Определение № 390 от 05.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2542/2016 г.

Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена частна касационна жалба от ищеца Х. И. Г., чрез адв. И. Ю., срещу определение № 1163/05.04.2016 г. по ч. гр. дело № 1522/2016г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 17.02.2016г. по гр. д. № 5168/2014г. на Софийски градски съд, с което е върната подадената от Х. И. Г. против, постановеното по същото дело, съдебно решение № 299/07.01.2015г. касационна жалба с вх. № 58644/08.05.2015г., като недопустима, и е оставена без разглеждане молба за обезпечение на иска по чл. 389 ГПК от 28.01.2016 г., уточнена с допълнителна молба от 15.02.2016 г.. Жалбоподателят поддържа доводи за неправилност на обжалваното определение, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се неговата отмяна и връщане на делото на въззивния съд за администриране на касационната жалба и произнасяне по същество по молбата за обезпечение на иска. В изложението към касационната частна жалба са формулирани правни въпроси, решени според жалбоподателя при наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба К. И. И., чрез адв. С. Х., изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира сторените в настоящото производство разноски. Върховният касационен съд състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационната частна жалба е процесуално недопустима по следните съображения: С обжалваното определение съдът е приел, че предмет на въззивен контрол пред СГС по гр.д. № 5168/2014г. е решение на СРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Х. И. Г. против К. И. И. иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване на правото му на собственост и осъждане ответника да му предаде владението върху описания недвижим имот. Цената на предявения иск, определена съобразно ¼ от данъчната оценка на имота е 2 528 лв. Срещу въззивното решение са постъпили касационна жалба с вх. № 58644/08.05.2015г. и молба за отмяна с вх.№ 108579/08.09.2015г., както и искане за спиране на действията на ЧСИ от 28.01.2016 г. В изпълнение на дадени от съда указания за уточняване на търсената защита жалбоподателят, чрез адв. Ю., посочил, че жалбата има характер на касационна, като е представил изложение на касационните основания по чл. 280, ал.1 ГПК, а при условията на евентуалност същата да се разглежда като молба за отмяна. С молба от 15.02.2016г. жалбоподателят поискал допускане на обезпечение на иска по чл. 389 ГПК, чрез спиране на изпълнението по образувано срещу него изпълнително дело при ЧСИ Я.. С обжалваното пред Софийски апелативен съд определение от 17.02.2016г. Софийски градски съд е върнал като процесуално недопустими касационната жалба и молбата за обезпечение на иска. Апелативният съд е взел предвид разпоредбата на чл. 280, ал.2 ГПК в редакцията /ДВ бр. 100/2010 г./ към момента на подаване на жалбата - 08.05.2015г. и като е съобразил цената на иска за собственост – 2528 лв., според представената данъчна оценка е формирал извод, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Посочил е, че съобразно пар. 14 от ПЗР ЗИД /ДВ бр. 50/2015г./ подадените до влизане в сила на този закон касационни жалби се разглеждат по досегашния ред, който изключва касационното обжалване на въззивни граждански дела с цена на исковете до 5000 лв., независимо от техния предмет, че ЗИД на ГПК /ДВ, бр. 50/2015г./ в сила от 07.07.2015 г. има действие само занапред. Апелативният съд е приел за правилно определението на Софийски градски съд и в частта, с която е оставена без разглеждане молбата по чл. 389 ГПК като процесуално недопустима, тъй като постановеното въззивно решение е окончателно, което изключва процесуалната възможност за обезпечение на висящ иск. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 2 ГПК, в редакция от 03.07.2015г /ДВ, бр.50/2015г., в сила от 07.07.2015/, на обжалване пред ВКС подлежат определенията по ал.1, постановени от апелативен съд. Когато такива определения са постановени от окръжен съд като въззивна инстанция, какъвто е настоящия случай, определението му подлежи на обжалване пред съответния апелативен съд, чието произнасяне е окончателно. Режимът за обжалване и в двата случая е еднакъв – с проверката, която извършва ВКС, респективно, която извършва апелативният съд за законосъобразност на определението на въззивния съд за връщане на касационната жалба, се изчерпва инстанционният контрол. Определенията на съда по обезпечение на иска /чл. 390, ал. 1 и чл. 396, ал. 1 ГПК/ подлежат на двуинстанционно разглеждане, съгласно задължителната практика на ВКС, приета с ТР № 1 от 21.07.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2010 г., с изключение на хипотезата по чл. 396, ал. 2 ГПК /Доп. ДВ, бр. 100/21.12.2010 г./, при която подлежат на касационно обжалване определенията на въззивния съд, с които е допуснато обезпечение за иска, когато първоинстанционният съд е отказал исканото обезпечение. В случая въззивното определение не попада в обхвата на съдебните актове, подлежащи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК такива са само определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Определението, с което въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което е оставена без разглеждане молбата за обезпечение на ищеца, тъй като правният спор е разрешен с влязло в сила решение не прегражда развитието на делото и следователно не попада в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Това определение не е и от категорията и на определенията по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, с които "се дава разрешение по същество на други производства". Това е така, тъй като такъв характер имат само определенията, които по своята същност се доближават до решенията, защото разрешават материалноправен спор, свързан с предмета на самото съдебно производство – изискване, на което въззивният акт не отговаря. В този смисъл постановеното въззивно определение е окончателно и не подлежи на касационен контрол. По изложените съображения подадената касационна частна жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати. При този изход на спора на ответника по касацията – К. И. И., следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 500 лв., съгласно представен договор за правна помощ от 07.06.2016г. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о