Определение № 1018 от 31.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2391/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото Н. И. В. против решение № 438/05.07.2024г. по в.т.д. № 431/2024г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 26331/04.09.2023г. по т. д. № 2388/2020г. на Софийски градски съд, с което, на основание чл.145 ТЗ, вр. с чл.137, ал.1, т.8 ТЗ, В. е осъден да заплати на „Техно-ивженеринг“ ЕООД сумата от 80 000 лева по частична претенция, част от сумата за претърпяна вреда в размер на общо на 745 487,12 лева. Касаторът поддържа, че не е налице абсолютната процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл.145 ТЗ, а именно взето на основание чл.137, ал.1, т.8 ТЗ протоколно решение на едноличния собственик на капитала за завеждане на настоящия иск. Твърди, че представеното по делото копие на решение от 17.07.2018г. на ЕСК не е за търсене на отговорност на управителя по чл.145 ТЗ, а за завеждане на иск, който вече е заведен като частичен в друг съдебен процес. За настоящия процес ЕСК е следвало да вземе ново решение за предявяване на иск, или решение за търсене на цялостна отговорност по чл.145 ТЗ. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „Техно-ивженеринг“ ЕООД в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира направените разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Делото е образувано пред Софийски градски съд по предявени от „Техно Инженеринг 94“ ООД срещу Н. И. В. иск с правно основание чл.145 ТЗ за осъждане на ответника да заплати сумата от 80 000 лева по втори предявен частичен иск, част от сумата за претърпяна вреда в размер общо на 773 904 лева. От фактическа страна не е спорно, че от 1994г. ответникът е съдружник и управител в „Техно Инженеринг 94“ ООД, заедно със Г. Г., както и че през 2000г. е учредил собствено дружество „Техно Консулт,“ ЕООД. Безспорно е, че по искане на ответника е заличен в търговски регистър като съдружник и управител на 13.12.2017г. Апелативният състав също е посочил, че предпоставка за реализиране по исков път /чл.145 ТЗ/ на имуществената отговорност на управителя за причинени на дружеството с ограничена отговорност вреди е наличието на взето решение на общото събрание на съдружниците в дружеството /ЕСК/ за предявяване на този иск. За реализирането на тази отговорност трябва да са осъществени както вредоносните действия на управителя спрямо дружеството, така и да е взето решение на ОС (ЕСК) в дружеството по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ за търсене на такава отговорност, в който смисъл са решение № 41/29.04.2009г. по т.д.№ 669/2008г. на I т.о. на ВКС и решение № 234/31.01.2017г. по т.д. № 3150/2015г. на II т.о. на ВКС. Посочено е, че по делото е представеното официално заверено копие, представяно и по преюдициалното дело на VI-8 св. СГС - т.д. № 1622 от 2018г., от протокол от ОС от 17.07.2018г. на ОС на вече едноличното ООД „Техно Инженеринг 94“ с взето решение, че управителят Н. В. след напускането му не се освобождава от отговорност и се взема решение за предявяване иск на дружеството срещу него. Споделил е приетото от СГС, че влязлото в сила решение по уважения първи частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Изложени са и допълнителни аргументи, че настоящият иск е предявен от еднолично дружество с ограничена отговорност, като едноличният собственик на капитала и управителя са едно и също лице и в подписаната искова молба имплицитно се съдържа недвусмислено решение и воля за търсене на претендираната имуществена отговорност. Заключено е, че е налице валидно взето решение на ОС (ЕСК) на дружеството - ищец за търсене и ангажиране на имуществената отговорност на ответната страна, поради което настоящият иск се явява допустим. Също така апелативният състав е констатирал, че в рамките на вече установения размер на вредата по преюдициалното дело от 745 487.12 лева вече е присъдена сумата от 25 100 лева. За да намери настоящият частичен иск за основателен, решаващият състав е констатирал, че претендирания в настоящото производство размер от 80 000 лева не надхвърля пълния размер на вредата. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Правопораждащ факт ли е за спортното субективно материално право процесуалната предпоставка за завеждане на иск?; 2/ Изключва ли се от съдебна проверка и ползва ли се със силата на пресъдено нещо абсолютната процесуална предпоставка по уважен частичен иск за парично вземане, при предявен в друг исков процес иск за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право?“ Касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, предл.последно /очевидна неправилност/ ГПК. Обосновава очевидната неправилност с твърдението, че първа и втора инстанция неправилно са приели, че протоколното решение по чл.137 ТЗ, прието в преюдициалното дело по частичния иск, се отнася и за този спор, както и че същото това протоколно решение, представляващо предпоставка за допустимост на иска, не подлежи на съдебна проверка. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Поставените от касатора въпроси не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като изводът на съда за допустимост на иска се основава и на допълнителни съображения, необхванати от въпросите, а именно на съдържащо се в исковата молба имплицитно решение на едноличния собственик на капитала на ЕООД-то за ангажиране на имуществената отговорност на ответника по иска, бивш управител, за причинените на дружеството вреди, очертани в исковата молба. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК безпредметно е обсъждането на наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. На последно място, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, а е в съответствие с тълкувателните актове на ВКС, имащи задължителен характер. Предвид изложеното, решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване, като на ответника по касацията, независимо от изхода на спора, не могат да бъдат присъдени разноски за касационното производство, тъй като липсват доказателства такива да са направени. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд