Определение № 425 от 01.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение от 07.12.2017 г. по гр.д. № 386/ 2017 г., с което Окръжен съд – Монтана след отмяна на решението от 07.08.2017 г. по гр.д. № 2337/ 2016 г. на Районен съд – Лом по иска по чл. 422 ГПК, е признал за установено, че А. О. Л. дължи на М. Б. А. сумата 10 000 лв. – заем по договор от 26.02.2016 г., ведно със законната лихва от 19.05.2016 г. – датата на заявлението по издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 684/ 2016 г. на Районен съд – Лом. Решението се обжалва от А. О. Л. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следния процесуалноправен въпрос: За да уважи иска за връщане на паричен заем, длъжен ли е съдът да приеме за доказано не само съгласието на страните, но и предадената от заемодателя на заемателя сума? Касаторът се позовава на конкретни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, на които счита, че въззивното решение противоречи. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с които обосновава искането за допускане на касационния контрол, той счита, че решението е и очевидно неправилно. Твърди, че въззивният съд е обосновал фактическите си констатации на свидетелски показания, събрани в нарушение на забраната от чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК, а допуснатото нарушение е толкова съществено, че осъществява основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът по касация М. Б. А. не взема становище дали решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване, а възразява, че е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Въззивното решение е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ответникът по уважения иск. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но сочените основания за допускане на касационното обжалване липсват. Съображенията са следните: Въззивният съд е приел, че на 26.02.2016 г. е възникнало вземането по издадената заповед за изпълнение за връщане на паричен заем за сумата 10 000 лв. с кредитор М. А. и длъжник А. З.. Базирал е извода за постигнато съгласие за заема със срок до 01.04.2016 г. на договора от 26.02.2016 г, а на удостоверителното изявление в него, че служи и за разписка, – извода, че парите са били предадени от заемодателя на заемателя. Противоречието между бъдещото време, използвано в текста на договора („заемната сума ще бъде предадена от заемателя на заемодателя“) и удостоверителната негова част, въззивният съд е изяснил с тълкуване съобразно изискванията на чл. 20 ЗЗД. Добавил е, че показанията на свидетеля М., разпитан пред първата инстанция, изключват всяко съмнение в обстоятелството, че заемодателят е предал парите на заемателя. Така въззивният съд е намерил за основателно оплакването в жалбата, че обратният извод на първостепенния съд противоречи на доказателствата. Приел е за осъществен фактическият състав, породил задължението, отчитайки, че договорът за заем е реален (чл. 240 ЗЗД). При неблагоприятни последици на доказателствената тежест е приел, че заемателят не е платил задължението си на падежа, а е в забава и към приключване на съдебното дирене. Това са мотивите, при които е обобщил, че вземането по заповедта за изпълнение съществува, а искът по чл. 422 ГПК е основателен, включително с присъждане на законните лихви от датата на подаденото заявление. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатият въпрос включен в предмета на делото и обуславящ решението. Въззивният съд обаче го решава в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, включително приложената. Според нея, договорът за заем е реален, а задължението се поражда от постигнато съгласие и предаване на парите или на собствеността върху заместимите вещи. Така е приел и въззивния съд, като е възприел фактическият състав от чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъществен, приемайки за доказани и двата правопораждащи юридически факта. Изложеното изключва въззивното решение да се допусне до касационно обжалване по повдигнатия въпрос. Основанието „очевидна неправилност“ касаторът обосновава със становището, че го осъществява всяко решение, в което въззивният съд базира фактическите констатации на свидетелски показания в нарушение на забраната от чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК. Изводът за това, че заемодателят е предал парите на заемателя, обаче въззивният съд е базирал на удостоверителната част от текста на договора (с характеристика на разписка) и след тълкуване при критериите от чл. 20 ЗЗД. Позовал се е на на свидетелските показания само като допълнителен аргумент в установяване на правопораждащия факт. Изложеното изключва хипотезиса на чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК, а с това – възможността решението да е неправилно, включително „очевидно“, какъвто и да е смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, които ответникът по касация е направил пред настоящата инстанция. При тези мотиви, съдът