Определение № 2056 от 10.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4692/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца К. Л. С., чрез пълномощника му адвокат К. М., срещу решение № 176 от 13.06.2022 г. по в.гр.д.№ 171/2022 г. на Пернишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 261173 от 24.11.2021 г. по гр.д.№ 3216/2019 г. на Пернишкия районен съд, с което са отхвърлени предявените от К. Л. С. срещу Д. Л. С., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителни установителни искове за собственост: а/. за признаване за установено по отношение на ответница, че ищецът е собственик, на основание наследяване на Л. С. Б., евентуално – на основание придобивна давност, на 1/6 идеална част от самостоятелен жилищен обект с площ 91 кв. м, състоящ се от кухня, три стаи, тераса и обслужващи помещения, разположен на целия първи етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в УПИ ***от кв. ***по плана на [населено място], с площ 663 кв. м., с административен адрес [населено място], [община], [улица], ведно с 1/2 идеална част от общите части на сградата, от мазето и от дворното място; б/. евентуално, в случай, че се установи, че двуетажната жилищна сграда е еднофамилна и съдържа само един жилищен обект – да бъде признато за установено, че ищецът е собственик, на основание наследяване на Л. С. Б., евентуално – на основание придобивна давност, на 1/12 идеална част от цялата двуетажна жилищна сграда, построена в описания по-горе урегулиран поземлен имот, както и върху 1/2 ид.ч. от дворното място. Ответникът по иска и по жалбата Д. Л. С. е депозирал отговор, чрез адвокат К. Б., с който изразява становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, прие следното: За да достигне до извод за неоснователност на предявените искове, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 7, том Х, дело № 2719/1975 г. бащата на страните Л. С. Б. е продал на ответника Д. Л. С. първия етаж от двуетажната жилищна сграда, ведно с цялото дворно място. Към сключване на договора е бил построен само първият етаж от сградата, покрит с временен покрив. През 1980 г. ищецът построил втория жилищен етаж от сградата върху вече придобития на основания покупко-продажба урегулиран поземлен имот. С констативен нотариален акт № 172, том ІІІ, дело № 409/2018 г., ответникът Д. Л. С. е признат за собственик на цялата двуетажна жилищна сграда, представляваща търпим строеж по смисъла на § 16 от ПЗР на ЗУТ. В удостоверението за търпимост по § 16 от ПЗР на ЗУТ е посочено, че двуетажната жилищна сграда със ЗП 91 кв.м., с тераса към първия етаж с площ от 7 кв.м., разположена в УПИ***, кв. ***по плана на [населено място], [община], построена като едноетажна жилищна сграда преди 1975 г., описана в нотариален акт № 7/1975 г. и надстроена с втори жилищен етаж през 1980 г. съгласно представена нотариално заверена декларация с рeг. № 4152/06.03.2018 г., удостоверение peг. № 620/22.03.2018 г. от нотариус М. М. с район на действие РС Перник за предстоящо нотариално производство и снимков материал, е търпим строеж по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ и не подлежи на премахване и забрана за ползване. Въз основа на заключенията на съдебнотехническите експертизи е прието, че сутеренният етаж от двуетажната жилищна сграда се състои от входно антре, стая, санитарен възел (баня с тоалетна) и две мазета, първият етаж се състои от дневна, две стаи и кухня, като е възможно обособяване на самостоятелен санитарен възел (баня с тоалетна) под този на втория етаж, тъй като има изградена В и К инсталация. Вторият етаж се състои от дневна, две стаи, кухня и санитарен възел (баня с тоалетна). Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите на ответника З. Б., майка на страните, и С. П. тъй като и двамата са съвременници и очевидци на събитията, а най-близко до тях е била майката на страните, както и по съображения, че показанията им съответстват на писмените доказателства и са обективни, подробни, подредени и логични. Въз основа на показанията на тези свидетели е прието, че първоначално, към 1975 г., бил построен приземният и първият етаж от сградата, покрита с временен покрив, а през 1980 г. – вторият. Вторият етаж бил построен след като ответникът се оженил през 1979 г. Свидетелят П. участвал при построяването на втория етаж на къщата през 1980 г. Първоначално първият етаж е бил обитаван от страните по делото и родителите им, през 1980 г. семейството на ответника се установило да живее на втория етаж, а на първия останали родителите. След смъртта на бащата през 2005 г. на първия етаж останала да живее само майката. В разпита си като свидетел последната заявява, че целият процесен имот – дворно място и двуетажна жилищна сграда са на сина й Д. Л. С.. Още приживе със съпруга й са обезпечили децата си равностойно, като са прехвърлили на сина си Д. процесния имот, а на сина си К. прехвърлили друг имот, отчужден по ЗТСУ /отм./, като върху предоставения като обезщетение имот в [населено място], на [улица], ищцата и съпругът й му построили къща. И двете й деца имат апартаменти в София, а имотите в [населено място] посещавали през почивните дни. Свидетелката и съпругът й са живели на първия етаж на къщата, но без да оспорват по какъвто и да е начин правото на собственост на Д. и с ясното съзнание, че цялата къща е негова. Тя и съпругът й не са имали никакви претенции към къщата на Д., не е чувала съпругът й да е заявявал, че първият етаж е техен, а само вторият – на Д.. След смъртта на съпруга й синът й К. предявил неоснователни претенции за още имоти и част от къщата. Няколко месеца преди да предяви настоящия иск заплашил майка си, че ако не му прехвърли нейни имоти в [населено място] и [населено място], ще започне да съди брат си за първия етаж от процесната сграда (Ако не ми подпишеш, давам ти срок до утре, ще съдя брат ми за етажа…Предупреждавам те, до утре не вземеш ли решение, това ще се случи“). От правна страна съдът е приел, че ищецът не е придобил собствеността върху 1/6 идеална част от първия жилищен етаж, нито собствеността върху 1/12 идеална част от цялата двуетажна жилищна сграда на заявените основания – наследяване на Л. С. Б., евентуално – давност. Бащата на страните Л. С. Б. към смъртта си през 2005 г. не е бил собственик на къщата или етаж от нея, нито на дворното място, тъй като още през 1975 г. имотът и първия етаж от къщата се били продадени от родителите на страните на ответника Д. Л. С., а вторият етаж е придобит от последния през 1980 г., на основание чл. 92 ЗС, чрез построяването му върху собствен имот. Няма данни след 1975 г. бащата на страните да е упражнявал владение върху прехвърления имот и да го е придобил отново, след прехвърлянето му през 1975 г., на оригинерно или деривативно основание, каквито са твърденията на ищеца. За недоказано е прието и евентуално заявеното придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС – давност, тъй като не е установено ищецът да е владял първия етаж от къщата или цялата къща, нито дворното място. За недоказан е приет и доводът на ищеца за нищожност на договор за покупко-продажба на първия етаж от жилищната сграда и дворното място, сключен между ответника Д. С. и родителите на страните, на основание чл. основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 и пр. 4 ЗЗД – поради невъзможност на предмета и като абсолютно симулативен. В изложението към касационната жалба се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1/. Длъжен ли е съдът, при разглеждане и решаване на спора, да обсъди и извърши комплексна преценка на всички събрани по делото доказателства, възражения, твърдения и доводи на страните. 2/. Следва ли, при противоречие между отделни доказателства, съдът да обсъди същите в цялост, като изложи мотиви кои кредитира и защо. 3/. Необходимо ли е лицето, което се позовава на придобиване по давност на чужд имот, да е извършвало действия по отблъскване на владението на собственика, ако последният му е предоставил владението доброволно и не го е обезпокоявал в срока на придобивната давност. 4/. „Въпрос относно тълкуването и прилагането на Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016 г. по тълк.д.№ 3/2014 г. на ВКС, ОСГК.“ Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи въпрос – в противоречие с решение № 171 от 21.06.2019 г. по гр.д.№ 2912/2018 г., ІV г.о., решение № 9 от 12.03.2021 г. по гр.д.№ 1469/2020 г., ІІ г.о., решение № 548 от 06.12.2010 г. по гр.д.№ 1119/2009 г., ІІІ г.о., решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр.д.№ 1084/2011 г., ІІІ г.о., втори въпрос – в противоречие с решение № 69 от 23.07.2014 г. по т.д.№ 1874/2013г., І т.о., трети въпрос – в противоречие с решение № 7 от 10.09.2018 г. по гр.д.№ 1903/2017 г., ІІ г.о., решение № 88 от 27.07.2016г. по гр.д.№ 661/2016 г., ІІ г.о. Относно четвъртия въпрос се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос. Въззивният съд е изложил собствени мотиви, касаещи спора от фактическа и правна страна, обсъдил е събраните по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, посочил е върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Разгледани са възраженията и доводите на страните. А оплакването за несъответствие между фактическите изводи и събраните доказателства представлява касационно основание за неправилност по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, разглеждането на каквото в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, тъй като същият не е разрешен в противоречие с посоченото от касатора решение № 69 от 23.07.2014 г. по т.д.№ 1874/2013г., І т.о. Въззивният съд не е основал изводите си на произволно избрани доказателства, а е обсъдил всички доказателства по делото – писмени, гласни, заключения на експертизи, поотделно и в тяхната съвкупност, като е мотивирал кои кредитира. При преценка на свидетелските показания е изследвал налице ли е противоречие в същите, съпоставил ги е с останалите доказателства по спора, изложил е съображения налице ли са основания за недаване вяра на показанията на част от свидетелите и защо, оценил е способността на свидетелите обективно и точно да възприемат фактите и да ги изложи добросъвестно пред съда. Съобразил е при какви обстоятелства свидетелите са узнали съответните факти и към кой период от време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. Несъгласието на касатора с изводите в съдебното решение представлява оплакване за неправилност на акта по чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновава наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Третия въпрос от изложението не кореспондира на фактите по делото и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Въпросът е некоректно поставен, доколкото по делото не е установено, нито въззивният съд е приел за установено доброволно предаване на владение върху имота от неговия собственик на наследодателя на. Напротив – въззивният съд е приел за установено, след обсъждане на показанията на разпитаните по делото свидетели, че ответникът се е съгласил и е допуснал родителите си да живеят в първия етаж от собствената му двуетажна жилищна сграда, но не и че е предал владението върху етажа на баща си, както и че бащата на ищеца Л. С. не е упражнявал фактическа власт върху първия етаж с намерение за своене, респ. в неговия патримониум не е възникнало право на собственост върху имота, което да премине по наследяване в имуществената сфера на ищеца. В този смисъл, въпросът не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Четвъртият въпрос от изложението е общ, теоретичен, не е от решаващо значение за изхода на делото и отговорът на същия не би повлиял на крайния извод за неоснователност на предявения положителен установителен иск за собственост. Това е така, защото въпросът касае заявеното от ответника придобивно основание – договор за покупко-продажба и няма отношение към заявените от ищеца придобивни основания – наследяване и придобиване от наследодателя на етажа или сградата по давност, евентуално – придобиване по давност на етажа или сградата от ищеца. Обстоятелството дали към сключване на договора за покупко-продажба на дворното място и първия етаж между родителите на страните и ответника първият етаж съставлявал самостоятелен обект на собственост или не не влияе нито на възможността наследодателят на ищеца да е придобил по давност дворното място, етажа или сградата, нито на възможността самият ищец да е придобил по давност дворното място, етажа или сградата. Заявеното от ответника придобивно основание подлежи на разглеждане и това ще е от решаващо значение за изхода на спора само в случай, че ищецът докаже фактическия състав на придобивния способ, на който основава иска си. Недоказването на придобивните основания на ищеца, заявени при условията на евентуалност, е достатъчно основание за отхвърляне на иска, като е без значение дали ответникът е придобил собствеността на заявеното от него придобивно основание. В този смисъл и съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, точка 1, въпросът не отговаря на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложението съдържа множество оплаквания за постановяване на решението при допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички събрани доказателства, нарушаване на установените в кодекса правила при обсъждането им, неправилна преценка на обсъдените, както и за несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства. Тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК и обсъждането им би било допустимо само в случай на постановяване на решение по чл. 290 ГПК, но не и във фазата по чл. 288 ГПК, при която преценката за наличие на основания по чл. 280 ГПК се прави независимо от правилността или неправилността на обжалваното въззивно решение и в която обсъждане правилността на акта е недопустимо. При този изход на делото ищецът К. Л. С. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответника Д. Л. С. сумата 1200 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение