Определение № 1924 от 15.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3158/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №7850/03.07.2025г. на М. Ф., чрез адв. С. срещу решение №209/09.05.2025г., постановено по в. гр. д. №20254500500255/2025г. на Окръжен съд — Русе, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което предявеният от Д. М. иск по чл.23 СК е уважен. Според касаторката решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че пред въззивния съд е поискала приемането на приложените към жалбата новооткрити писмени доказателства, както и назначаването на съдебно-икономическа експертиза, които обаче нe били допуснати. Счита, че не е била налице забраната пo чл.266 от ГПK, тъй като се касае за документ, който не ѝ e бил известен по-рано - нареждане- разписка, установяващо, че сутринта в деня на втората сделка ищецът е изтеглил 16 000 лева от банковата си сметка. Твърди, че въззивният съд неправилно е интерпретирал и съобразил и събраните гласните доказателства. Процесуално нарушение е и допускането като писмени доказателства на предварителни договори, оспорени от нея защото не ca в оригинал, и зa които впоследствие ищцовата страна е заявила, че cе отказва. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочат следните предпоставки за допускане на касационно обжалване:

1. Противоречие с практиката на BKC — като основание по чл.280, aл.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е кредитирал свидетелски показания на страна пo сделка, обективирана в нотариален акт, за да опровергае съдържанието на този официален документ, което според касатора е в пряко нарушение на чл.164, aл.1, т.2 ГПK и в противоречие с Решение №20/26.02.2021г. пo гр.д. №1409/2020г., Решение №181/12.06.2014г. пo гр.д. №777/2013г. и Решение №241/21.12.2016г. пo гр.д. №1774/2016г.

2. Очевидна неправилност и съществени процесуални нарушения – като основание по чл.280, aл.1, т.2 ГПК, като се твърди противоречие с Решение №109/30.06.2022г. пo гр.д. №168/2021г. - относно задължение на съда пo чл.146 ГПK да разпредели доказателствената тежест; Решение №233/28.12.2020г. пo гр.д. №3311/2019г.- отказът да се приемат допустими нoви доказателства е основание за отмяна.

3. Въпрос oт значение за развитието на правото - чл.280, aл.1, т.3- „Дaли презумпцията за съвместен принос пo чл.21, aл.3 CK може да се оборва само със свидетелски показания - на страна пo сделка, оформена с нотариален акт, и на близки родственици?“.

4. Допълнителна практика, потвърждаваща необходимостта oт допускане на касационно обжалване: Решение №145/04.08.2020г. по гр.д.№3101/2019г., Решение №100/19.04.2022г. пo гр.д. №212/2021г., Решение №48/01.03.2018г. пo гр.д. №2877/2017г.

Развити са и съображения за неправилност на въззивното решение, недопустимо кредитиране нa свидетели в противоречие със закона, очевидна фактическа грешка и липса на прецизност, нeпълнoтa и пристрастност в анализа на доказателствата. В заключение касаторката моли за отмяна на решението, отхвърляне на предявения срещу нея иск по чл.23 СК и присъждане на разноски.

В писмения отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответникът по касационна жалба Д. М. изразява становище за липсата на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, поради което моли жалбата да не бъде допускана до касационно разглеждане. Изложени са съображения за липсата на „очевидна неправилност“ на решението. В случай, че последното бъде допуснато до касационно обжалване, се моли за неговото потвърждаване, както и за присъждане на разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Производството е образувано по установителен иск с правно основание чл.23, ал.1 СК, предявен от Д. А. М. срещу М. Й. Ф.. Ищецът твърди, че придобитите на 07.03.2019г с НА №48, рег №2360, д. №186/2019, и на 11.02.2021г. с НА №115, рег. №1228, д. №93/2021г. недвижими имоти, представляващи 1/2 ид.ч. от земеделска земя с площ 7 563 кв.м. в землището на [населено място], обл.Р., местност „Й. могила“, представляваща поземлен имот с идентификатор [№] и 1/2 ид.ч. от земеделска земя с площ 28 108кв.м., представляваща поземлен имот с идентификатор [№] са негова лична собственост и по отношение на тях не е налице съвместен принос от страна на ответницата и собствеността не е придобита в режим на съпружеска имуществена общност.

След уточнението на ищеца в първото съдебно заседание, районният съд е уважил предявения иск по чл.23, ал.1 СК, приемайки, че Ѕ ид. части от процесните ниви са лична собственост на ищеца поради трансформация на лични средства, дарени за закупуването им, от неговия брат, кредитирайки изцяло показанията на 4-мата свидетелите - А. Г. Ф., Ц. Г. Ф., П. Г. Д., П. А. М., и посочвайки, че свидетелката М. Й. не е пряк очевидец или участник в събития, свързани с оспорваните договори, а пресъздава разказаното й от бившите съпрузи. Отбелязал е, че твърдението, че ищецът е изтеглил пари от банкова сметка, за да плати продажната цена, не е било доказано по категоричен начин чрез предвидените в ГПК способи.

В депозираната въззивна жалба М. Ф. е изложила твърдения за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения и необсъждане в съвкупност на всички събрани доказателства. Посочила е, че в нарушение на императивната разпоредба на чл.164, ал.1, т.2 ГПК съдът е допуснал събирането на гласни доказателства за опровергаването съдържанието на официален документ, какъвто е нотариалния акт, в който изрично е записано, че продажната цена е заплатена от двамата купувачи на продавача, и каквото възражение е направила още при допускане на разпита в о.с.з. пред районния съд. Твърдяла е, че казаното от свидетеля П. М.-брат на ищеца по това дело е в противоречие с изложеното от него в бракоразводното дело досежно намерението, с което е давал пари на брат си. Изложени са и възражения за процесуални нарушения, изразяващи се в некоректен доклад и неправилно разпределение на доказателствената тежест във връзка предявения иск, в резултат на което ответницата е пропуснала да попълни делото с относими, допустими и необходими доказателства. Към въззивната жалба е приложила писмени доказателства – платежни документи, в т.ч. и разписка от Юробанка България АД от датата на втората сделка – 11.02.2021г., установяваща изтеглянето от банкова сметка на ищеца на сумата от 16 000лв., за които въззивницата твърди, че са новооткрити доказателства, които дъщеря ѝ е намерила случайно в неразпокаван багаж в края на м. декември 2024г. Поискано е приобщаването на тези доказателства, както и назначаването на СИЕ, която да установи какви средства е имал и е изтеглил Д. М. от сметките си в периодите, близки по дати до двете сделки.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е изложил, че при така предявеният иск в тежест на ищеца е да установи горните си твърдения, респективно да обори законовата презумпция, че вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, който по силата на нормата на чл.21, ал.3 СК се предполага, принадлежат общо на двамата съпрузи. В този смисъл е посочил, че докладът по делото е правилен и съответства на нормите на закона. Ответницата, която твърди, че тези недвижими имоти са придобити в резултат на съвместен принос, тъй като това е законовата презумпция, няма доказателствена тежест на установява същата. В тежест на ищеца е да обори тази презумпция, което му е указано по делото. Счетено е, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение като не е указал на ответницата за кой факти не е сочила доказателства, още повече, че да установяване на твърденията ѝ, че имотите са съпружеска имуществена общност съдът е допуснал гласни доказателства съобразно искането и в отговора и е събрал същите.

Въззивният съд е споделил изцяло мотивите на първоинстанционния съд, че наличието на пълна трансформация на лични средства по отношение на придобитите по време на брака на страните имоти предпоставя пълното и главно доказване на тези факти от ищеца, а именно, че посочените недвижими имоти, макар и да са придобити по време на брака му с ответницата, са негова лична собственост, тъй като са придобити с лични средства. В негова тежест е да установи произходът им, както и техния размер, както и влагането им в имуществото, което е придобито. Посочил е, че с оглед твърденията в исковата молба в тежест на ищеца по делото е да установи, че продажната цена на двата недвижими имота е заплатена от неговият брат – също купувач по договорите за покупко-продажба на имотите и то с дарствено намерение в полза на ищеца по делото. Въззивният съд е счел за правилни изводите на първоинстанционния съд, че това е доказано в процеса. Във връзка с изложените от въззивницата доводи е посочил, че в мотивите си първоинстанционният съд не е обсъждал и не се е позовал на описаните в обстоятелствената част на съдебното решение предварителни договори, поради което не е допуснал процесуално нарушение в този смисъл. Районният съд се е позовал само на събраните по делото гласни доказателства, които са допустими, тъй като със същите не се опровергава съдържанието на официален документ, а се установяват факти относно произхода на средствата, с които са заплатени двата недвижими имота, предмет на описаните по-горе нотариални актове. От показанията на разпитаните свидетели А. Ф. /нотариус по сделките/, Ц. Ф. /помощник-нотариус/, П. Д. /продавач на имотите/ и П. М. /брат на ищеца и купувач на останалите 1/2 ид.ч. от имотите/, се установява, че парите и по двата договора за покупко-продажба са изплатени на продавача като вписаната в нотариалните актове цена съответства на реалната, както и че са изплатени от св.М. изцяло с негови парични средства, в това число и частта, която е придобил ищеца по делото и негов брат. Въззивният съд е приел за установено по делото, че св.М. при изповядване на сделките е искал половината от имотите да са в полза на брат му и „безкористно“ да плати и неговата част, т.е брат му да се облагодетелства от това, тъй като връзката между двамата е много силна. Установено е също, че и по други сделки, които не са предмет на настоящото производство, св.М. е постъпвал по същия начин. Макар същият /по друго дело/ да е заявил, че не е имал дарствени намерения подробно обяснява, че и по двете сделки е решил да облагодетелства брат си като заплати неговата част без да иска връщане на парите, които му е дал. Съдът е посочил, че не намира противоречие в показанията на св.М., още повече, че същото той е заявил и на останалите свидетели, което ясно сочи, че със заплащане на дължимата от брат му като втори купувач част от недвижимите имоти, той му е дарил тези парични средства. В този смисъл въззивният съд е приел за безспорно, че средствата, с които ищецът Д. А. М. е закупил двата недвижими имота не са в резултат на съвместен принос на него и съпругата му ответницата М. Й. Ф., и не представляват съпружеска имуществена общност. Посочено е, че св.М. Й. не е пряк свидетел на взаимоотношенията между страните по спора и преразказва това, което ответницата й е споделила. Дори и да се приеме, че ищецът е теглил парични суми от общите парични средства на семейството, по делото, в това число и от показанията на св.Й. не е установено, че същите са вложени в закупуването на процесните недвижими имоти. Самата свидетелка заявява, че страните не са споделяли с нея подробности относно плащането на земеделските земи. Не се установява и разговорите й със страните по спора кои точно земеделски земи касаят- дали процесните или други, закупувани по време на брака им, поради което въззивният съд е изложил, че правилно първоинстанционният съд не е кредитирал нейните показания.

Предвид горните съображения, въззивният съд е достигнал до извода, че правилно първоинстанционният съд е преценил събраните по делото доказателства -поотделно и в тяхната съвкупност, и правилно е приел, че предявеният от Д. А. М. иск с правно основание чл.23 СК е основателен и доказан, поради което решението следва да се потвърди.

Въз основа на така изложеното, за да се произнесе по поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2 ГПК, съдът съобрази следното:

При така развитите мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение / чл. 280, ал. 2 ГПК /. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на визираното тълкувателно решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

По настоящото дело, в изложението към касационната жалба са наведени твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Т.е. въпреки посоченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не е формулиран правен въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а непосочването на въпрос от значение за изхода на конкретното дело е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Независимо от горното, следва да се отбележи, че не се констатира противоречие с Решение №20 от 26.02.2021г. на ВКС по гр. д. № 1409/2020г., в което се приема, че за разлика от иска за установяване на пълна или частична трансформация, по иска за установяване липса на съвместен принос по чл.21, ал.4 СК следва да се обори презумпцията за съвместен принос от ищеца по този иск. Когато съпругът не е титуляр по възмездната сделка, той не е и страна по нея, а трето лице, което придобива права по силата на закона и може да опровергава съдържанието на нотариален акт, с който сделката е оформена с всички доказателства. Доколкото решението е постановено в производство по иск по чл.21, ал.4 СК, и свързано с оборване на установената законова презумпция за съвместен принос, т.е. при различна фактическа и правна обстановка, то съдържащото се в него разрешение не може да намери приложение по настоящото производство по предявен иск по чл. 23 СК.

Другите посочени в изложението решение №181/12.06.2014г. пo гр.д. №777/2013г. и решение №241/21.12.2016г. пo гр.д. №1774/2016г. съдът не откри нито в програмния продукт А., нито в деловодната система на ВКС, а същите не са приложени и към касационната жалба, поради което не може да се прецени наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване по посоченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Решението не е и очевидно неправилно – сочено като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по посоченото основание, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към производството по чл. 23 СК норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

По въпроса досежно оборването на презумпцията за съвместен принос, установена в чл.21, ал.1 СК поставен на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК следва да се отбележи, че за да е налице същото, освен посочването на текста на законовата разпоредба, касаторът следва да изложи аргументирани съображения защо и кой въпрос счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквито в изложението липсват. Доколкото предмет на разглеждане по настоящото дело е иск по чл.23 СК, а именно за установяване на влагане на лични средства в придобиването на процесните ниви, то така формулиран въпросът не отговаря и на общата предпоставка за допустимост на касационно обжалване, тъй като не е от значение за изхода на спора и по него въззивният съд не е развивал решаващи мотиви.

Следва да се посочи, че не се констатира въззивният съд да се е отклонил от константната съдебна практика досежно допустимостта на доказателства във въззивното производство в хипотезите на чл.266, ал.2 и ал. 3 ГПК. Напротив, в съответствие с нея е извършил преценка, че протоколът от проведено съдебно заседание по друго дело е неотносим към спора, а по отношение на останалите доказателства –банкови извлечение и назначаването на СИЕ е налице преклузията, установена в чл. 266 ГПК. Твърдения, че в закупуването на процесните имоти са вложени средства, изтеглени от обща на съпрузите банкова сметка не са изложени нито в отговора на исковата молба, нито в първото по делото о.с.з. Единственото твърдение на ответницата е било, че имотите са придобити по време на брака, за доказване на което обстоятелство е поискала разпит на един свидетел, допуснат и разпитан от съда. При така предявеният иск за установяване на трансформация на лично имущество в придобиването на вещи по време на брака, единствено в тежест на претендиращия съпруг е установяването пълно и пряко на правно релевантни факти: 1./ придобивната стойност на имота /според вида на сделката с вещно-правен ефект/; 2./ размера на вложените средства, които имат личен произход и еквивалентни на придобивната стойност на спорния имот; 3./ влагането към момента на придобиване на имуществото. На ответницата правилно не е възложена доказателствена тежест, но това не я лишава от възможността или задължението да установява своите твърдения. Съобразно разпоредбата на чл.154 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите възражения, т.е. нейно право е било да проведе насрещно доказване и без това да е било необходимо изрично да ѝ бъде указано от съда. След като твърдения и доказателства за влагане на семейни средства, изтеглени от банкови сметки на съпрузите не са били своевременно заявени и поискани в първоинстанционното производство, то не се констатира неуважаването на доказателствените искания на въззивницата от въззивния съд да е в противоречие с константната съдебна практика, регламентираща дейността на въззивната инстанция по приложението на чл.266 ГПК.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

В обобщение, настоящият състав намира, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване

С оглед изхода на спора, ответникът по касация има право на разноски за настоящото производство, които съдът с оглед представените списък и договор за правна защита и съдействие определя в размер на евровата равностойност на 3000 лева.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение