Определение № 345 от 04.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 2082/2018 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Додистрой” ЕООД срещу решение №20 от 10.04.2018 г. по в.т.д.№334/2017 г. на АС Бургас. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №31 от 28.08.2017 г. по т.д.№498/2015 г. на ОС Бургас в частта, с която „Додистрой” ЕООД осъдено да заплати на „Прайм девелопмънтс Ко” ЕАД сумата от 5240 лв., обезщетение за некачествено изпълнени СМР по договор за строителство от 05.12.2014 г. и в частта, с която е отхвърлен предявеният от Додистрой” ЕООД срещу „Прайм девелопмънтс Ко” ЕАД насрещен иск за сумата от 51 661.48 лв., стойност на изпълнени и фактурирани СМР по договор за строителство от 05.12.2014 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Длъжен ли е съдът да реши спора при фактическо положение, въведено от страните и въз основа на фактите, настъпили в течение на производството, с оглед твърденията на страните и следва ли да бъде уважен осъдителен иск, предявен преждевременно, ако в хода на делото настъпи изискуемост на притезанието. 2. Трябва ли съдът да обсъди установени ли са твърденията на страните и може ли да се приеме за основен спорен въпрос и да обсъди като такъв въпрос, който не е въведен от страните по делото по надлежния ред. 3. Следва ли въззивният съд да изложи съображения по всички оспорвания и възражения, с които да направи преценка на доказателствата и фактическите констатации. 4. Допустимо ли е със свидетелски показания да се установяват договори на стойност по-голяма от 5000 лв., при условие, че не са налице условията по чл.164, ал.2 и чл.165 от ГПК. 5. Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява погасяване на установени с писмен акт парични задължения, при условие, че не са налице условията на чл.164, ал.2 и чл.165 от ГПК. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „Прайм девелопмънтс Ко” ЕАД заявява становище за недопустимост на жалбата в частта, с която се атакува решението по иска за сумата от 5 240 лв. и за липса на основания за допускане на касационно обжалване на решението в останалата част, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба в частта, с която се иска отмяна на въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение №31 от 28.08.2017 г. по т.д.№498/2015 г. на ОС Бургас в частта, с която „Додистрой” ЕООД и осъдено да заплати на „Прайм девелопмънтс Ко” ЕАД сумата от 5240 лв., обезщетение за некачествено изпълнени СМР по договор за строителство от 05.12.2014 г., е недопустима с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3 от ГПК, тъй като в случая се разглежда търговски спор по смисъла на чл.365, т.2 от ГПК, респективно делото е търговско, а размерът на цената на иска по чл.265, ал.1 от ЗЗД е под 20 000 лв., поради което в тази част, касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата й част, к асационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да приеме, че предявеният от касатора насрещен иск за сумата от 51 661.48 лв. е неоснователен, въззивният съд е приел, че по делото е установено, че свидетелят П. е получил по три РКО, суми в размер на 15 000 лв. - на 01.04.2015 г. и 5000 лв. - на 22.04. 2015 г. Посочил е, че получаването на сумите от свидетеля се доказва по безспорен начин с писмени доказателства и това са РКО, а уговорките между Н. В. и свидетеля може и се доказват в конкретния случай с гласни доказателства, което не е недопустимо. В този смисъл е достигнал до извод, че изплащайки тези суми, дружеството ответник изрично е отбелязало на касовите ордери, каква стойност на СМР и по кой акт е плащането, респективно по този начин, изплащайки сумата на свидетеля са се уреждали облигационни отношения между възложителя и изпълнителя на процесния обект, а обстоятелството, че това е ставало по волята на Н. В., не се опровергава по делото. Изложил е съображения, че по делото има представени и РКО, по които има плащания от ответното дружество лично на Н. В., общо за сумата 18 867.49 лв., като причината това да става така, е негово желание, тъй като се е опасявал, че на сметките ще бъдат наложени запори, за негови други задължения – твърдение, което се доказва от представено удостоверение от „Юробанк България“ АД, от което е видно, че действително върху сметките на дружеството са наложени запори впоследствие, след извършените плащания. Приел е, че не се дължи и сумата по протокол №7 /л.59/, тъй като касае изпълнени СМР за обект, различен от процесния. По отношение на останалата сума до претендираната 51 661.48 лв., представлява претенция за възстановяване на удържаните 5% от стойността на извършените работи, като гаранция за добро изпълнение, е изразил становище, че уговорената гаранция за добро изпълнение в чл.6 от договора, има предназначение да покрие риска на Възложителя, в случай на неизпълнение от страна на изпълнителя, съобразно изискванията за качество, а в конкретния случай се иска възстановяване на удържаната сумата като гаранция за добро качество, тъй-като в обекта са констатирани дефекти, отказано е да се поправят, поради и което стойността на ремонтните работи в размер на 5240 лв., е присъдена в полза на възложителя на основание чл.265, ал.1 от ЗЗД. Достигнал е до извод, че това искане е неоснователно, тъй като насрещният иск, с който се претендира възстановяване на удържаните суми като гаранция за добро изпълнение, е с дата 03.11.2015 г., а съгласно чл.6 от договора, остатъкът от 5% се заплаща в срок от шест месеца след издаване на Удостоверение за въвеждане в експлоатация на обекта, който в случая е с дата 28.08.2015 г., а от друга страна дефектите, установени по ч.гр.д.№770/2015 г. на РС Несебър са към 07.09.2015 г., което означава, че до изтичането на шестмесечния срок, който е извън процесния период, може да е имало констатирани и други некачествено изпълнени работи, за които се и твърди по делото, но не е имало основание същите да се установяват в това производство. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, четвърти и пети въпроси, свързани с допустимостта на свидетелските показания, са обусловили правната воля на съда, но спрямо тях не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. При произнасянето си въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.164 от ГПК, като изводът относно осъществено изпълнение на паричните задължения на ответника по насрещния иск, е направен с оглед приетите по делото писмени доказателства, а показанията на разпитания свидетел са ценени единствено от гледна точка на установяване на отношенията между свидетеля и управителя на ищеца, което е в съответствие с разрешението, дадено в решение №287 от 10.09.2012 г. по гр.д №1782/2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, IV г. о., ГК, според което правилото на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК не се отнася и за страните по договора и техните правоприемници, когато предмет на делото не са правните последици от сключването, изменяването, изпълнението и прекратяването на договора. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по втория от въпросите, доколкото доказателствената тежест за настъпване на изискуемостта на претендираното вземане се носи от ищеца, респективно предпоставка за уважаване на иска е установяването й, дори и да липсва изрично наведен довод от ответника за ненастъпила изискуемост. Касационно обжалване на решението в частта, с която е отхвърлен насрещния иск за сумата от 10 248.19 лв., представляваща претенция за възстановяване на удържаните 5% от стойността на извършените работи, като гаранция за добро изпълнение, следва да бъде допуснато за проверка с практиката на ВКС, на даденото от въззивния съд разрешение по уточнения от настоящата инстанция въпрос: Длъжен ли е съдът да реши спора въз основа на фактите, настъпили в течение на производството, вкл. въз основа на настъпилата в хода на процеса изискуемост на притезанието и следва ли да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение в останалата част по насрещния иск, не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,