Определение № 2049 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4806/2024 г.

Обжалвано е решение № 1047/26.07.2024 г., поправено с решение № 1113/19.09.2024 г. по гр.д. № 737/2024 г., в частта, с която Окръжен съд – Пловдив, изменяйки решение № 4850/30.11.2023 г. по гр.д. № 1623/2022 г. на Районен съд – Пловдив, на основание чл. 59 ЗЗД е осъдил П. Н. Б. да заплати на Е. Б. К. сумата 6 380 лв. – това, с което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, ползвайки без основание в периода 14.11.2019 г. – 11.12.2021 г. собствения на ищеца апартамент № 10 в [населено място], [улица], вх. Е, ет. 4, като искът е отхвърлен в размера над 6 380 лв. до размера 14 632 лв. и за периода 26.05.2017 – 13.11.2019 г., и в частта по разноските по този иск. Решението се обжалва от двете страни. Е. К. иска да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност в частта, с която искът по чл. 59 ЗЗД е отхвърлен, по следните въпроси (процесуалноправен и материалноправен): 1. Длъжен ли е съдът да реши спора в рамките, очертани от твърденията по доводите и възраженията на страните, и може ли да основе решението на възражение, което не е въвеждано и обсъждано от страните? и 2. От кой момент произвежда действие приемането на наследството и законът разграничава ли хипотезата, в която наследството е прието по опис? Касаторът счита повдигнатите въпроси включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението в обжалваната част е постановено при съществено процесуално нарушение (по чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изр. 2 ГПК), а това е причината за неправилно прилагане на материалния закон (на чл. 48, изр. 2 ЗН и чл. 59 ЗЗД - касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК. П. Б. обжалва решението в частта, с която искът по чл. 59 ЗЗД е отхвърлен. Повдигнатите материалноправни въпроси, обобщени според разясненията с т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, се свеждат до следния: От кой момент купувачът, който е бил отстранен от имота с решение по чл. 108 ЗС, дължи обезщетение на собственика за времето, през което го е лишил от ползването на имота? И касатора-ответник по иска се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на чл. 59 ЗЗД. Всеки касатор претендира разноски по иска по чл. 59 ЗЗД. За да квалифицира иска по чл. 59 ЗЗД, вззивният съд е приел, че сумата 14 632 лв. ищецът Е. К. претендира в обезщетение на това, че в периода 26.05.2017 г. – 11.12.2017 г. ответникът П. Б. го е лишил от възможността да ползва собствения си апартамент в [населено място]. Намерил е, че зачитайки задължителното действие на решение № 60105/04.11.2021 г. по гр.д. № 275/2021 г. на Върховния касационен съд, с което ищецът е признат за собственик на апартамента по наследствено правоприемство от своя баща Б. К. С., починал на 26.05.2017 г., а ответникът е осъден да предаде владението на имота, е длъжен да приеме, че е без вещнотранслативен ефект договорът по н.а. № 66/29.05.2017 г., с който ответникът е купил апартамента от продавача Надежда К. С., легитимирал се като наследник на Б. С., а да не разглежда по същество възраженията на ответника за диспропорционалност на намесата в правото на притежание, произтичащи от чл. 1 Протокол № 1 към КПЧОС - националният закон не предвиждал вписване на исковите молби по чл. 69 ЗС, приемайки ги за преклудирани от времевите предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл. 108 ЗС (чл. 297 и чл. 299 СК). Въззивният съд е намерил, че в зададения с иска период ответникът е ползвал апартамента в [населено място] и е пристъпил към обсъждане на приложено по делото, влязло в сила решение по гр.д. № 216/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е бил установен произходът на ищеца от бащата Б. С.. Приел е, че въпреки задължителното за всички, ретроактивно действие на решението по чл. 69 СК – към 10.05.2012 г., когато ищецът е роден (чл. 298, ал. 3 ГПК), и при смъртта на неговия баща – настъпила на 26.05.2017 г., когато наследството е открито, не на 26.05.2017 г. е бил осъществен общият факт, довел до разместване на благата. Разместването е настъпило на 13.11.2019 г., когато малолетният ищец е приел по опис наследството на баща си. Приел е, че до този момент наследството е нямало притежател и една след приетото по опис наследство ищецът обеднява, а ответникът се обогатява за негова сметка, ползвайки без основание придобития по наследствено правоприемство апартамент до 11.12.2021 г., когато ответникът доброволно изпълнява решението по чл. 108 ЗС. Въззивният съд е заключил, че искът по чл. 59 ЗЗД е основателен за периода 14.11.2019 г. - 11.12.2021 г. и до размер на сумата 6 380 лв. – обезщетение, определено на база пазарния наем на необзаведени апартаменти с подобни характеристики. Съответно е изменил първоинстанционното решение, с което искът по чл. 59 ЗЗД е бил уважен за целия период и в пълния предявен размер. В отговора на исковата молба ответникът не е излагал твърдения, респ. не е основавал възраженията си по иска по чл. 59 ЗЗД на съображения, почерпени от приемането на наследството по опис. Искът е оспорен с твърдения, че: 1) въпреки положените усилия – извършените справки в имотния регистър и представеното пред нотариуса удостоверението за наследници на Б. С., ответникът не е знаел да сключва договора с Надежда С./продавач, който не е собственик на апартамента; 2) националното законодателство, което не предвижда вписване на исковата молба по чл. 69 СК, противоречи на чл. 1 от Протокол № 1 към КПЧОС, и 3) искът за установяване на произхода на малолетния ищец от бащата е бил предявен след преклузивния срок по чл. 69, изр. 1, пр. 1 СК. Във въззивната жалба срещу осъдителното първоинстанционно решение ответникът е поддържал тези твърдения с оплакванията, че неправилно първата група са игнорирани/възприети като такива за ирелевантни факти, а втората и третата група – са били квалифицирани като възражения съответно преклудирани с решението по чл. 108 ЗС и незачитащи императива на чл. 298, ал. 3 ГПК. При тези мотиви на въззивния съд и с оглед предприетата защита на ответника по иска по чл. 59 ЗЗД повдигнатите въпроси обуславят решението. Налице е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. В решение № 364/17.06.2024 г. по гр.д. № 2110/2023 г. ВКС, I-во ГО е прието, че „правото на наследяване е притезателно имуществено право, което предоставя на призования към наследяване да приеме или да се откаже от наследството … приемането на наследството може да е изрично … Изричното приемане на наследството се извършва с писмено изявление на наследника, което се вписва … Приемането има обратно действие – наследникът става правоприемник на наследодателя и придобива наследството от откриването му“. В мотивите към т. 1 ТР № 1/23.01.2024 г. по тълк.д. № 1/2021 г. ОСГК на ВКС са изяснени значението и особеностите на приемането на наследството по опис от дете, като сред тях не е съзряна причина за разграничаване на момента, от който приемането произвежда действие съгласно чл. 48, изр. 2 ЗН. В решение № 292/16.10.2018 г. по т.д. № 3148/2017 г. ВКС, II-ро ТО е прието, че принципът на доспозитивното начало не допуска съдът да реши спора по твърдения, респ. възражения, невъведени от страните. От друга страна, мотивите към ТР № 1/17.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. и към т. 1 и т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС изясняват, че принципът на законност противостои на принципа на диспозитивното начало, поради което за съда могат да възникнат задължения в обезпечаването на правилното прилагане на императивни материалноправни норми по делото. В практиката си Върховният касационен съд разграничава правата, с които разполагат добросъвестният и недобросъвестният владелец, като в противоречие с тази практика въззивният съд не е квалифицирал своевременно въведеното от ответника възражение като основано на предвиденото в чл. 71, пр. 1 ЗС. Налице са и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото въззивният съд е решил повдигнатите въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а процесуалноправният въпрос е от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При тези мотиви, съдът