Определение № 5326 от 20.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 337/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. В. К. и Р. В. К. срещу въззивно решение № 1187 от 25.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2998/2022 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1975 от 22.07.2022 г. по гр. д. № 6321/2021 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите против „ЧЕЗ Разпределение България“ АД искове с правна квалификация чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови неоснователно действие, изразяващо се в ползване за трасе за въздушен електропровод, 20 Кv, разположено в собствен на ищците УПИ *-*, кв. 79 по плана на [населено място], м. „с. К. – промишлена зона –север”, като премести преминаващия въздушен електропровод, както и исковете по чл. 59 ЗЗД за заплащане разделно на ищците сума в общ размер на 163 280 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на имота в периода от 18.05.2016 г. до 18.05.2021 г. По делото е установено, че ищците в първоинстационното производство Н. В. К. и Р. В. К. са собственици на поземлен имот, в северната част от който преминава процесният въздушен електропровод (ВЕ) със средно напрежение 20 кV, част от собствената на ответното дружество електропреносна мрежа, като съоръжението е включено като актив в баланса на търговеца към 31.03.1992 г. От заключението на служебно назначената пред въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза е установено, че електропроводът е означен на топографската карта за района през 1972 г., с обозначена около него сервитутна зона, т. е. изграждането е станало преди изработване на картата за възстановяване на собствеността на земеделските земи за [населено място] и [населено място] (започнало след 1991 г.). Към момента на изграждането му същият не е попадал в рамките на населеното място, тъй като теренът е бил земеделска земя. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че съгласно чл. 60, ал. 2, т. 1 ЗЕЕЕ (отм.) около заварения енергиен обект възниква сервитутна зона по силата на закона, независимо от законността на изграждането му, а на основание § 26, ал. 1 ЗЕ възникналите по силата на ЗЕЕЕ (отм.) сервитутни права в полза на енергийните предприятия запазват действието си. С оглед на това е направен решаващ извод, че в полза на ответното дружество съществува законен сервитут върху имота на ищците и за наличие на валидно правно основание за ползване на процесната част от него, респ. за неоснователност на предявените искове по чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. За задължението на съда да постанови решението си по делото след изтичането на предоставения на страните срок за представяне на писмени защити; 2. За задължението на въззивния съд в мотивите към решението си да обсъди доводите на страната, изложени в представената в срок писмена защита; 3. Допустимо ли е въззивният съд да допусне експертно заключение по правен въпрос и да основе решението си на правни изводи, направени от вещото лице; 4. Възниква ли сервитут в полза на енергийното предприятие, когато енергиен обект е изграден в чужд недвижим имот, за който няма такова предвиждане в подробния устройствен план, респ. в тази хипотеза енергийното предприятие дължи ли на собственика обезщетение за лишаването му от безпрепятствено ползване на имота; 5. Може ли статутът на търпимост да породи за собственика на терена задължение да търпи създаденото от незаконния строеж ограничение на правото му на собственост, респ. разполага ли в тази хипотеза собственикът на терена с негаторен иск по чл. 109 ЗС срещу собственика на незаконния строеж. Ответната страна по жалбата „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД /с предишно наименование „ЧЕЗ Разпределение България“ АД/, е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Повдигнатият въпрос съставлява ли съществено процесуално нарушение обявяването на съдебното решение преди изтичане на срока за представяне на писмени бележки не е обуславящ изхода на делото. В случая в проведеното пред въззивния съд съдебно заседание на 10.10.2023 г., с което е приключено съдебното дирене, са проведени устни състезания с участието на процесуалните представители на страните, като им е предоставен 14-дневен срок по чл. 149, ал. 3 ГПК за представяне на писмени защити. На 23.10.2024 г. процесуалният представител на жалбоподателите е представил писмена защита, а този на ответната страна преди него, поради което решението е постановено в срока по чл. 235, ал. 5 ГПК, без с това да са нарушени права на страните, тъй като те вече са упражнили правото си да представят писмени бележки по защитата им. По следващия поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Третият посочен по-горе въпрос е формулиран според твърденията на касаторите и не съответства на данните по делото, респ. на поставените от съда на вещото лице въпроси и дадените от него отговори, поради което същият не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване, нито сочената от тях практика на ВКС във връзка с този и следващите въпроси е относима към настоящия случай. Последните два поставени въпроса също са решени в съответствие с практиката на ВКС. С решение № 807 от 01.12.2010 г. по гр. д. № 1081/2009 г., І г. о., е прието, че по силата на чл. 60, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЕЕЕ (отм.) възниква сервитутна зона около заварения енергиен обект, независимо от законността на изграждането му, а на основание § 26, ал. 1 от действащия Закон за енергетиката възникналите по силата на ЗЕЕЕ (отм.) сервитутни права в полза на енергийните предприятия запазват действието си. Към момента на изграждане на процесния обект, имотът, в който той е изграден, е бил земеделска земя - нива, и по отношение на нея е приложим и чл. 4, ал. 4 ЗСПЗЗ, който също предвижда задължение за собствениците и ползвателите да опазват съществуващите върху земите им електроенергийни и други съоръжения, както и да не пречат на другите собственици, ползватели и служебни лица да ползват и поддържат същите. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК не се релевират от касаторите и същите не са налице. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сумата 200 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,