Определение № 60364 от 19.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1836/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. Д. М. от [населено място], чрез пълномощника й адв. Д. Л., срещу въззивното решение № 11940 от 27.08.2020 год. по в. гр. д. № 6084/2019 год. на Софийския апелативен съд, с което се обезсилва първоинстанционното решение № 4273 от 28.06.2018 год. по гр. д. № 3431/2010 год. на Софийски градски съд, производството по делото е прекратено и в тежест на касаторката са възложени разноските по делото. /В частта му за разноските горното решение е изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение от 28.01.2021 год., което не е предмет на обжалване/. В касационната жалба се релевират касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като се иска отмяна на въззивното решение и вместо това се постанови решение по същество на спора, с което да бъде уважен предявеният установителен иск за собственост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол при формулирани въпроси: 1. „Допустим ли е отрицателен установителен иск за собственост, включително предявен по реда на чл. 440, ал. 1 ГПК, когато ищецът притежава самостоятелно право на собственост, което се оспорва от ответника?”; 2. „Относно допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост и по-конкретно, при отпадане по време на висящия исков процес на предпоставката по чл. 440, ал. 1 ГПК за наличие на имущество на трето лице, върху което е насочено изпълнението, засягащо правата на това трето лице, става ли недопустим предявения отрицателен установителен иск, ако ответникът продължава да претендира върху същия обект право на собственост или друго вещно право, което изключва правото на ищеца?“; 3. „Задължен ли е съдът да преценява конкретно наличието на правен интерес от търсената защита при всяко положение на делото, в зависимост от установените по делото факти и обстоятелства и при наличието на конкретен правен интерес от водене на иска, предмет на делото, да предостави поисканата съдебна защита?“. Според касатора поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС- т. 1 на ТР № 8 от 27.11.2013 год. по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС, решение № 35 от 1.09.2015 год. по т. д. № 407/2014 год. ІІ т. о., решение № 159 от 4.01.2019 год. по гр. д. № 789/2018 год. на ВКС, определение № 135 от 1.08.2017 год. по ч. гр. д. № 2110/2017 год., ІІ г. о. По поставения въпрос в изложението с № 4: „Във висящо производство по иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, преустановяването на действията по принудителното изпълнение спрямо процесния имот винаги ли има за автоматична последица прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска или съдът дължи произнасяне по иска, ако по делото е установен правен интерес за ищеца от произнасянето?” касаторката поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед значението му за точното прилагане на закона. Поддържа се необходимост от преодоляване на създадена практика – решение № 23 от 27.05.2020 год. по гр. д. № 3368/2019 год. на ІІ г. о. на ВКС, в което се приема, че при приключване на принудителното изпълнение по отношение на процесния имот или при прекратяване на изпълнителното производство отпада правния интерес от иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, и същият подлежи на прекратяване поради процесуалната му недопустимост, като касаторката счита, че тези разсъждения почиват на неточно тълкуване на закона, вкл. и поради неточна интерпретация на мотивите по т. 4 на ТР № 3 от 10.07.2017 год. по т. д. № 3/2015 год. на ОСГТК на ВКС, както и на противоречие с принципа, установен в чл. 2 ГПК за дължимост на съдебна защита и съдействие. В изложението касаторката поставя и процесуалноправния въпрос относно задължението на съда да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и установените по делото факти и обстоятелства и да изложи в съдебното решение изрични и ясни мотиви при отхвърлянето на такива доводи и възражения като неоснователни, като се позовава на противоречие в произнасянето по него с цитираната практика на ВКС, обективирана в решения по гр. д. № № 6605/2013 год. на ІV г. о., 546/2012 год. на ІV г. о., 4265/2014 год. на ІV г. о. и др. В изложението се поддържа и наличие на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение поради постановяването му при съществени процесуални нарушения и очевидна необоснованост, с позоваване на определение № 535 от 29.11.2018 год. по гр. д. № 1930/2018 год. на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от С. А. А., чрез адв. М. Ц.-А., в който се оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски. „Банка ДСК” ЕАД не е взела становище по подадената касационна жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна - подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията по чл. 280, ал. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния Софийски градски съд, с което е признато за установено по предявения от П. Д. М. иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК срещу „Банка ДСК” ЕАД, като взискател по изпълнително дело по описа на ЧСИ и С. А. А., като длъжник по същото дело, че недвижимият имот, представляващ апартамент в [населено място], район „С.”, на първи надпартерен етаж в сградата на ЕС „З.” на [улица], състоящ се от две стаи, вестибюл, кухня и клозет-баня, със застроена площ 50.45 кв. м., заедно с описаните две избени и таванско помещения, с припадащите са 3.2155 % ид. ч. от общите части на сградата и от мястото, върху което същата е построена, представляващо УПИ **, кв. 5 по плана на [населено място], Трета извънградска част, не е собственост на длъжника по изпълнителното дело С. А. А., и прекратил производството по предявения срещу нея отрицателен установителен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК. Съдът осъдил ищцата за разноските по делото, като с определение от 28.01.2021 год. по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК изменил постановеното решение в частта му за разноските, като отменил същото в тази му част и вместо това осъдил ответниците по иска С. А. А. и „Банка ДСК” ЕАД да заплатят на П. М. и адв. Д. Л. разноски по делото в посочените размери. За да постанови този резултат в решението си, въззивният съд е констатирал, че предприетите изпълнителни действия от ипотекарния кредитор срещу имота на ипотекарния длъжник са прекратени и е вдигната наложената възбрана върху него от съдебния изпълнител. С това насочването на принудителното изпълнение за събиране на паричното вземане на взискателя срещу имота на ипотекарния длъжник е преустановено на 14.02.2017 год., като след тази дата изпълнителните действия не могат да бъдат възобновени, тъй като със сила на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила на 19.08.2016 год. решение по гр. д. № 7102/2015 год. на СГС е отречено ипотечното право на взискателя – „Банка ДСК” ЕАД, да удовлетвори вземането си от имота на ипотекарния длъжник - процесният апартамент. Въззивният съд се е позовал и на влязло в сила на 6.01.2015 год. решение по гр. д. № 17432/2008 год. на СРС, с което е отхвърлен предявения от С. А. срещу П. М. ревандикационен иск относно същия апартамент, на релевираното в това производство придобивно основание. Макар и да е приел, че по предмета на настоящия иск по чл. 440, ал. 1 ГПК не е формирана сила на пресъдено нещо с горните съдебни решения, както и че към настоящия момент ищцата П. М. има правен интерес да отрече правото на собственост, претендирано от ответницата С. А. върху процесния апартамент /и на други възможни придобивни основания, извън отреченото с посоченото по-горе влязлото в сила решение/, правният й интерес от специалния установителен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК е отпаднал, с оглед специфичната цел и правен интерес от този иск – осъществяването на защитата на третото лице от материално незаконосъобразно принудително изпълнение срещу имущество на длъжника, чрез изпълнителен способ, който е обективно годен да засегне правата на третото за изпълнението лице. Липсата на тази абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството по иска по чл. 440, ал. 1 ГПК е обусловено от фактическото преустановяване на изпълнителните действия по отношение на процесния имот и вдигане на наложената върху него възбрана, както и на невъзможността изпълнителните действия да бъдат възобновени поради отричането със сила на пресъдено нещо на правото на взискателя да удовлетвори вземането си чрез изпълнение върху спорния имот, което обуславя недопустимост на производството по предявения иск. Това е обосновало и обезсилване на постановеното по него първоинстанционно решение. При така изложените съображения от въззивния съд, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице релевираните основания за допускане на решението до касационен контрол, поради следното: Поставените в изложението на касаторката правни въпроси относно най-общо предпоставките за допустимостта на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, макар и обуславящи изхода на спора, не са произнесени в противоречие на съдебната практика, на която се позовава касаторката, а напротив – съобразени са с нея. Изходът на настоящия спор е обусловен от въпроса за висящността на изпълнителното производство за парично вземане като предпоставка за допустимост на иска по чл. 440 ГПК, като изводите на съда съответстват на възприетото в задължителната практика, формирана с Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 год. на ВКС по тълк. д. № 3/2015 год., ОСГТК, т. 4, съгласно която целта на иска по чл. 440 ГПК е при уважаването му да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. В този смисъл, изискването принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило е въздигнато като една от предпоставките за процесуална допустимост на производството по иска по чл. 440 ГПК, предвиден в закона като способ за защита срещу материалноправната незаконосъобразност при индивидуалното принудително изпълнение на парични притезания с оглед правните последици на възлагането при публичната продан – чл. 496 ГПК. В този смисъл е и практиката по чл. 290 ГПК – напр. решение № 69 от 16.08.2017 год. на ВКС по гр. д. № 3903/2016 год., II г. о., решение № 207 от 09.06.2014 год. на ВКС по гр. д. № 6217/2013 год., IV г. о. и решение № 379 от 31.10.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1181/2010 год., I г. о., на която не противоречи сочената от касаторката в настоящето изложение – решение № 35 по т. д. 407/14 год. на ІІ т. о, касаещо правния интерес като абсолютна положителна предпоставка за установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. За наличието на интерес от получаване на търсената с иска защита съдът следи служебно в хода на цялото производство, като, ако към момента на постановяване на решението, такъв не е налице, то последното е недопустимо и следва да бъде обезсилено от въззивния съд. Така е процедирал съдът, въз основа на установените по делото факти относно прекратяване на изпълнителните действия по отношение на спорния имот, поради отреченото ипотечно право на взискателя. При това положение отпада правния интерес на касаторката от предоставената й с чл. 440 ГПК правна защита на правата й върху този имот, тъй като същите не са застрашени от принудителното изпълнение. В този смисъл е и посочената от въззивния съд съдебна практика – решение № 42 от 27.02.2014 год. по гр. д. № 6994/13 год., решение № 23 от 27.05.2020 год. по гр. д. № 3368/2019 год. ІІ г. о. Съобразяването на установената съдебна практика обосновава извод за липсва на основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обуславящите въпроси относно допустимостта на производството по специалния иск по чл. 440 ГПК, както и по формално поставените процесуалноправни въпроси относно задължението на съда да обсъди доказателствата, доводите и възраженията на страните, респ. да изложи мотиви. Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените в цитираната съдебна практика постановки относно приложението на относимите към настоящия спор процесуално- и материалноправни норми. Съгласно разясненията в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Такива предпоставки в случая не са налице. Съображения в тази насока не са изложени и в приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Поради това касационното обжалване на решението не може да бъде допуснато и в хипотезата на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При тези съображения не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи и това, че предмет на произнасянето на съда е иск по чл. 440 ГПК, не и друг такъв – положителен установителен или отрицателен установителен, поради което и съображенията на касаторката за наличието на правен интерес у нея от предявяването им с оглед оспорването на правото й на собственост върху процесния имот от ответницата, са извън настоящия предмет. С оглед изхода на настоящето производство искането на ответницата за разноски за възнаграждение на упълномощения адвокат М. Ц.-А. следва да бъде уважено, като й се присъдят такива в размер на 2 112 лв., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., във връзка с чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,