Определение № 54 от 23.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 4680/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] поле, срещу решение № 219 / 31.07.2013г. по в.т.д. № 198/2012г. на Апелативен съд – В. Т., в частта, в която след отмяна на решение № 89 / 28.03.2012г. по т.д. № 255/2011г. на Окръжен съд – Русе, са уважени предявените от [фирма] срещу касатора искове по чл.79, ал.1 вр. чл.99, ал.1 ЗЗД вр. чл.327, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 28 000 лева- част от стойността на доставен слънчоглед по издадена от [фирма] на 21.03.2011г. фактура, което вземане е прехвърлено от [фирма] на [фирма] с договор за цесия от 09.05.2011г., ведно със законна лихва върху сумата, считано от 06.08.2011г. до окончателното й плащане, както и за заплащане на 531,21 лева – законна лихва върху сумата от 28 000 лева за периода от 31.05.2011г. до 05.08.2011г., ведно с разноски. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по жалбата, [фирма], счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, съответно поддържа, че жалбата е неоснователна. Претендира заплащане на разноските за селективната фаза на производството пред ВКС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди уважаването на исковете, въззивният съд е приел, че в полза на ищеца, [фирма], въз основа на сключен с [фирма] на 09.05.2011г. с нотариална заверка на подписите договор за цесия, е прехвърлено вземане на цедента, [фирма], към ответника по исковете, [фирма], за сумата от 28 291,84 лева – незаплатена част от продажната цена по договор за продажба на слънчоглед, доставен от цедента на длъжника с фактура от 21.03.2011г. Цесията е сключена в изпълнение на задължение на цедента към цесионера за заплащане на продажна цена по сключен от тях на 20.01.2011г. договор с нотариална заверка на подписите за продажба на 25 броя преносими компютри на обща стойност 29 250 лева и 750 лева – разноски по сделката, като длъжникът е уведомен от цедента за цесията с връчена му на 30.05.2011г. нотариална покана. Решаващият състав е приел за неоснователно възражението на ответника по исковете, че към момента на сключване на посочения в исковата молба договора за цесия вземането, предмет на този договор /за цена по договор за продажба на слънчоглед/, вече е било погасено чрез извършено прихващане на насрещни вземания между цедента и длъжника. Възражението се основава на два договора – тристранна спогодба от 16.12.2010г. между дружествата – длъжник, дружеството - цедент и третото лице - [фирма] и договор за прихващане между дружествата длъжник и цедент с протокол за прихващане от 23.03.2011г. Съгласно съдържанието на тристранното споразумение от 16.12.2010г., препис от което е нотариално заверен на 06.02.2011г., през месец юли 2010г. третото за спора дружество, [фирма], е доставило на ответника по исковете - настоящ касатор, рапица на стойност 165 713,16 лева с ДДС /издадени 6 бр. фактури/, чиято цена е изцяло заплатена с вкл. ДДС в размер на 27 618,86 лева, като предвид дерегистрацията по ЗДДС на продавача на 05.03.2010г.- преди сключване на договора за продажба, същият се задължава да заплати на касатора, [фирма], обезщетение в размер на 28 000 лева за причинени вреди от невъзстановяване на данъчен кредит в размер на 27 618,86 лева. Според посочената спогодба, [фирма] продава това свое вземане от 28 000 лева на [фирма], като е договорено в срок от 6 месеца от подписване на споразумението [фирма] да закупи от [фирма] слънчоглед на стойност не по-малка от 28 000 лева и да се извърши прихващане на насрещните задължения. Съгласно протокол за прихващане от 23.03.2011г., препис от който е нотариално заверен на 04.04.2011г., [фирма] и [фирма] прихващат насрещни задължения в размер на 28 000 лева /по тристранната спогодба и по договора за продажба на слънчоглед/. Въззивната инстанция във връзка с откритото производство по чл.193 ГПК по направеното от ищеца оспорване на автентичността на тристранната спогодба и протокола за прихващане относно подписа на Д. А. Я. – управител към този момент, както на [фирма] /цедент/, така и на, [фирма] /трето за спора лице/, е приела, че не се установява при условията на главно и пълно доказване подписите да са положени от управителя им, поради което посочените договори не произвеждат действие. Посочено е, че само по себе осчетоводяването на спогодбата и протокола за прихващане от [фирма] не е основание да се направи друг извод. Въззивният съд, за да приеме, че не е установена автентичността на подписа на Д. А. Я., в качеството му на представител на „Е. К.” и, [фирма], е кредитирал дадените именно от това физическо лице свидетелски показания, а не на другия разпитан свидетел, мотивирайки се, че показанията на Д. Я. се подкрепят от заключението на една от приетите по делото тройни почеркови експертизи, подробно възпроизведена в решението, според което заключение подписите върху оспорените документи вероятно не са положени от управителя им, тъй като се установяват повече различия и по-малко съвпадения на признаците с подписите на лицето в сравнителния материал, като няма достатъчно признаци за съзнателно преправяне на подписа. Решаващият състав се е позовал на това, че при изследване на сравнителните и експерименталните образци от подписа на управителя вещото лице по единичната почеркова експертиза също е достигнал до извод, че не може да се установи по несъмнен начин дали подписите върху спогодбата и протокола за прихващане са изпълнени от Д. Я.. По отношение на първата, приета от въззивната инстанция тройна експертиза, е посочено единствено, че съдът не приема обясненията на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, че съществуващите различия в сравнителните образци от подписа на Д. Я., снети от апелативния съд, се дължат на стремежа на лицето да се опита да измени подписа или с негово притеснение, тъй като втората тройна експертиза не е установила достатъчно признаци за съзнателно преправяне на подписа. Според решаващия състав, разпоредбата на чл.301 ТЗ с оглед узнаването от [фирма] /дружеството - цедент/, неучастващо в производството лице, за спогодбата и протокола за прихващане въз основа на нотариална покана от 02.06.2011г. и непротивопоставянето веднага от негов представител на тези договори, е неприложима в конкретния случай. Счетено е и че нотариалната покана не е връчена на [фирма] /дружеството - цедент/, тъй като нотариусът е удостоверил подписа на физическо лице, чието име не фигурира в съдържанието на поканата. Касаторът сочи, че с обжалваното решение възизвният съд се е произнесъл по следните обусловили изхода на спора правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и противоречиво разрешавани от съдилищата /основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК/, а именно: /1/ При наличие на противоречиви свидетелски показания решаващият съд на кои от тях следва да основе крайния си извод - тези на заинтересования свидетел или тези на другия свидетел; /2/ При наличие на няколко противоположни по смисъл заключения по едни и същи въпроси, дадени от експерти в хода на делото, съдът трябва ли да изложи аргументи защо е кредитирал едно от тях и трябва ли да коментира останалите?; /3/ Може ли да се допуснат от съда свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева?; /4/ При сключване без представителна власт на търговска сделка следва ли търговецът, за да я лиши от правно действие, да се противопостави веднага след узнаването?”. Въпросът, дали при наличие на няколко противоположни по смисъл заключения по едни и същи въпроси, дадени от експерти в хода на делото, съдът трябва да изложи аргументи защо е кредитирал едно от тях и трябва ли да коментира останалите, е обуславящ за изхода на спора. От приетите по делото две единични и две тройни почеркови експертизи, даващи противоречиви заключения относно авторството на оспорените по реда на чл.193 ГПК тристранна спогодба и протокол за прихващане, въззивната инстанция е възпроизвела в решението си единствено втората тройна експертиза, на която е основала акта си. Заключението на първата единична експертиза, даващо противоположно разрешение на въпроса от това на втората тройна експертиза, изобщо не е обсъдено, като заключението на втората единична експертиза е отразено избирателно, а не в цялост. Заключението на първата тройна почеркова експертиза, което е приело, че документите са автентични, не е обсъдено от решаващия състав. Съдът се е спрял единствено на едно от обясненията, дадени от експертизата в откритото съдебно заседание по приемането й, което е игнорирала само, поради противоположното разрешение в заключението на втората тройна експертиза, без обаче да се изложат мотиви, защо се възприема за меродавно именно това разрешение. С оглед изложеното, по отношение на този въпрос е осъществена общата предпоставка за допускане на касационния контрол. Въззивното решение противоречи на създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика за преценка на експертното решение по чл.202 ГПК в решение № 241 от 23.10.2013г. по гр.д. № 3194 / 2013г. на I ГО на ВКС, решение №108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/ 2009г. на IV ГО на ВКС, решение № 762 / 20.07.2011г. по гр.д. № 1371 / 2009г. на I ГО на ВКС и др., което налага допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Значим за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК е и последният поставен въпрос - за приложението на чл.301 ТЗ, по който е създадена задължителна практика, обективирана в множество решение на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, вкл. и посочените от касатора, в отклонение на която е постановен актът на възивната инстанция, с оглед приетото от нея, че разпоредбата на чл.301 ТЗ е неприложима спрямо търговец, неучастващ в съдебното производство, независимо от непротивопоставянето му веднага след узнаването на сделката. По отношение на останалите въпроси в изложението към жалбата не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос относно кредитирането на гласните доказателства при наличие на противоречие на събраните свидетелски показания, доколкото е разрешен на плоскостта на втората почеркова експертиза и е свързан с това коя от далите противоположни отговори на един и същ въпрос почеркови експертизи се възприема, не може самостоятелно да обуслови допускането на решението до касация. Спрямо третия въпрос за приложението на чл.164, ал.1, т.3 ГПК, също липсва общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като свидетелските показания са допуснати не за установяване съществуването на договори на стойност над 5000 лева, а във връзка с откритото производство за оспорване на автентичността на двата договора, при което, съгласно чл.194, ал.1 ГПК, съдът извършва сравнение с други безспорни документи, чрез разпит на свидетели или чрез вещи лица. Предвид изложеното, следва да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното решение, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по конкретизираните от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпроси: / 1/ процесуалноправен - за приложението на чл.202 ГПК при наличие на няколко противоположни по смисъл заключения по едни и същи въпроси, дължи ли съдът излагане на аргументи защо възприема едно от тях и следва ли да обсъди останалите заключения; /2/ материалноправен- относно приложението на чл.301 ТЗ. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 570,42 лева. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд