Определение № 830 от 25.04.2023 г. на ВКС по д. № 4088/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Народно събрание на РБ /НС/ срещу въззивното решение на Апелативен съд Варна /АС/ по гр.д. №154/22 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от „В2М” ООД срещу касатора евентуални искове по чл.7 от Конституцията на РБ за сумата от общо 27 460,68 лв., обезщетение за имуществени вреди вследствие на приет противоконституционен закон, в размер на платените от ищеца 2 такси/ за м.1 и 2 на 2014 г./ по чл.35а ЗЕВИ, ведно със законната лихва от исковата молба. Присъдени са на осн. чл.86 ЗЗД и лихви за забава върху двете такси от внасянето им до завеждане на исковете.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1 и 2 ГПК. Намира, че въззивното решение е вероятно недопустимо, поради уважаване на иска на непредявено основание – при релевирани според въззивния съд твърдения за противоправност на действията на НС поради обявената противоконституционност на цитираните норми от ЗЕВИ с решение на КС на РБ. В тази връзка поставя правните въпроси:

1. При определяне на действителното основание на спорното материално право, длъжен ли е съдът да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция и от заявеното в петитума искане за защита? Когато сезираният съд не е разгледал иска на предявеното основание – т.е. разгледал е иск, който не е предявен, постановеното решение допустимо ли е ?

2. Има ли правна норма в българското законодателство, която да учредява възможност НС да отговаря пряко спрямо юр. лица и гражданите?

Поставя в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, като разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС, следните правни въпроси:

Разпоредбата на чл.7 КРБ може ли да бъде самостоятелно правно основание за осъждане на НС за обезщетение за претърпени имуществени вреди от платена от ищеца в полза на държавния бюджет на РБ такса по чл.35а ЗЕВИ, които вреди са резултат от приемането на цитираната норма в нарушение на Конституцията на РБ, обявено с РКС №13/31.07.14 г. по к.д. №1/14 г.? Какъв е фактическият състав за ангажиране на отговорността на НС по чл.7 КРБ за обезщетение на посочените по-горе имуществени вреди? Длъжен ли е въззивният съд с оглед на релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните и да изложи собствени мотиви след преценка на релевантните за спора обстоятелства?

В контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.2 ГПК, като решени от въззивния съд в противоречие с цитираните решения на КРС, касаторът поставя правните въпроси:

Разпоредбите на чл.35а и сл. ЗЕВИ, които са обявени за противоконституционни, прилагат ли се по иск за непозволено увреждане, който има за предмет приключени правоотношения по см. на ТР №3/28.04.20 г. по к.д. №5/19 г. и който е заведен след влизане в сила на решението на КС по чл.149, ал.1,т.2 КРБ, с което разпоредбите са обявени за противоконституционни / РКС №13/31.07.14 г./, в случай, че НС не е уредило тези приключени правоотношения по реда на чл.22, ал.4 ЗКС? Запазват ли се правните последици от приключени отношения от обявени за противоконституционни законови норми / чл.35а и сл. ЗЕВИ/ в случай, че НС не е уредило тези отношения по реда на чл.22, ал.4 ЗКС и те станат предмет на бъдещи съдебни производства, образувани след влизане в сила на РКС по чл.149, ал.1,т.2 КРБ?

В тази връзка се поставят още въпросите: Дали бездействието на НС по чл.22, ал.4 ЗКС води до отпадане с обратно действие на обявените за противоконституционни норми, въз основа на които са възникнали приключените правоотношения, в случай че станат предмет на съдебни спорове, заведени след влизане в сила на РКС по чл.149, ал.1,т.2 КРБ; компетентен ли е гражданският съд да прецени вместо НС по вид и съдържание евентуалната правна уредба по чл.22, ал.4 ЗКС на приключилите правоотношения, възникнали от обявения за противоконституционен закон и дължи ли гражданският съд такава преценка; мотивите на РКС, с което е обявена противоконституционност на закон по чл.149, ал.1,т.2 КРБ предвиждат ли конкретен начин за евентуално уреждане по чл.22, ал.4 ЗКС на приключили отношения, неизпълнението на който води до отпадане с обратно действие на приложимостта на обявения за противоконституционен закон, въз основа на който са възникнали приключилите правоотношения, в случай че станат предмет на съдебни производства, заведени след влизане в сила на РКС по чл.149, ал.1,т.2 КРБ?

В обхвата на тези въпроси касаторът се позовава на цитирана практика на ВКС, според която връщане на направената в изпълнение на противоконституционен закон престация се дължи на извършилото я лице на осн. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, но не и по деликтен иск.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че предявените искове са за обезщетяване на вреди, претърпени от ищцовото дружество от противоправно (незаконно) действие на орган на държавата - изразяват се в заплатени такси въз основа на приетите от Народното събрание с т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на ЗДБ за 2014 г. норми на чл. 35а, ал. 1 - 3, чл. 35б, ал. 1 - 4, чл. 35в, ал. 1 - 3 от ЗЕВИ. Ищецът твърди, че това действие представлява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС -нарушение на чл. 3, пар. 2 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13.07.2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, както и на основния принцип за правна сигурност, включващ защитата на легитимните очаквания и свързаната с него забрана за ретроактивност. Това действие нарушава задълженията на Република България за постигането на дългосрочната цел по чл. 3, пар. 1 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване на използването на ел. енергия от възобновяеми източници и изменение и после отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО при противоконституционност на приетите норми от ЗЕВИ, обявена с Решение № 13/31.07.14 г. по к. д. № 1/14 г. на КС на РБ, обн. в ДВ, бр. 65/06.08.14 г. и в сила от 10.08.14 г.

Претенцията по образуваното през 2015 г. дело за обезщетяване на вреди въз основа на релевираните твърдения за противоправност на действията на НС поради достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, обуславят правната й квалификация по чл. 4, § 3 от ДФЕС и разглеждането на делото по реда на чл. 2в (нов), ал. 1 от ЗОДОВ, вр. с § 6, ал. 2 от ПЗР към ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94/19 г.). Претенцията за обезщетяване на същите вреди, но при релевираните твърдения за противоправност на действието на НС поради обявената противоконституционност на цитираните норми на ЗЕВИ с решение на КС на РБ, обуславят правната й квалификация по чл. 7 от КРБ.

Двете групи на релевирани твърдения по фактите за противоправно причинени вреди на ищеца от действия на ответника, в качеството му на процесуален субституент на държавата, обосновават отделни правни основания на предявения деликтен иск и от процесуална гледна точка същите следва да се определят като обективно съединяване на главен и евентуален иск.

По главния иск е прието, че приемането на посочените норми на чл. 35а-35в от ЗЕВИ не противоречи на правото на ЕС и искът е отхвърлен като неоснователен.

Евентуалният иск е уважен като е прието, с позоваване на практиката на ВКС, че приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от КРБ Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти - както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с КРБ. Държавата не би успявала да поддържа качеството си "правова", ако не съществува ред за хармонизиране на законите с КРБ и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава КРБ; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърняването на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на КРБ. ЗКС в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 151, ал. 2 от КРБ действие занапред на решенията на КС. Предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането на решението на КС в сила, е пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявения за противоконституционен акт не се прилага.

От конституционния принцип на правовата държава произтича задължението на органа НС, предвидено в чл. 22, ал. 4 от ЗКС. То се свързва и с чл. 7 от КРБ, предвиждащ отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, която неминуемо обхваща и отговорността на органа, издал противоконституционния акт. Уреждането на правните последици от прилагането на противоконституционния акт до обявяването му за такъв не е в правомощията на КС, но неговото решение задължава органа, постановил акта, да изпълни конституционното си задължение, което е и смисълът му на елемент от цялостния конституционен механизъм за балансиране на властите. Мерките, които органът следва да приеме, за да уреди правните последици от прилагането на закона до влизане на решението на КС в сила, са иманентна част от процеса на осигуряване на върховенството на Конституцията. За да се осъществи смисълът и да се постигне предназначението на контрола за конституционност – да гарантира върховенството на КРБ – решението на Конституционния съд спрямо вече уредените от обявения за противоконституционен закон правоотношения, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, обвързва НС да уреди възникналите от прилагането му правни последици.

Евентуално предявеният иск се явява основателен, тъй като НС / като процесуален субституент на държавата/дължи обезщетение на вредите, които ищцовото дружество е претърпяло, заплащайки такси въз основа на закон, обявен за противоконституционен, тъй като ответникът не е изпълнил задълженията си да уреди правните последици, възникнали от приложението на противоконституционните норми. Вредите се съизмеряват с размера на платените такси, а наред с това на осн. чл. 84, ал. 3 от ЗЗД ответникът дължи заплащането на законните лихви върху всяка от платените такси, считано от датата на тяхното плащане (момента на настъпване на увреждането) до окончателното им изплащане, като до момента на подаване на исковата молба размерите са определени, не са оспорени от ответника и следва да бъдат присъдени.

Относно възможността НС да бъде процесуален субституент на държавата по иска по чл. 7 от КРБ в казус като настоящия, съдът изцяло споделя изразеното становище от ВКС в Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о. - съгласно чл. 7 от Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект-Държавата. Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса от свое име. Държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент-органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите ( чл. 7 от ЗОДОВ ). Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за вреди на общо основание ( чл. 49 от ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това практическо разрешение е възприето от законодателя и в чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (нов-ДВ бр. 94/2019 година) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС. Всъщност, когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна-в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието на съдебното решение.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Предявяването и на евентуален иск по чл.7 от Конституцията е изведено от въззивния съд в съответствие с двете групи твърдения в исковата молба за понесени имуществени вреди, изложени в доклада на първоинстационния съд на л.540 и сл. и застъпени в докладвания отговор на ответника. Тези твърдения се поддържат и в писменото становище на ищеца от 15.11.21 г., депозирано преди постановяване на първоинстанционното решение. Затова ВКС намира за неоснователно позоваването на касатора на вероятна недопустимост на въззивното решение.

С приетото и обявено преди постановяване на определението по настоящото дело ТР №1/20.04.22 г. по т.д. №1/22 г. ОСГТК е уеднаквена практиката за основанието, на което държавата отговоря за вреди в случаи като процесния, а именно непозволено увреждане - чл.49 ЗЗД, както е приел и въззивният съд. Затова касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по въпросите на касатора, свързани с правното основание и квалификацията на претенцията. В тълкувателното решение е пояснено, че „отговорността на Държавата е деликтна, обективна, безвиновна, има гаранционно-обезпечителен характер и се реализира, без оглед обстоятелството виновно ли е било поведението на съответните длъжностни лица“. Прието е още, че възникналите и реализирали се юридически факти, правни последици и извършени плащания на таксите по чл. 35а ЗЕВИ през периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. вкл., т. е. преди датата на влизане в сила на решение № 13/31.07.2014 г. по к. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд - 10.08.2014 г., са осъществени в рамките на приключени правоотношения към датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд. Удържането и внасянето на таксите до 09.08.2014 г. вкл. е извършено на правно основание и не може да се приеме, че престираното по приключилото правоотношение в изпълнение на задължение, основано на действащи към момента на плащане законови разпоредби, които впоследствие са обявени за противконституционни, представлява дадено при начална липса на основание.

Относно отговорността на НС в тези случаи е прието, че действието на решението на Конституционния съд за в бъдеще, уредено от конституционния законодател като проявление на принципа на правната сигурност, не може да дерогира действието на принципа за примат на правовата държава, който е от по-висш порядък. Всяко действие, което противоречи на Конституцията, е противоправно, без значение кога е извършено и кой е неговият извършител – физически лица, юридически лица или държавата в лицето на нейните органи. Разпоредбата на чл. 7 КРБ регламентира отговорността на Държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи, включително Народното събрание и длъжностни лица. Съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 62, ал. 1 КРБ Народното събрание е длъжно да приема закони, които не противоречат на Конституцията на Република България. Основно задължение на народните представители, което поемат под клетва на основание чл. 76, ал. 2 КРБ при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание, е да спазват Конституцията. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение на Народното събрание и представлява деликт, тъй като е противоправно действие. Няма правно значение съставът на Народното събрание, нито как са гласували отделните народни представители, защото правно обвързващо е решението на мнозинството, а това е решение на държавния орган, осъществяващ законодателната власт.

Константна практика на ВКС, цитирана и следвана от въззивния съд, е формирана и относно възможността НС да участва в производството като единствен ответник - субституент на държавата.

Не са налице основания за допускане на обжалването – въззивното решение съответства на вече формираната задължителна и трайна практика на ВКС по поставените въпроси. Затова ВКС на РБ, трето г.о.