Определение № 1077 от 06.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2881/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на М. Н., подадена срещу решение № 1289/05.03.24г. на СГС, ІІ- Г въззивен състав, с което е осъдена да плати на ищеца 7552,24лв. главница на основание чл. 234, ал.3, т.2 КТ, заедно със законната лихва от подаване на исковата молба и 327,28лв. лихва за забава за периода от 18.04.19г. до 26.09.19г.. В изложението се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното: С исковата молба „Частна Монтесори Детска Градина Откривател“ ООД иска осъждане на М. Н. да плати 7552,50лв. на основание неизпълнение на т.1, Раздел ІV от Договор за повишаване на квалификацията, сключен на 25.11.15г.. Съгласно клаузата от договора при прекратяване на трудовия договор от страна на служителя преди да са изтекли 5 години, служителят е длъжен да възстанови пропорционално на отслуженото време, разходите за обучение, платени от фирмата. Ищцата била работила на длъжност „детски преподавател“, завършила успешно обучението на 06.09.2016г., но отслужила само част от необходимите 5 години, тъй като прекратила трудовия договор на основание чл. 326, ал.1 КТ на 11.04.2019г.. Работодателят бил платил за обучението на ответницата- 8120 евро, поради което пропорционално иска възстановяване на 3861,51 евро. В срока за отговор ответницата е възразила, че договорът бил сключен с друго дружество, че клаузата от договора т.1, Раздел ІV била неравноправна. Оспорва се и размера на лихвата. Възразява, че не дължи, тъй като била продала дяловете си в дружеството на безценица, както и че не било платено възнаграждението и за м.март. Първоинстанционният съд е уважил иска, като е приел, че дружеството работодател било идентично с ищеца, доколкото имало само промяна в името на дружеството. Клаузата от договора не била неравноправна, тъй като отразявала принципа за неоснователно обогатяване. Относно размера на лихвата съдът е приел, че се дължи от изтичането на уговорения 7-дневен срок от прекратяване на трудовия договор. Във въззивната жалба ответницата оспорва следното: неправилно бил определен периодът на лихвата за забава; клаузата от договора на т.1, Раздел ІV била неравноправна като неясна и включваща всички основания за прекратяване на трудовия договор; ответницата била принудена и въведена в заблуждение при подписване на договора; прекратяването на договора от ответницата било под натиск; съдът не се бил произнесъл по разноските за прекратените евентуални искове. Въззивният съд е приел, че не се прилага ЗЗП, че ответницата е прекратила трудовия договор по чл. 326 КТ и следва да носи отговорност по чл. 234, ал.3, т.2 КТ, че лихвата се дължи от падежа, клаузата от договора не е неравноправна, доколкото отразява принципите за добросъвестност и за неоснователно обогатяване, а останалите възражения- относно оказаната принуда и натиск, съдът е приел за неотносими и преклудирани. В касационната жалба ответницата е направила следните оплаквания: съдът не бил разпределил доказателствена тежест; не били присъдени разноски по прекратените искове; договорът бил сключен чрез принуда и при въвеждане в заблуждение; трудовият договор бил сключен с друг работодател; недопустимо били объркани разпоредбите на чл. 326 КТ и чл. 327 КТ. В изложението към жалбата се поставят следните въпроси: Длъжен ли е съдът да възприема правната квалификация на страна по делото, а именно, че възражението за неравноправна клауза е по чл. 7, ал.3 ГПК? Следи ли служебно въззивният съд за приложението на чл. 27 ЗЗД? Длъжен ли е въззивният съд да тълкува клауза от договора съгласно чл. 20 ЗЗД, за да разкрие действителната воля на страните относно клауза, уреждаща отговорност на работника при едностранно прекратяване на трудовия договор от негова страна? Длъжен ли е въззивният съд да присъди разноски по прекратени искове? Настъпва ли преклузия за възражения за оказана принуда, натиск при подписване на договор и при прекратяване на договор? Прекратяването на трудов договор с изтичане на предизвестието приравнява ли се на прекратяване на договора от страна на служителя? ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за вероятна недопустимост на производството, тъй като трудовият договор бил сключен с друга фирма. Още пред първа инстанция е било представено извлечение от Търговския регистър, от което е видно, че се касае за един и същи правен субект с променени имена. Първият въпрос, поставен в изложението, не обуславя правните изводи на въззивния съд. Въззивният съд е приел, че в случая не се прилагат защитните норми от Закона за защита на потребителите, тъй като процесното отношение било по трудов договор, а не по потребителски. Същото становище е изразил и касатора в касационната жалба, а именно, че ЗЗП не се прилага в случая. Освен това становището се споделя и от настоящия състав на ВКС, така че отговорът на поставения въпрос ще е без значение за изхода на делото. По втория въпрос също липсва основание за допускане на касационно обжалване. При всички положения ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения в срока за отговор на исковата молба, иначе възраженията се преклудират (чл. 131, чл. 133 ГПК и т.р. 1/13г. на ОСГТК). Единственото изключение е при нищожност на сделките. Съгласно т.р. 1/22г. на ОСГТК съдът следи служебно за нищожност на сделка, само когато може да се констатира такъв порок от формата и съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. В случая касаторът поставя въпрос дали за унищожаемост по чл. 27 ЗЗД съдът следи служебно. Отговорът следва пряко от посочените по- горе тълкувателни решения. Унищожаемостта на сделката се постановява при упражняването на потестативно право чрез предявяване на конститутивен иск или с процесуално възражение, което възражение обаче следва да бъде направено в срока за отговор на исковата молба, което не е сторено от ответника, за да бъде разгледано. Казаното от ВКС по втория въпрос има същото значение и за въпроса дали настъпва преклузия за възражения за оказан натиск или принуда. Възражението за оказана физическа принуда е възражение за нищожност на сделката, поради липса на съгласие, обаче по делото липсват каквито и да е доказателства за осъществена физическа принуда спрямо ищцата. Възражението за оказана психическа принуда е възражение за унищожаемост на сделката, и това възражение следва да се въведе в срока за отговор на исковата молба, за да бъде разгледано от съда. В случая липсва такова възражение в отговора на исковата молба. По третия въпрос относно задължението на съда за тълкуване на волята на страните по чл. 20 ЗЗД също липсва основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е тълкувал волята на страните и е стигнал до извода, че едностранното прекратяване на трудовия договор по чл. 326 КТ е неизпълнение на задължението по чл. 234, ал.3, т.1 КТ, тъй като се касае за едностранно прекратяване, без вина на работодателя. Касаторът не оспорва приетият от въззивния съд факт, че трудовия договор е прекратен по чл. 326 КТ, но според касатора прекратяването на трудовия договор не е поради едностранното волеизявление на служителя, а поради изтичането на срока на предизвестието. Основанието за прекратяване на трудовия договор по чл. 326 КТ представлява фактически състав- едностранно изявление за прекратяване на работника или служителя и изтичане на срока на предизвестието. Работодателят само констатира вече настъпилото прекратяването с издаването на заповед за прекратяване на трудовия договор. Изтичането на срока на предизвестието не е самостоятелно основание за прекратяване на трудовия договор, а е елемент от фактическия състав на чл. 326 КТ, който фактически състав обуславя прекратяване на трудовия договор по волята на работника и служителя, не по вина на работодателя. Казаното от ВКС по третия въпрос има значение и за поставения последен въпрос дали изтичането на срока на предизвестието се приравнява на прекратяване по причина у работника или служителя. Въпросът относно присъждането на разноски от въззивния съд по прекратени искове е неотносим. Този въпрос е извън приложното поле на производството по чл. 288 ГПК. Относно разноските има друг режим за произнасяне и последващ инстанционен контрол, предвиден в чл. 248 ГПК. В обобщение липсват основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора в полза на ищеца следва да се присъдят направените разноски пред настоящата инстанция от 1267лв. съгласно искането, направено в отговора на касационната жалба, и представените договор за правна помощ, банков превод и извлечение от банкова сметка. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО