно всички твърдени от ищеца факти и обстоятелства (включително и относно тези, за които са поставени въпроси по реда на чл. 176 от ГПК) са допуснати и изслушани доказателства, които са преценени от възивния съд. Обсъдени са други доказателства относно поставените правни въпроси и поради това, посоченият пети правен въпрос също не обосновава общо основание за допускане касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд