Определение № 60543 от 13.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 75/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „Диагностично-консултативен център I Добрич“ООД, чрез адв. И. С. против решение № 91/16.07.2020г. по в.гр.д.№ 133/2018г. на Варненски апелативен съд, допълнено с решение № 260016/28.09.2020 год. по същото дело, с което е потвърдено решение № 91/16.07.2020 год. по в.гр.д. № 133/2020 г. на Апелативен съд – гр. Варна, с което е отхвърлен искът на „Диагностично-консуктативен център 1-Добрич“ ООД срещу д-р В. Г. К. за признаване на съществуването на вземане в размер на 157 760,52лв., представляващо обезщетение за имуществени вреди, като погасен по давност в частта за вземането за сумата от 22632,97лв., представляваща обезщетение за имуществена вреда, причинена от незаконосъобразни разпоредителни действия в качеството й на управител на дружеството за периода от 01.01.2011г. до 01.11.2011г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 01.03.2017г. до окончателното изплащане, както и за сумата от 12 339,60 лв. - обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.01.2011г. до 01.11.2011г. и като погасен чрез прихващане по реда на чл. 103 от ЗЗД с насрещното вземане на ответника за обезщетение за възникнало неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД за сумата от 135 127,55лв., представляваща обезщетение за имуществена вреда, причинена от незаконосъобразни разпоредителни действия в качеството й на управител на дружеството за периода от 01.11.2011г. до 31.08.2015г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 01.03.2017г. до окончателното изплащане, както и за сумата от 34 676,55лв. - обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.11.2011г. до 01.12.2016г., за които суми е издаден Акт за начет № 11-04-25/01.12.2016 год. на Агенция за държавна финансова инспекция и Заповед № 419/08.03.2017 год. за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 706/2017 год. на Районен съд – Добрич. Касаторът счита, че обжалваното въззивно решение е неправилно и че са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Оплакванията касаят изводите на ВнАС по отношение на насрещното вземане на ответницата, с което е извършено прихващане. Не е било съобразено, че обогатяването е онази велечина, която би се получила след приспадане от приходите на направените от лечебното заведение разходи. Съдът не е взел предвид при определяне на обедняването разходите, които е следвало да направи насрещната страна, ако сама извършва медицинска дейност. Не е доказана сгирурност в реализацията на твърдения от нея приход /възнаграждение/ и неговия размер. Ответникът по касацията В. Г. К. в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на условия за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна- подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, след съобразяване на задължителните указания по отменителното решение № 149/10.03.2020г. по т.д.№ 260/2019г. на ВКС, II т.о., че В. К. в качеството си на управител на дружеството - касатор е сключила трудов договор, споразумения към същия и граждански договори, по силата на които си е възложила осъществяване на лична лекарска практика в същото лечебно заведение. С това си поведение е нарушила забраната по чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД за договаряне сам със себе си. Поради което въззивната инстанция е намерила за недължими заплатените на ответницата допълнително суми /над определеното й възнаграждение по договор за възлагане на управлението/ по трудовия и гражданските договори в размер на 157 760,52лв., предмет на издаден акт за начет на дружеството. ВнАС е разгледал насрещните възражения за погасяване по давност на претендираното вземане и за прихващане. Приел е, че с оглед датата на акта за начет погасени по давност са вземания за периода 01.01.2011г.-01.11.2011г. – в размер на 22 632,97 лв. за главница и 12 339,60лв. за лихва за забава, изчислени от ССЕ. По отношение на възражението за прихващане е било обсъдено заклюението на вещото лице по допълнителната ССЕ. Съобразени са били реализираните в общ размер на 304 483,96лв. от касатора приходи за процесния период от медицинската дейност с участието на ответницата – първични, вторични и диспансерни прегледи, високо специализирани дейности /вкл. оперативна дейност/, които са били заплатени от пациентите или от РЗОК. Съпоставени са с приходите, които лично би получила ответницата при извършване на същата дейност на самостоятелна практика в друг кабинет извън „Диагностично-консултативен център I Добрич“ООД- 227160 лв. Поради което ВнАС е достигнал до заключение, че са налице условията по чл.103 ЗЗД за извършване на прихващане на претендираното от касатора вземане със съществуващото в полза на ответницата такова на осн.чл.59, ал.1 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следния правен въпрос: Длъжен ли въззивният съд в мотивите си да обсъди всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите на които се основават и доказателствата за това? Касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 8/19.01.2018г. по т.д. № 2435/2016г. на ВКС, II т.о. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос, с оглед обективираните в изложението доводи, е поставен в контекста на оплакване за необсъждане на възражението на касатора, че липсва връзка между обогатяването му и обедняването на ответницата. Същото не отговаря на мотивите на въззивното решение. Изрично ВнАС е разгледал липсата на основание, поради сключване на договорите между дружеството и неговата управителка в този период в нарушение на чл.38, ал.1 ЗЗД. Констатираното нарушение от една страна поражда за претърпелия в резултат на същото вреди право да иска заплащане на обезщетение в размер на изплатеното допълнително възнаграждение. От друга страна именно поради така сключените договори ответницата е престирала труд и договорения резултат, които остават невъзнаградени, а същевременно лечебното заведение е реализирало приходи от така осъществената медицинска дейност. Ето защо ВнАС е изложил мотиви относно релевантната за насрещното вземане на осн.чл.59, ал.1 ЗЗД предпоставка – общност на фактите, от които произтичат обогатяването и обедняването. Поради което произнасянето му не е в отклонение от трайната практика на ВКС, обективирана и в цитираното от касатора решение, по поставения процесуалноправен въпрос. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на В. К.-И. следва да се присъдят разноски в размер на 600 лв., на осн. чл.78, ал.1 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд