Определение № 1519 от 29.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 1754/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. П. П. срещу решение №127 от 16.05.2025 г. по в.гр.д.№89/2025 г. на ОС Добрич. С обжалваното решение е потвърдено решение №123 от 01.10.2024 г. по гр.д.№641/2023 г. на РС Балчик в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. П. П. срещу Кооперация „Изобилие“, [населено място] иск за разликата над 277.83 лв. до претендираните 17 756.16 лв., съставляващи неизплатено наемно плащане по договор за наем на земеделска земя, сключен за стопанската 2021/2022 г. В жалбата се поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, тъй като въззивният съд не е осъществил необходимото тълкуване на клаузите на процесния договор за наем в съответствие с изискванията на чл.20 ЗЗД и не е взел предвид, че между страните по делото с конклудентни действия е било постигнато съгласие относно увеличен размер на наемната цена. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да тълкува клаузите на сключения между страните договор в тяхното единство и взаимовръзка, във връзка с преследваните с договора цели, поведението на страните преди и след сключването му и тяхната добросъвестност, особеностите и конкретиката на случая. 2. Длъжен ли е той да съобрази създадените обичайни отношения между тях, може ли при тълкуването да излезе извън текста на самия договор и да изследва обстоятелствата, при които той е сключен, създадените обичайни отношения и практики на плащане, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване на действителната им воля. 3. Допустимо ли е наемната цена на земеделска земя за една стопанска година да бъде договорена, както с писмен договор /твърда компонента, формирана като процент от реализираната продукция/, така и с конклудентни действия /добавка, гласувана и изплащана по решение на Управителния съвет на кооперацията – наемател и приемана от лицата – наемодатели/. 4. Какъв е характерът на допълнителните плащания, извършвани ежегодно по решения на Управителния съвет на кооперация – наемател и приемани от собственика-наемодател на земеделска земя, които надхвърлят уговорената в писмения договор наемна цена – плащания без основание или плащания на допълнително уговорена, при сключването на договора с конклудентни действия, добавка към основната наемна цена, на база предходна обичайна практика на изплащане на наемната цена. 5. Може ли добавка над основната писмено договорена годишна наемна цена на земеделска земя, за която е постигнато съгласие между страните с конклудентни действия при сключване на договора /поредица от решения на Управителния съвет за изплащане на добавката в предходни години и приемане на тази добавка от наемодателя/, да бъде отменена по причина, че наемодателят е отказал да поднови договора за наем за следващата стопанска година, важи ли тази уговорка за текущата стопанска година, в която кооперацията е използвала земята на наемодателя и може ли наемателят едностранно да отмени договорената с конклудентни действия добавка към основната наемна цена на земеделска земя, установена в писмения договор. Поддържа се, че първи и втори въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо останалите - че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът Кооперация „Изобилие“ изразява становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Жалбата е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за наем на земеделска земя по силата на който ответната кооперация „Изобилие“ е поела задължението да плаща наемна цена в размер на 30% от получената продукция от предоставената за ползване от ищцата Р. П. земеделска земя (раздел ІV, чл. 1 от договора), като в парично изражение дължимият размер на наемната цена е определен от вещото лице по 101.33 лв. за общо 208.896 дка земя или 21 167.43 лв., който е обхванат от платената от ответника преди завеждане на делото сума от 20 889.60 лв. и присъдената с първоинстанционното решение сума от 277.83 лв. Счел е, че друг размер наемно плащане по силата на сключения между страните договор ответната кооперация не дължи на ищцата, тъй като източник на правата и задълженията е сключеният договор за наем, по който страните са определили задължението на наемателя за наемна цена от „30% от получената продукция от предоставената земеделска земя“, поради което няма основание да се приеме, че наемното възнаграждение по договора се дължи в по-голям от този размер - с договора е постигната уговорка за определяем размер на наемната цена и е предвиден метода, по който точният размер на задължението да бъде определен и той е в зависимост само от произведената от кооперацията продукция и нейната реализация. Изложил е съображения, че няма постигната уговорка, според която размерът на договора се определя по различен от установения в раздел ІV, чл. 1 от него начин, в частност в договора страните не са препратили към решение на управителния съвет на кооперацията за определяне размера на паричното задължение на наемателя, или към негово качество на член-кооператор. Изразил е становище, че не може да бъде споделено поддържаното от ищцата, че след сключването му договорът е бил изменен от страните в частта на уговорената наемна цена чрез включване на втори формиращ размера компонент, с конклудентни действия - решение на управителния съвет на кооперацията за плащане на рента от 180 лв./дка (с изключение на някои категории наемодатели, каквито ищцата не била), включването на ищцата в списък на собствениците за второ плащане по 80 лв./дка, осчетоводяването от кооперацията в общия размер на задълженията за рента и на сумата по посочения списък за второ плащане на ищцата. Посочил е, че договорът за наем е неформален, но в конкретния случай страните по делото са го сключили в писмена форма и в раздел V, т. 4 са се съгласили той да може да бъде изменян по взаимно тяхно писмено съгласие, но тъй като твърдение за писмено изменение на договора по делото няма, страните са обвързани от него, съобразно уговореното в него в раздел ІV, т. 1 относно размера на наемното плащане. Счел е, че различен от този извод не може бъде направен от решенията на управителния съвет и взетите от ответната кооперация счетоводни записвания, от извършените в предходни години плащания на ищцата по сключени други едногодишни договори, а още по-малко от извършените от кооперацията на други нейни наемодатели плащания - както от свидетелските показания, така и от писмените доказателства по делото е изяснено, че т.н. второ плащане кооперацията е извършвала по своя преценка и с цел да стимулира собствениците на земеделски земи да продължат и в следващи години да ги предоставят на обработване на кооперацията, а не на други организации, но тези плащания обаче не са в изпълнение на задължение по сключените договори за наем. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. По приложението на разпоредбата на чл.20 ЗЗД (до което се отнасят първи и втори от въпросите, формулирани от касатора) са постановени множество решение на ВКС по реда на чл.290 ГПК (включително и тези, цитирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК), в които се приема, че поначало на тълкуване подлежат неясните и двусмислените уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Критериите регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му. В случая въззивният съд е анализирал съдържанието на договора за наем и е приел, че в него липсва препращане към решение на управителния съвет на ответната кооперация относно определяне на размера на наемната цена, като не е споделил доводите за изменение на размера на наемната цена с конклудентни действия, позовавайки се на клауза, че договорът може да бъде изменен само по взаимно съгласие на страните, изразено писмено (по чието съдържание между страните не е бил налице спор). По този начин съдът се е съобразил изцяло с посочената практика на ВКС поради което касационно обжалване по първите два от въпросите не може да бъде допуснато (доколко изводите относно размера на дължимата по процесния договор наемна цена са правилни, не е предмет на контрол в настоящето производство по чл.288 ГПК). Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси тъй като същите не са обусловили решаващата воля на въззивния съд - трети въпрос не кореспондира с доводите на ищцата за изменение на клаузата за размера на наемната цена по процесния договор с конклудентни действия, респективно въпросът не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, четвърти въпрос е фактологично обусловен и няма характера на правен въпрос, а въпрос пети е израз на поддържана от ищцата, но несподелена от въззивния съд теза за изменение на уговорената наемна цена с конклудентни действия. При липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по посочените въпроси касационно обжалване не следва да бъде допуснато, още повече, че касаторът не е обосновал и бланкетно поддържаното по отношение на обсъжданите въпроси допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед изхода на правния спор, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 511.29 евро (равностойността на уговорените и платени 1000 лв.) Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение