Определение № 89 от 24.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 959/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Л. Н. Г. ЕГН: [ЕГН], Л. Г. Н. ЕГН: [ЕГН] и Рая Г. Н. ЕГН: [ЕГН]-нъпълнолетна действаща със съгласието на своята майка и законен представител, срещу решение № 2764 от 12.12.2019 г. на САС по гр.д. №1073/2019 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение от 28.11.2018 г., постановено по гр.д. № 13 353/2014 г. на СГС, ГО-І-17 с-в, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен като неоснователен искът по отношение на първия касатор срещу „КАРДИФ ЖИВОТОЗАСТРАХОВАНЕ“ за присъждане на застрахователно обезщетение на основание чл. 242 ал.1 КЗ/отм./ в съответния размер по ИМ, претендирано от Л. Н. Г. като трето лице по договорите за кредит, погасило задълженията на починалото при ПТП лице-кредитополучател, и сключената към нея застраховка „кредитна протекция“, покриваща рисковете: смърт и загубена работоспособност над 70 % вследствие на заболяване или злополука. Решението се обжалва и в частта, с която е обезсилено постановеното първоинстанционно решение, по отношение на втория и третия ищци, доколкото, от страна на последните, сумата се претендира в качеството им единствено на наследници по закон на починалия техен наследодател- кредитополучателя Г. Н., което води до липса на активна процесуална легитимация на същите като страна по спора по чл. 242 ал.1 КЗ/отм./ със застрахователя по застраховка „кредитна протекция“, покриваща рисковете: смърт и загубена работоспособност над 70 % вследствие на заболяване или злополука“. В касационната жалба се навеждат оплаквания за: нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат като изпълнени селективните критерии по чл.280 ал.1,т.1 и ал. 2ГПК/ ред. преди изм. в ДВ бр.86/2017 г. за допускане до касация. От страна на ответника по иска е постъпил отговор на КЖ, в която е изразено становище за липса на основанията по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е в размер над 20 000 лева намира, че касационната жалба в тази част е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови въззивното решение в обжалваните части, с което е счел за неоснователни горните искове, съдебният състав се е позовал на следното: От представените два договора за кредит, сключени съответно на 30.06.2011 г. и на 12.07.2011 г. между „УниКредит Булбанк“АД и Г. Н. като кредитополучател, се установява, че последният е получил кредити съответно за 12 600 евро и за 5 400 евро със срок за погасяване на задълженията до 2030 г.. По двата договора за кредит солидарен длъжник е ищцата Л. Н. Г., която е и обезпечила вземането на банката чрез учредяване на ипотека върху свой собствен недвижим имот. Към двата договора за кредит е добавена застраховка пакет А – „Кредитна протекция”, с покрити рискове „смърт или загубена работоспособност над 70 % вследствие на заболяване или злополука” на кредитополучателя. По делото са представени два сертификата за застраховка „Кредитна протекция”, от които се установява, че кредитополучателят Г. Н. е придобил качеството на „застрахован” в полза на банката кредитор. В Общите условия, при които банката предоставя потребителски кредити на физически лица, е предвидено, че при тези договори кредитополучателят сключва договор за застраховка „Живот”, по която банката е „трето ползващо се лице–единствен получател на застрахователните обезщетения.От „Групов застрахователен договор по застраховка „Кредитна протекция” се установява, че такъв е сключен между банката и ответното застрахователно дружество. В този договор, дефиницията на „застрахован” е „физическо лице – кредитополучател по потребителски кредит или ипотечен кредит, отпуснат от банката”. По делото са представени и Общи условия към груповия застрахователен договор, сключен между ответното застрахователно дружество и УниКредит Булбанк“АД. В чл.11.1 от тези ОУ е предвидено, че при смърт на застрахованото лице, застрахователите изплащат на ползващото се лице баланса по кредита към датата на настъпилото застрахователно събитие. По делото няма данни, а не се и твърди, след смъртта на кредитополучателя Н., банката да е получила застрахователно обезщетение в размер на дълга по договорите за кредит. В ИМ ищцата Л. Г. твърди, че след смъртта на сина си е продала своя недвижим имот и с получената от продажбата сума е погасила остатъка от непогасените задължения по двата договора за кредит. Поради това е предявила осъдителен иск срещу застрахователното дружество.Договор за продажба на недвижим имот не е представен. От заключението на вещото лице, изготвило съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че сумите по договорите за кредит са били усвоени от кредитополучателя. От него са били погасени само две вноски и по двата договора. На 22.10.2012 г. по разплащателните сметки на кредитополучателя от лицето К. К. са заплатени съответно 24 127,75 лева и 10 308,35 лева, с които плащания и двата кредита са били изцяло погасени. Според съда, въпреки че не са представени доказателства, на какво основание К. е погасил задълженията на кредитополучателя към банката, може да се допусне, че това е бил купувачът, за когото се твърди,че Л. Г. му е продала имота си. По делото не се спори, а и се установява от представените писмени доказателства, че застрахователят е бил уведомен за смъртта на кредитополучателя, но е отказал на ищците заплащане на застрахователно обезщетение. Основният мотив за отказа на ответника е бил, че с оглед причините за настъпване на смъртта на Г. Н., е налице изключен риск съгласно Общите условия на застрахователя. Съгласно съдържанието на постановление за прекратяване на наказателното производство, издадено от заместник окръжен прокурор на ОП - Велико Търново по прокурорска преписка № 1477/2011 г., кредитополучателят Г. Н. е загинал при ПТП. В постановлението е описан механизмът на ПТП – водачът Н. е управлявал лек автомобил в населено място със скорост от около 185 км.ч при допустими 50 км.ч., при което не успял да завие, автомобилът се блъснал в стена на сграда и водачът загинал. Според прокурора, вина за настъпване на произшествието има единствено загиналият. С оглед на тези доказателства, въззивният съд е изложил следните съображения: С разпореждане от 21.06.2016 г. първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение и е указал на ищците, да уточнят основанията и петитумите на исковете си с оглед на твърдяното плащане на сумата от 34 700 лева – дали плащането е извършено от лице, което не е страна по застрахователния договор, сключен в полза на кредитор /чл.242, ал.1 от КЗ – отм./ или твърдят, че имат право на вземане към застрахователя като трети ползващи се лица – чл.238, ал.5 от КЗ – отм./ или в качеството си на наследници на застрахования /чл.238, ал.6 от КЗ – отм./. На 19.07.2016 г. от процесуалния представител на ищците е постъпила молба в изпълнение на указанията на съда. В нея е заявено, че Л. Г. се позовава на качеството си на трето лице по отношение на договорите за застраховка, което е заплатило задължението на кредитополучателя и на чл.242, ал.1 от КЗ /отм./. По отношение на претенциите на децата на починалия кредитополучател: Л. Г. Н. ЕГН: [ЕГН] и Рая Г. Н. ЕГН: [ЕГН]-нъпълнолетна действаща със съгласието на своята майка и законен представител, не е уточнено, в какво качество същите претендират застрахователно обезщетение. При това положение, съдът е приел за доказано, че първата ищца е погасила задълженията по двата договора за кредит след смъртта на своя син и кредитополучател. Същата се явява солидарен длъжник заедно с кредитополучателя – а не поръчител или само ипотекарен длъжник. Съгласно чл.122, ал.1 от ЗЗД, при поемане на задължение от солидарни длъжници, кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от всеки един от тях. Следователно, като е заплатила изцяло дължимите суми по договорите за кредит, Л. Г. е изпълнила свое задължение, а не задължение на друго лице. Ето защо, тя не попада в хипотезата на чл.242, ал.1, изречение последно от КЗ /отм./, съгласно която право да получи застрахователно обезщетение има и всяко трето лице, което на законно основание е платило задължението. Изложени са съображенията, че солидарният длъжник не е трето лице по договора за кредит. Възражението за недължимост на застрахователното обезщетение поради наличие на солидарна отговорност по договора за кредит е своевременно заявено от ответното застрахователно дружество – с отговора на исковата молба. Според съда, това е достатъчно основание, за да се приеме, че искът на Л. Г., предявен срещу застрахователя на осн. чл.242, ал.1 от КЗ /отм./, е неоснователен. Поради това не следва да бъдат обсъждани останалите доказателства, свързани с причините за настъпване на смъртта на кредитополучателя и наличието на изключен застрахователен риск, което е сторено в мотивите на първоинстанционното решение. По исковете на другите двама ищци-деца на починалия кредитополучател, съдът е приел, че същите са недопустими, тъй като тези ищци не са доказали активната си процесуална легитимация. Въпреки дадените им указания, тези двама ищци не са уточнили, на какво основание предявяват исковете си-т.е. не са уточнили фактическите си твърдения, обосноваващи правото на иск. Според съда, само твърдението, че са наследници на кредитополучателя, не може да обоснове право на иск за заплащане на застрахователно обезщетение в процесната хипотеза на чл.242 ал.1 КЗ-отм.. Тези ищци не твърдят, че те са погасили задълженията на своя баща към банката, нито пък договорът за застраховка да е бил сключен в тяхна полза или въобще да е налице вземане в полза на наследодателя им, което да е преминало в техния патримониум по силата на наследствено правоприемство. При липса на установена активна процесуална легитимация на тези ищци, исковите им претенции се счетени за недопустими. В изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК към КЖ на ищците са формулирани следните групи въпроси: По раздел І от изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК са формурирани четири въпроса, които се свеждат до пределите, в които въззивният съд е обвързан от оплакванията във въззивната жалба и доводите в отговора на същата, относно материалната законосъобразност и обосноваността на първоинстанционното решение. Отговор на тези въпроси се съдържат в мотивите към т.1 от ТР1/13 на ОСГТК по въпросите на въззивното производство, където ОСГТК дава задължителни указания по тълкуване и прилагане на чл.269 ГПК като постановява, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон. Ето защо, доколкото въззивният съд е разгледал изцяло само релевираните от страните в ИМ и нейния отговор факти и ги е субсумирал под приложимата правна норма на чл.242 ал.1 КЗ-отм., то е налице съответствие на произнасянето му с цитираната задължителна практика на ВКС. По отношение на втората група въпроси по т.ІІ от изложението, които касаят задължението на съда да изложи свои мотиви по спора, то видно от изложеното по-горе,същият е направил това. По отношение на мотивите на първата инстанция, съдът изрично е преценил,че с оглед допълнително изложените от него основания да приеме за неоснователен искът на първия ищец, не следва да обсъжда още веднъж обсъжданите от първоинстанционния съд, с което на практика е препратил и към тях в съответствие с чл.272 ГПК,въпреки,че изрично не се е позовал на тази разпоредба. Следователно този въпрос не се явява обуславящ изхода на спора, тъй като се основава на процесуално нарушение,което не е налице. Въпросите по раздел ІІІ се отнасят по тълкуването на разпоредбата на чл.242 ал.1 КЗ-отм. и по специално значението на понятието трето лице, което има право да получи застрахователно обезщетение, когато е платило задължението на застрахованото лице. Следва да се вземе в предвид, че въпреки,че въззивният съд се е занимавал подробно основно само с този въпрос, то основанията да се отхвърли искът на Л. Г. по чл.242 ал.1 КЗ-отм. следва да се търсят и в самото съдържание на застрахователното правоотношение, залегнало в ОУ на процесната застраховка пакет А – „Кредитна протекция”, с покрити рискове „смърт или загубена работоспособност над 70 % вследствие на заболяване или злополука” на кредитополучателя, което е анализирано в мотивите на първоинстанционния съд, възприети и от въззивния/вж.по-горе/. Следователно този въпрос, като относим само към едното от основанията, на които искът е отхвърлен,също не се явява единствено обуславящ неговия изход. По отношение на счетените за недопустими искове от другите двама ищци-деца на починалия кредитополучател съдът е приел, че техните искове са недопустими, тъй като тези ищци не са доказали активната си процесуална легитимация- принадлежността на правото на иск по чл.242 ал.1 КЗ-отм., доколкото то не следва само от качеството им на наследници по закон, а други допълнителни правопораждащи факти не са наведени, въпреки дадената от съда възможност за това. В тази връзка се формулира въпросът за това достатъчно ли е за да обоснове правото на иск/процесуалната легитимация на ищците/ твърдяното в ИМ обстоятелство, че те са наследници по закон на кредитополучателя- застраховано лице по застраховка пакет А – „Кредитна протекция”, с покрити рискове „смърт или загубена работоспособност над 70 % вследствие на заболяване или злополука”. Навежда се противоречие по въпроса с практика на ВКС по чл.290 ГПК-Р №138/05.01.2015 г.. Следва да се има в предвид, че с посоченото решение ВКС се е произнесъл по допустимостта на иска, по спор, в който наследниците на починал кредитополучател, в качеството му на застраховано, в полза на банката по застраховка „Живот“, лице, са предявили косвен иск, в хипотезата на чл.134 ЗЗД, като кредитори на банката-кредитодател срещу застрахователя. Следователно така цитираното решение няма нищо общо с твърденията в конкретната ИМ по настоящото дело, с която се търси обезщетение, директно само от застрахователя на единствено основание, че последните двама ищци са наследници по закон на починало лице, чийто живот е застрахован в полза на банката по застраховка пакет А – „Кредитна протекция”, с покрити рискове „смърт или загубена работоспособност над 70 % вследствие на заболяване или злополука” и кредитът е погасен от страна на друго лице/ първия ищец/, различно от ищците, на което последните, нито се твърди, нито се явяват правоприемници. Следователно не се обосновава наличие на основание по чл.280 ал.1,т.1 ГПК и по този въпрос. Искане за допускане на касационно обжалване се основава и на очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК/ред.ДВ бр.86/2017 г./,. За да е налице обаче очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е „очевиден“ подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и преценка на събраните по делото доказателства, на приетите за установени факти или тълкуване на закона. В случая наличието на такъв недостатък, изобщо не се посочва от касаторите, нито се обосновава отделно от въпросите в изложението към КЖ. В полза на ответното дружество не следва да се присъждат разноски под формата на възнаграждение за процесуално представителство, доколкото към представения списък на разноските са приложени фактура и платежно нареждане, от съдържанието на които не се установява каквато и да е било връзка с процесуални действия по настоящото дело. На основание изложеното, ВКС,ТК, състав на Второ т.о. намира, че не са налице основания по чл.280 ал.1 и ал.2 за допускане на касационно обжалване, поради което