Определение № 3850 от 01.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2245/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 26167/20.03.2023г., подадена от К. К. К., чрез процесуалния представител адвокат С. З. от САК, срещу решение № 522/02.02.2023г. по в. гр. д. № 11728/2021г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 20135229/09.06.2021г. по гр. д. № 36992 / 2019г. на Софийски районен съд, 125-ти състав, с което са отхвърлени:

1. предявеният от касатора срещу М. В. Б. положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК - за признаване правото на собственост на ищеца на основание придобивна давност върху жилищна сграда с идентификатор 44224.5806.367.3 по кадастрална карта и регистри на [населено място], район Нови Искър, Столична община, одобрена със заповед № РД-18-5/03.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК с последно изменение със заповед № 18-8463/09.10.2018г., със застроена площ от 75 кв.м., разположена в имот с идентификатор №..., с местонахождение в [населено място], [улица], състояща се от кухня, спалня, коридор и санитарен възел при съседи на сградата: от две страни двор и двор към улица, с брой етажи 1, предназначение - жилищна сграда-еднофамилна, стар идентификатор №..., която сграда съгласно нотариален акт № 194, том VI, рег. № 0638, н.д. № 1103/2018г. съставлява едноетажна жилищна сграда в [населено място], Столична община, район Нови Искър, на [улица], със застроена площ от 72 кв.м., състояща се от кухня, стая, коридор и санитарен възел при съдени на сградата от три страни двор и двор към улица; заедно с дворното място, в което е построена сградата, представляващо поземлен имот с идентификатор №.... по кадастрална карта и регистри на [населено място], район Нови Искър, Столична община, одобрена със заповед № РД-18-5/03.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 521 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 м., без стар идентификатор, номер по предходен план 314, кв.10, парцел XVI при съседи поземлени имоти с идентификатори:№..., който поземлен имот съгласно нотариален акт № 194, том VI, рег. № 0638, н.д. № 1103/2018г. съставлява УПИ с площ от 478 кв.м. в [населено място], Столична община, район Нови Искър, на [улица], представляващ УПИ ХVV-176, по плана на [населено място], при граници на имота: УПИ 1Х-176; УПИ Х-177; УПИ ХІV-172, 173,174; УПИ ХІа-175;

2.предявеният от касатора срещу В. Ч. Б. отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК - за установяване, че ответникът не е собственик на процесните имоти като закупени от несобственик и за отмяна на основание на чл. 537, ал. 2 ГПК на нотариален акт № 194, том VI, рег. № 0638, н.д. № 1103/2018г. и

3.евентуалният осъдителен иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД срещу ответника В. Ч. Б. и като е отменено първоинстанционното решение е уважен частично предявения от касатора срещу М. В. Б. евентуален осъдителен иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД за осъждането й да му заплати сумата до размера общо от 1723.55лв., представляващи 1/2 от стойността на разходите за извършените през 2016г. подобрения на процесния имот, представляващ на жилищна сграда с идентификатор №.... и дворно място, в която е построена сградата, представляващо поземлен имот с идентификатор №.... по кадастрална карта и регистри на [населено място], район Нови Искър, Столична община, с административен адрес: [населено място], район Нови Искър, [улица], която сума от 1723.55 лв. е формирана като сбор от сумите: 503.08 лв. за изграждане на укрепителен вал от бетон и метал откъм дере и 1220.47 лв. за изграждане на навес откъм улицата и искът е отхвърлен до пълния предявен частичен размер от 5000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат уважени със законните последици.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите:

1. Следва ли да се приложи по аналогия разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „в“ ЗЗД и в отношенията между лица, живеещи на семейни начала, т. е. в условията на фактическо съпружеско съжителство, и да се приеме, че между тях погасителна давност не тече, докато се намират в тези фактически отношения?

По така поставения въпрос касаторът поддържа наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, твърдейки, че не е налице практика на ВКС, в която да се разглежда подобен казус и да се дава разрешение за преодоляване на законовата празнота при прилагане на нормата на чл. 115, ал. 1, б. „в“ ЗЗД.

2.При наличието на съвместно упражняване на фактическата власт по отношение на един и същ имот и за един и същ период от време, сходни субективни елементи като съдържание на намерението за своене и отсъствие на извънсъдебно взаимно оспорване на собствеността, допустимо и правилно ли е съдът да признае иска за основателен за части от спорния имот, включително и за идеални части от него?

Касаторът твърди, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с решение № 399/24.10.2011г. по гр. д. № 1203/2010г. на ВКС, І г.о.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация М. В. Б. и В. Ч. Б., чрез процесуалния си представител адвокат М. Т., изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба, в частта ѝ срещу решението на въззивния съд по предявените като евентуални частични искове по чл. 59 З ЗД, е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5000 лв., включително. При обективно и субективно съединение на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цените на отделните искове, защото ако те бяха предявени по отделно, не биха подлежали на касационен контрол. В конкретния случай, цената на всеки от предявените субективно съединени частични искове за парична сума е по 5000 лв. за всеки от ответниците. Нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК допуска разглеждане и на облигационни искове с цена под 5000 лв. само ако тези искове са обуславящи за вещния иск. В случая исковете по чл. 59 ЗЗД не са обуславящи по отношение на исковете по чл. 1 24, ал. 1 ГПК, поради което не е налице изключението на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Също така, независимо че претендираната сума от 5000 лв. е заявена като част от общо дължима според ищеца по евентуалния иск, цената на предявения иск е 5000 лв., поради което и решението по този иск не подлежи на касационно обжалване, в който смисъл е и приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС.

Касационната жалба, в частта ѝ срещу решението на въззивния съд по предявените положителен и отрицателен установителни искове за собственост, с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

При предявяването на исковете К. К. твърди, че за периода от месец юни 2007г. до предявяването на иска той владее необезпокоявано имота със знанието, че този имот е негов и това е демонстрирал спрямо всички, полагал е грижи за имота, извършвал е множество подобрения и има постоянен адрес там. Посочва, че подобренията започнал да извършва още през месец април, 2005г. и това е началната дата на придобивната давност.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с нотариален акт № 49/06.04.2007г., подписан за страните по него и от съставилия го нотариус Ц. Д., М. М. В., И. В. В., И. Х. В., П. Х. В. и Д. Я. В. са продали на М. В. Б. едноетажна жилищна сграда в [населено място], [улица] със застроена площ от 72 кв.м. за сумата от 29 500 лв., като М. В. и И. В. са продали на М. Б. УПИ ХУ1-176, кв. 10, с площ от 478 кв. м. в [населено място], [улица], в който е построена сградата за сумата от 20 000 лв., а владението е предадено на М. Б. от продавача И. В. преди сключването на договора. Посочено е, че с нотариален акт № 194, том VI, рег. № 20638, дело № 1103/2018г., подписан от страните по него и съставилия го помощник нотариус по заместване Т. Г. при нотариус Ц. Д., М. В. Б. е продала на В. Ч. Б. за сумата от 5000 лв. жилищна сграда с идентификатор 44224.5806.367.3, заедно с дворното място, в която е построена сградата, представляващо поземлен имот с идентификатор №... по кадастрална карта и регистри на [населено място], район Нови Искър, Столична община, одобрена със заповед № РД-18-5/03.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК като продавачът си е запазила пожизнено и безвъзмездно вещното право на ползване върху имота.

Изложени са съображения, че в общия случай упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което тя е започнала да се упражнява и само в хипотеза, в която упражняването на фактическата власт е започнало на основание, което изключва правата на собственика, то намерението за своене се предполага, а в хипотеза, в която основанието за установяване на фактическата власт сочи държане, то в тежест на лицето, позоваващо се на придобиване по давност е да докаже, че е променил намерението, с което е държал първоначално чуждия имот.

Прието е, че собственик на имота от 06.04.2007г. е М. Б. като съгласно нотариален акт № 49/2007г., владението върху имота й е било предадено още преди да се сключи сделката. Посочено е, че веднъж придобито правото на собственост може да се изгуби само с акт на разпореждане на носителя на същото или ако друго лице придобие собствеността по оригинерен способ. Констатирано е от събраните гласни доказателства, че ищецът и ответникът М. Б. са живеели в имота още от 2005-2006г. до 2018г. заедно на семейни начала, но при това е посочено, че не е установено по делото ищецът и ответникът Б. да са отричали правото на собственост върху имота на праводателите по сделката от 2007г., поради което е прието, че упражняваната фактическа власт от тях върху имота преди 06.04.2007г. не е изключвала правата на тези праводатели и не е от естество да доведе до придобиването на имота по давност, т.е. не е съставлявала владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Прието е, че от 06.04.2007г. Б. е владяла имота като свой - придобит по договор за покупко-продажба от 2007г. Съобразено е, че по делото не са ангажирани доказателства да е променено намерението, с което ищецът упражнява фактическата власт върху имота след 06.04.2007г. и да е започнал да го държи като свой, както и да е демонстрирал това намерение пред собственика. Посочено е, че разпитаните по делото свидетели са единодушни, че през целия период в имота е живяла М. Б. и заедно с нея е живял ищецът, но нито един от свидетелите не е посочил ищецът да е отричал правата на М. Б. върху имота. Съобразено е, че свидетелят А. е заявил, че мислел, че имотът е и на ищеца и на М. Б., но същевременно тези изводи свидетелят е обяснил с незнанието си, че те не са съпрузи, а същевременно живеят в имота като такива. Взето е предвид, че свидетелят М. също е посочил, че К. бил собственик, но същевременно е обяснил този свой извод с обстоятелството, че К. му плащал за ремонтите, а не поради други причини. Прието е, че така посочените обстоятелства не могат да обосноват извод, че ищецът е отричал правата на ответника М. Б. като собственик на имота, а само такова установяване би могло да обоснове извод, че той е започнал да държи имота като свой. При това е съобразено, че нито един от свидетелите не е посочил ищецът да е отричал правата на Б. върху имота.

Изложени са съображения, че грижата за имота и дейности по ремонта му сами по себе си не доказват своенето на имота. Формиран е решаващ правени извод, че ищецът не е придобил процесния имот по давност, с упражняването на явно и необезпокоявано владение върху имота като свой за период от 10 години, при променено първоначално намерение, с което е упражнявана фактическата власт върху имота от ищеца, манифестирайки същото пред ответника М. Б. и отблъсквайки нейното владение върху целия имот или върху част от него, поради което и е отхвърлен изцяло предявения установителен иск за собственост.

Изложени са мотиви, че към 28.12.2018г. собственик на имотите е М. Б., поради което и със сключването на нотариален акт № 194/28.12.2018г. собствеността върху същите е преминала върху В. Б.. С тези мотиви е отхвърлен като неоснователен и предявеният отрицателен установителен иск за собственост. Посочено е, че неоснователно е и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК, тъй като атакувания нотариален акт от 2018г. е конститутивен, а на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, подлежат само констативни нотариални актове.

При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви досежно установителните искове за собственост, настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Практиката на ВКС ( решение № 291/09.08.2010г. по гр. д. № 859/2009г. на ІІ г.о., решение № 12/ 19.02.2014г. по гр.д.№ 1840/2013г. на ІІ г.о. и др. ) е константна, че за да промени държанието във владение, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота (interversio possessionis), която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си. Приема се също така, че изявлението за предаване на владението от прехвърлителя на приобретателя, обективирано при сключване на договора между тях, удостоверява, че приобретателят придобива владението и осъществява фактическата власт чрез прехвърлителя, който продължава да ползва имота, но вече като държател (решение №87/05.07.2018г. по гр.д.№4028/2017г. на ІІ г.о. на ВКС). Произнасянето на въззивния съд изцяло кореспондира с тази практика, а соченото от касатора решение е постановено по друг казус, с различна фактическа обстановка и касае възможността да се придобие по давност постройка, която е строена върху чуждо дворно място, чрез търпими действия от страна на собственика на земята. В настоящия случай по делото е установено, че съществуващата постройка в имота е била ремонтирана, но не и че в имота по време на фактическото съжителство е построена съвършено нова сграда.

При това следва да се отбележи, че в хипотеза, при която няколко лица упражняват фактическа власт върху един недвижим имот, основанието, на което тази фактическа власт се упражнява от всеки един от тях може да бъде различно, т.е. фактическата власт да е установена от всеки един от тях на различно правно основание. Именно тази особеност е съобразил в настоящия случай въззивният съд, приемайки, че макар първоначално М. Б. да е установила фактическа власт върху имота като държател (с оглед обстоятелството, че имотът е бил предаден преди сключването на договора за покупко-продажба без да се отричат правата на прехвърлителя), то след сключването на договора за покупко-продажба тя е упражнявала фактическата власт като собственик, докато по отношение на установената като държане фактическа власт от страна на К. К. не е доказано да е настъпила промяна. След сключването на договора следователно не е налице идентичност по отношение на субективния елемент на упражняваната фактическа власт от М. Б. и К. К., поради което следва да се приеме, че поставеният от касатора втори въпрос не съответства на данните по делото, а оттам и не е налице основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по първия, поставен от касатора правен въпрос, тъй като въззивният съд не е отрекъл принципно възможността лице, живеещо на съпружески начала със собственика на един имот, да установи по отношение на този имот самостоятелна фактическа власт, отричайки правата на собственика върху целия или върху идеална част от имота, но е приел, че за да бъде придобито правото на собственост по давност в подобна хипотеза е необходимо да се докаже противопоставяне на намерение за своене, а такива доказателства в случая липсват.

Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че решението на въззивния съд следва да бъде допускано до касационно обжалване като очевидно неправилно. Според установените в практиката на ВКС критерии решението на въззивен съд може да бъде определено като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, когато тази неправилност е видима от самия прочит на същото. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от неговото съдържание, без при това да се извършва анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, освен ако същите не са посочени в решението. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Подобни констатации по отношение на обжалваното решение на Софийския градски съд при прочита на същото не се установяват.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация М. В. Б. направените от последната разноски в настоящото производство, а именно сумата 1 500 лв. за адвокатско възнаграждение и на ответника по касация В. Ч. Б. направените от последната разноски в настоящото производство, а именно сумата 1 500 лв. за адвокатско възнаграждение.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение