Определение № 1163 от 29.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2780/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. Д. и Д. Й. Д. срещу решение № 296 от 21. 07. 2022 г. по в. гр. д. № 412/2021 г. на Великотърновски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 301 от 08. 03. 2021 г. по гр. д. № 2468/2020 г. на Великотърновски районен съд в частта, с което е прието за установено по отношение на касаторите, че солидарно дължат на „Уникредит Булбанк“ АД, [населено място] сумата от 2822, 39 евро главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице № TR7262531/01. 06. 2011 г., изменен с анекс №1/02. 02. 2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02. 03. 2020 г. до окончателното й изплащане, за което задължение е издадена заповед за изпълнение № 434 от 16. 06. 2020 г. по ч. гр. д. № 645/2020 г. на Великотърновски районен съд. В останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за установяване съществуването на задълженията на касаторите към банката ищец по същия договор за заплащане на 130, 93 евро лихва върху редовна главница за периода от 28. 05. 2019 г. до 21. 11. 2019 г., 94, 28 евро лихва върху просрочена главница за периода от 28. 05. 2019 г. до 27. 02. 2020 г., 94, 82 евро неустойка върху просрочена главница за периода от 28. 05. 2019 г. до 27. 02. 2020 г., 6, 79 евро неустойка върху просрочена редовна лихва за периода от 28. 05. 2020 г. до 27. 02. 2020 г. и 110,44 евро разходи за уведомяване, решението на въззивния съд е влязло в сила, тъй като с необжалвано разпореждане № 487 от 8. 09. 2022 г. на съдията докладчик по в. гр. д. № 412/2021 г. на Великотърновски окръжен съд касационната жалба срещу посочената част на въззивния акт е върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационните жалбоподатели поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост. Излагат оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел, че поръчителството им по отношение на задълженията по процесния договор за кредит не е прекратено на основанието по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като банката кредитор е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК срещу кредитополучателя в рамките на шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, считано от 2. 11. 2019 г. – датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Оспорват извода на съда, че предсрочната изискуемост е настъпила на посочената дата. Мотивират становище, че с оглед клаузата за т. нар. автоматична предсрочна изискуемост – т. 17 от анекс № 1 към договора за банков потребителски кредит на физическо лице № ТR7262531 от 1. 06. 2011 г. и установеното със заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че първата изцяло неплатена вноска по кредита е била с падеж 28. 06. 2019 г., последната цитирана дата следва да се приеме за такава на настъпването на предсрочната изискуемост на цялата непогасена част от кредита. Излагат доводи, че в атакуваното решение не е даден отговор на направените с въззивната жалба оплаквания относно възприетата от съда дата, на която кредитът е станал предсрочно изискуем. Молят обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване основават на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставят въпроса: „От кой момент започва да тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от настъпване на изискуемостта на целия дълг или от обявяването на предсрочната изискуемост?“. Твърдят, че въззивният съд е разрешил поставения въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 5 от 21. 01. 2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържат, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба „Уникредит Булбанк“ АД изразява становище, че касационната жалба е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Поддържа също, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, респ. – че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за съществуването на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Предмет на жалбата е подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с оглед постановяването на въззивното решение след влизането в сила на редакцията на чл. 113 ГПК /ДВ, бр. 100 от 2019 г./. по потребителски спор с цена на главния иск над 5 000 лв. /2 822, 39 евро с равностойност 5 520, 11 лв./ Според задължителните указания на Тълкувателно решение № 3 от 23. 02. 2022 г. по тълк. дело № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС, намиращо приложение при спорове с предмет правоотношения по всеки един договор, в който една от страните има качеството на потребител, когато съобразно предмета на материалноправния спор делото е търговско до приемането на Закона за изменение и допълнение на ГПК /обн., ДВ, бр. 100 от 20. 12. 2019 г./ касационно обжалване на въззивното решение е допустимо при цена на иска над 20 000 лева. С изменението на чл. 113 ГПК с посочения ЗИД на ГПК /ДВ, бр. 100/2019 г./ е създадено ново процесуално правило, според което образуваните дела на и срещу потребители се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. От тази норма следва, че за тях е приложим предвиденият в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК праг за касационно обжалване от 5 000 лева, когато въззивните решения са постановени след влизане в сила на изменението на чл. 113 ГПК /ДВ, бр. 100/2019 г./ За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ответниците П. Г. Д. и Д. Й. Д. в качеството на поръчители са поели задължение спрямо банката ищец да отговарят за изпълнението на задължението на кредитополучателката Д. Д. Я., възникнало от сключен с ищеца договор за банков потребителски кредит на физическо лице № TR7262531. В решението е установено, че с анекс № 1 от 02. 02. 2018 г. към договора страните са уговорили отношенията между тях, възникнали във връзка със сключения договор за банков кредит да се уреждат от анекса и от Общите условия, при които банката предоставя потребителски кредити на ФЛ, одобрени с решение на УС на банката и в сила към датата на подписване на анекса, както и че поръчителството от страна на ответниците за обезпечаване на задълженията на кредитополучателката се запазва съгласно условията, установени с всички предходни и този анекс. Съдът е констатирал, че съгласно цитирания анекс погасяването на главното задължение ще става на отделни погасителни вноски с различни падежи, съгласно погасителен план, като срокът на договора за кредит е 30. 05. 2021 г. Позовавайки се на задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 5 от 21. 01. 2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, като е съобразил уговорките по анекса, въззивният съд е приел, че в случая шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в настоящата хипотеза на предсрочна изискуемост. В обжалваното решение е изтъкнато, че поддържаната от въззивниците ответници по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, теза, че срокът по чл.147 ал.1 ЗЗД при разсрочено изпълнение на задължението започва да тече от падежа на всяка вноска, не може да бъде споделена, тъй като би противоречала на основните правила за отговорността на поръчителя - чл.139, изр. 1, чл.140 и чл. 141, ал. 1 ЗЗД. Съставът на окръжния съд е посочил, че съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза и обясненията на вещото лице, дадени в открито съдебно заседание при приемане на заключението му от районния съд, е налице неизпълнение на задълженията по процесния договор за банков потребителски кредит на физическо лице в периода 28. 05. 2019 г. – 28. 10. 2019 г., като първата изцяло неплатена вноска по кредита е с падеж 28. 06. 2019 г. Решаващият състав е приел, че кредитът е обявен от банката ищец за изцяло и предсрочно изискуем на основание т. 17 от обсъдения анекс №1 от 02. 02. 2018 г. към процесния договор за банков кредит с волеизявление на банката, достигнало до кредитополучателката на 18. 10. 2019 г., към която дата са били осъществени предвидените в хипотезата на т. 17, пр. 1 и пр. 2 от анекса обективни факти, обуславящи настъпването й. Изразено е становище, че независимо от уговорката в т. 17 от визирания анекс за автоматична предсрочна изискуемост, предсрочната изискуемост на кредита е настъпила след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем с обявяване на длъжницата на предсрочната изискуемост и след изтичане на дадения от кредитора 14- дневен срок за изпълнение, т.е. считано от 02. 11. 2019 г. Посоченото разрешение е обосновано със задължителните указания по т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е счел, че в случая не се е осъществило специалното основание по чл. 147, ал. 1 ГПК за прекратяване на поръчителството на ответниците по право, тъй като банката кредитор е подала срещу кредитополучателката по договора за банков кредит заявлението по чл. 417 ГПК, предмет на ч. гр. д. № 645/2020 г. на Великотърновски районен съд, на 02. 03. 2020 г., а именно в шестмесечния срок по чл. 147 ал.1 ЗЗД, течащ от настъпване на предсрочната изискуемост на кредита на 2. 11. 2019 г. По тези съображения е счел, че възражението на ответниците за прекратяване на поръчителството е неоснователно и ответниците са задължени като поръчители при условията на пасивна солидарност с кредитополучателката Д. Я. за задължението на последната по процесния договор за банков потребителски кредит. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Питането на касаторите, макар и непрецизно формулирано, следва да бъде отнесено до два уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпроса: откога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи и относно предсрочната изискуемост на вземането по договор за банков кредит. Тези въпроси са включени в предмета на спора и са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер, поради което отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По първия въпрос с Тълкувателно решение № 5 от 21. 01. 2022 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да се раздели на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Поради липса на самостоятелно /извън това на главното задължение/ основание за плащане на отделните вноски, техният падеж е ирелевантен за приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. С оглед задължителните указания по посоченото тълкувателно решение за преценката досежно преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД от значение се явява датата на обявяване на остатъка от дълга по договор за кредит за предсрочно изискуем, а ако не е била обявена предсрочна изискуемост – падежът на последната разсрочена вноска, представляващ крайната дата за погасяване на задължението по договора. В случая въззивният съд се е придържал изцяло към задължителните постановки на цитираното тълкувателно решение, за да приеме за неоснователно възражението на ответниците по делото поръчители по договор за банков потребителски кредит на физическо лице за прекратяване на поръчителството на основание чл. 147, ал. 1 ГПК – с оглед непредявяването от банката на иск срещу кредитополучателката в срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Във въззивния акт е прието, че в случая се касае до договор за банков кредит при предвидено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи и началото на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД следва да се свърже с датата на настъпване на предсрочната изискуемост, а не с падежа на неплатените вноски. Решаващият състав е счел, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 2. 11. 2019 г., като е изхождал от получаването от кредитополучателката на волеизявлението на банката и от осъществяването към този момент на предвидените в договора основания за отнемане на преимуществото на срока с оглед данните за неплатените вноски по кредита с източник счетоводната експертиза. Изводите на съда по този основен спорен въпрос по делото и несподелянето на тезата на ответниците за настъпване на т. нар. автоматична предсрочна изискуемост, предвидена в т. 17 от анекс № 1 от 2. 02. 2018 г. към договора за кредит, съответстват на разясненията в мотивите към т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според тях предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника кредитополучател. Тъй като въззивното решение е съобразено със задължителната практика на Върховния касационен съд по поставените от касаторите въпроси следва да се приеме, че в случая не са обосновани въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване на въззивния акт не се допуска. Независимо от този изход на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като не са представени доказателства за направени такива. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение