Определение № 612 от 27.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 156/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от В. С. У., чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 293 от 23.09.2025 г. по в. ч. т. д. № 457/2025 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с коeто е потвърдено определение № 111 от 22.07.2025 г., постановено по т. д. № 42/2024 г. на Окръжен съд – Смолян. С последното е оставено без уважение възражението на настоящия частен жалбоподател за липса на международна компетентност на Окръжен съд – Смолян да разгледа предявените от „Гео Фарм Груп“ ЕООД срещу В. С. У. искове по чл. 422 ГПК и е прието, че този съд е компетентен да разгледа спора, предмет на делото. В частната касационна жалба се поддържат оплаквания, че въззивното определение е неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като се моли за неговата отмяна. Частният жалбоподател поддържа, че в хода на процеса са събрани множество писмени и гласни доказателства, от които безспорно се установява, че към датата на предявяване на исковете срещу него и понастоящем има местоживеене и постоянно пребивава в [населено място], Кралство Нидерландия. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че няма качеството „потребител“, поради което по отношение на него не могат да намерят приложение разпоредбите на чл. 17, § 1, б. „б“, предл. 1 и чл. 18, § 2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В тази връзка навежда доводи, че съдът неправилно не е отчел източника на облигационната връзка между ищеца и ответника, която в действителност е споразумение за извънсъдебно уреждане на отношения от 25.05.2023 г., по което споразумение ищецът (търговец), в качеството си на кредитор, договаря с двамата солидарни длъжници – един от които е ответникът У., начина и сроковете на изплащане на задължението на двамата съдлъжници, произтичащо от Договор за паричен заем от 01.09.2020 г., използван за лични нужди и обезпечен със закупения от ответника недвижим имот. Излага съображения и за липса на предпоставките, визирани в чл. 7, § 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012, която разпоредба въззивният съд е намерил за приложима към процесния казус. От една страна, твърди, че изводът на въззивната инстанция за наличие на хипотезата на чл. 7, § 1, б. „б“, е неправилен, доколкото от тълкуването на чл. 7 следва, че касае местоизпълнението на задължения по договори за продажба на стоки или услуги, какъвто процесният договор, по който се претендира изпълнение, не е. От друга страна, счита, че чл. 7, § 1, б. „а“ би бил приложим, ако е необходимо мястото на изпълнение на задължението да създава „тясна връзка“ между делото и съда, докато в случая – при задължение за банково плащане, мястото, от което то е наредено, или местонахождението на сметката (банковия клон), по която е преводът, е без съществено значение, защото постъпването на плащането не се свързва съществено с определена територия, а се отразява в единната система за разплащания, електронно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се основава на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, предл. второ и т. 3 ГПК по следните въпроси, разрешени според частния жалбоподател от състава на въззивния съд: 1. Кога договорът е потребителски и са приложими разпоредбите на Раздел 4 от Регламент (ЕС) № 1215/2012? Кои са необходимите предпоставки, за да бъде приет договорът за потребителски?; 2. Когато страните са уговорили заплащане на задължението по банков път, има ли мястото на плащане съществено значение, и кое е то в тези случаи? и 3. Кои са изискванията към насрещната страна, с която потребителят сключва договор, за да се приеме договорът за потребителски, достатъчно ли е качеството търговец или са необходими и други изисквания? По първия въпрос частният касатор обосновава допълнителните селективни критерии за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. второ ГПК, поради противоречие на обжалваното определение с приетото в определение № 617 от 01.08.2023 г. по ч. т. д. № 759/2023 г. на ВКС, I т. о., съотв. – поради противоречие на въззивното определение с акт на Съда на ЕС – решение на СЕС от 3 октомври 2019 г. по дело С-208/18. По втория въпрос се релевира допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитиране на разрешенията на определение № 549 от 12.07.2011 г. по ч. т. д. № 345/2011 г. на ВКС, I т. о., като допълнително се твърди, че въпросът е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото разпоредбите в ЗЗД, уреждащи начин и място на плащане, са приети в години, когато обичайният начин на плащане е бил в брой, като развитието на гражданския и търговски оборот предопределят към днешна дата повечето плащания да се извършват по банков (безкасов) път. По третия въпрос се въвежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. второ ГПК, поради произнасяне от въззивния съд в противоречие с решение на СЕС от 3 октомври 2019 г. по дело С-208/18. На самостоятелно основание се моли определението да бъде допуснато до инстанционен контрол и поради очевидната му неправилност съгласно чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Твърди се, че видно от мотивите на съдебния акт при формиране на правните си изводи въззивният съд е изхождал от първоначалната (договора за заем), а не от релевантната облигационна връзка между страните по делото (споразумението по чл. 365 ЗЗД). В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК против частната касационна жалба е постъпил писмен отговор от „Гео Фарм Груп“ ЕООД, чрез процесуалния му пълномощник, съдържащ становище за неоснователност на искането за достъп до касационен контрол, евентуално – за неоснователност на частната касационна жалба и правилност на изводите на въззивния съд. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт на апелативен съд и е подадена в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е констатирал, че Окръжен съд – Смолян е сезиран с искове по чл. 422 ГПК, предявени от „Гео Фарм Груп“ ЕООД, за приемане на установено по отношение на ответника В. С. У., че дължи на ищеца въз основа на споразумение от 25.05.2023 г. с нотариална заверка на подписите сумата от 60 000 лв., както и сумата от 1 421.62 лв. обезщетение да забавено плащане на главницата в размер на законната лихва за периода 29.12.2023 г. до 28.02.2024 г. От фактическа страна е приел следното: на 13.01.2009 г. между К. Д. К., като заемодател, и Б. М. Д., като заемополучател, бил сключен договор за заем на сумата от 240 000 лв., която следвало да се върне до 13.07.2009 г., при уговорено с този договор възнаграждение във връзка с предоставената в заем сума в общ размер от 56 000 лв., както и че при неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума и плащане на възнаграждението от 14.07.2009 г. заемополучателят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва; за обезпечаване на тези вземания длъжникът учредил в полза на кредитора ипотека върху свои собствени недвижими имоти с договор, обективиран в нотариален акт № 67, т. І, рег. № 903, н. д. № 60/2009 г. на нотариус М. К.; на 01.09.2020 г. в [населено място] между К. Д. К., Б. М. Д. и В. С. У. бил сключен договор, с който У., на основание чл. 101 ЗЗД, встъпил като съдлъжник в задълженията на Д. към К. по сключения на 13.01.2009 г. договор за паричен заем; след сключване на този договор кредиторът К. прехвърлил вземанията си (ведно с всички принадлежности, вкл. възнаграждения, обезпечения, изтекли и бъдещи лихви и разноски) спрямо Б. М. Д. и В. С. У. с договор за цесия от 11.06.2021 г. на „Гео Фарм Груп“ ЕООД, като за цесията Д. бил уведомен на 11.06.2021 г., а У. на 13.08.2021 г.; след цесията от У. била учредена втора по ред ипотека за обезпечаване на вземанията на ищеца, като били сключени и споразумения (на 18.10.2021 г. и на 25.05.2023 г.) по чл. 365 ЗЗД, с които се целяло извънсъдебно уреждане на паричните отношение между придобилия вземанията ищец и неговите длъжници. С последното споразумение дължимата главница била определена на 160 000 лв., която следвало да се плати на три вноски (40 000 лв. до 26.05.2023 г., 60 000 лв. до 28.12.2023 г. и 60 000 лв. до 30.06.2024 г.); неплащането на втората вноска станало причина ищецът да подаде в Районен съд – Смолян заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, по което било образувано ч. гр. д. № 242/2024 г., като на 28.03.2024 г. били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист; срещу заповедта У. подал възражение, което обусловило и интереса на дружеството да предяви срещу него иск по чл. 422 ГПК, с който да се установи съществуването на вземането, предмет на заповедта. При тези данни и по релевираното от ответника с отговора на исковата молба възражение за липса на компетентност на сезирания съд да разгледа предявения пред него иск, съставът на въззивния съд е посочил, че в случая се касае за неизпълнение на постигнато между дружеството – ищец, като кредитор, и Б. М. Д. и В. С. У., като длъжници, споразумение по чл. 365 ЗЗД от 25.05.2023 г., което споразумение, видно от посоченото в § 4 от същото, е сключено за уреждане чрез взаимни отстъпки на съществуващите между страните облигационни отношения, породени от: сключен на 13.01.2009 г. между К. К., като заемодател, и Б. М. Д., като заемополучател, договор за заем; сключен на 01.09.2020 г. между В. У., К. К. и Б. Д. договор за встъпване в дълг и договор от 11.06.2021 г. за прехвърляне на вземанията на К. К. към Д. и У. на ищеца „Гео Фарм Груп“ ЕООД. Съдът е отчел, че в споразумението са материализирани декларативни изявления на страните за предмета на съществуващите между тях облигационни отношения, правопораждащите ги юридически факти, както и размера на неизпълнените по тях задължения, съотв. – постигнато е съгласие за новите срокове, в които двамата длъжници ще изплатят оставащата част от неплатеното парично задължение в размер на 160 000 лв., и е формирал извод, че правопораждащият спорното облигационно отношение факт е договорът за заем от 13.01.2009 г., с който заемодателят се е задължил и е предоставил на заемополучателя финансова услуга. Анализирайки разпоредбите на чл. 4, чл. 5, чл. 7, § 1 и чл. 7, § 2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012, решаващият съдебен състав е заключил, че финансовата услуга е била предоставена в България, което води до извод, че и исковете за изпълнение на задължението по договора, с което е поето задължение за предоставянето ѝ, могат да бъдат предявени пред съдилищата на тази държава членка, което положение изключва предвидената в чл. 4 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 обща компетентност на съдилищата. Посочил е още, че компетентността, определена в чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012, не може да бъде изключена и от разпоредбите на Раздел 4 от същия, касаещи компетентността на съдилищата по потребителски договори. В този смисъл са изложени съображения, че потребителският характер на даден договор не е обусловен само от това страната, получател на стоката или ползвател на услугата, да е физическо лице, което действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, а е нужно насрещната страна да е физическо или юридическо лице, което произвежда, продава, предлага за продажба стоки и предоставя услуги в рамките на своята търговска или професионална дейност (§ 13, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 4 от ДР на ЗЗП). В случая по делото няма данни лицето, което първоначално е предоставило финансовата услуга, да е от тази кръг лица, което изключва потребителския характер на договора и приложимостта на раздел 4 и по-конкретно на чл. 18, § 2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012. Въззивната инстанция изрично е посочила и че със споразумението по чл. 365 ЗЗД, което формално е представено като основание на процесното задължение, не се предоставя ползването на съответната услуга, а се удостоверява фактът на предоставянето ѝ и се променят в полза на длъжниците сроковете за изпълнение на поетите във връзка със същата задължения. В заключение въззивният съд е достигнал до извод, че компетентен да разгледа предявените искове е Окръжен съд – Смолян независимо от факта, че ответникът по тях е с местоживеене в Кралство Нидерландия. Настоящият съдебен състав намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване, по следните съображения: С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и е от значение за изхода на делото, и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Първият и третият от формулираните в изложението въпроси в техния обобщен вариант отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол, доколкото са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, който от своя страна е приел, че установените по делото факти изключват потребителския характер на договора за заем. В § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са транспонирани в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Европейския парламент и на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Директивата обхваща договорите, сключвани между продавач или доставчик и потребител, като „продавач или доставчик" означава всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст. Във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13 е формирана практика на Съда на Европейския съюз относно дефиниране на понятието „потребител“ като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на Директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При транспониране на Директивата в националното ни законодателство е дадено сходно определение на същото понятие в § 13, ал. 1, т. 1 от ДР на ЗЗП. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. ЗЗП и специалните закони (ЗПК, ЗКНИП) са приети с цел да осигурят защита правата на потребителите, които са в по-слаба позиция спрямо търговци или доставчици на услуги. В практиката на ВКС е категорично прието, че потребителската защита се прилага само когато едната страна по договора е търговец или доставчик, а другата – физическо лице потребител, което действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Когато и двете страни по договора са физически лица и нито едно от тях не действа като търговец или в рамките на професионална дейност, договорът не попада в обхвата на ЗЗП, тъй като липсва елементът на неравнопоставеност между търговец и потребител, който е в основата на потребителската защита. При това положение никоя от страните по такъв договор не би могла да има качеството потребител по смисъла на § 13, ал. 1, т. 1 от ДР на ЗЗП (чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО). Този извод не се променя и по отношение на встъпилото на основание чл. 101 ЗЗД като съдлъжник трето лице в породено от това облигационно правоотношение задължение. Приетото от въззивния съд в обжалваното определение е в пълно съответствие с това разрешение, поради което частният жалбоподател не обосновава надлежно основание за допускане до касация, още повече, че посоченият от него акт на ВКС е постановен в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК при недопуснато касационно обжалване и същият не съставлява релевантна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се констатира противоречие на изводите на въззивния съд и с цитираното решение на СЕС по дело С-208/18 във връзка с приложението на чл. 17, § 1 Регламент (ЕС) № 1215/2012 г., в което е прието, че тази разпоредба от правото на ЕС трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което съгласно договор като финансов договор за разлики, сключен с дружество за търговски посреднически услуги, извършва сделки на международния валутен пазар FOREX (Foreign Exchange) чрез посредничеството на това дружество, може да се квалифицира като „потребител“ по смисъла на тази разпоредба, ако сключването на посочения договор не попада в търговската дейност или професията на това лице, което следва да се провери от националния съд. Разрешението на този акт на СЕС очевидно не може да обоснове твърдяното от частния жалбоподател качество потребител, доколкото липсва сходство между фактите по решение по дело C-208/18 на СЕС и настоящото дело. Вторият въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е формулиран общо и теоретично, без да е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд. Съдът е приел, че „финансовата услуга“ е била предоставена в България, което води до извод, че и исковете за изпълнение на задължението по договора, с който е поето задължение за предоставянето ѝ, могат да бъдат предявени пред съдилищата на тази държава членка. Поради това въпросът дали мястото на плащане има значение, ако плащането е уговорено по банков път, не е включен в предмета на спора и не се явява обуславящ за изхода на делото, съответно и не обосновава наличието на общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Неудовлетворяването на общата предпоставка за достъп до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото обжалване, без да е необходимо касационният съд да извършва проверка за наличието на допълнителните селективни предпоставки, заявени от частния жалбоподател по този въпрос. Не на последно място с оглед оплакванията в частната касационна жалба следва да се отбележи, че отсъства и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Частният жалбоподател е обосновал очевидната неправилност с цитати от мотивите към обжалваното определение, като е развил оплаквания за допусната от въззивния съд грешка относно източника на облигационна връзка между ищеца и ответника. Поддържаните оплаквания са относими към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и не насочват към очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Въз основа на мотивите към обжалваното определение касационната инстанция не констатира извършено превратно прилагане на закона, допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, респ. явна необоснованост на изводите на въззивния съд. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение