Определение № 5714 от 09.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2248/2024 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Т. А. Д. чрез адв. С. Н. и касационна жалба на И. С. К. чрез адв.К. К. срещу решение № 25/15.02.2024г. по гр.д.№ 412/2023г. на Окръжен съд Шумен, с което се потвърждава решение № 202/01.08.2023г. по гр.д.№ 130/2023г. на Районен съд Нови Пазар и се отхвърля молбата на И. С. К. против Т. А. Д., да му бъде предоставено упражняване на родителските права спрямо детето Е. И. К. поради изменение на обстоятелствата, въз основа на които е било постановено решение № 31/20.05.2021г. по гр.д.№ 870/2020г. на РС Нови Пазар. В касационната жалба на Т. А. Д. се твърди, че решението е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроси, които се свеждат до това: при спор за упражняване на родителските права над малолетно дете, поради изменение на обстоятелствата по чл.59, ал.9 СК, длъжен ли е съдът да измени служебно режима на лични отношения в хода на производството, като определи по-ограничен режим с другия родител и без въведено по надлежния ред искане в процеса? От И. С. К., чрез адвокат К. К. от АК-Варна, е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че определеният режим за лични контакти с бащата не се изпълняват по вина на майката, поради което нейната жалба е неоснователна. Касационната жалба на И. С. К. съдържа доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1 /„При настъпило родителско отчуждение спрямо родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права или съществуването на реална опасност за такова, длъжен ли е съдът да определи мерки за преодоляването му, както и да съобрази режима на лични отношения с тази цел?“ 2/ “Не е ли нарушена практиката на ВКС, изразена в т.1 на ТР №1/2013г., ОСГТК, относно задължението на съда в производството по чл.127 от СК служебно да следи за интереса на детето?“ 3/ “Длъжен ли е съдът при определяне на режима на родителските права да вземе предвид констатирания у детето синдром на родителско отчуждение спрямо бащата и стремежа на майката към това?“ 4/ „Неизпълнението на съдебното решение относно постановения от съда режим на лични отношения между неотглеждащия родител по доказана вина на отглеждащия родител е ли основание за промяна на режима на родителските права?“ От Т. А. Д., чрез адвокат С. Н. от АК-Варна е подаден отговор на жалбата, в който се твърди, че липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, а формулираните въпроси не са обуславящи и претендира разноски. За да постанови решението, въззивният съд приема, че е сезиран с молба от бащата да му се предостави упражняване на родителските права над детето Е. И. К. поради изменение на обстоятелствата, въз основа на които са постановени решение по гр.д.№ 870/20г. на РС Нови Пазар и решение по гр.д.№ 425/2021г. на ОС Шумен, влязло в сила на 01.12.2022 г., с което тези права са предоставени на майката. Спорът за родителските права по настоящото дело е приключил с отхвърляне на молбата на ищеца, тъй като в периода от влизането в сила на 01.12.2022 г. на решението по предходното дело до подаване на исковата молба на 13.02.2023 г., не се доказва изменение на правнорелевантните факти. Според мотивите на съда, направеното едва в пледоариите пред въззивната инстанция искане от ответната страна, да се определи служебно по-ограничен режим на лични контакти на детето с другия родител, е недопустимо. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради неизпълнение на дължимите от съда процесуални действия да следи служебно за интереса на детето при решаването на спор относно родителските права. В практиката на Върховния касационен съд е изяснено, че съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, но в рамките на твърдените фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по целия спорен предмет на делото, но след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, за да се гарантира правото на защита в процеса. Съдът дължи произнасяне по искане за по-ограничен режим на лични контакти с родителя, при когото детето не живее постоянно, но само ако е това било въведено по надлежния процесуален ред по делото. Липсата на произнасяне в диспозитива на решението, в този смисъл, прави подадената касационна жалба на Т. А. Д. процесуално недопустима, тъй като е подадена срещу решение с позитивен за страната резултат /молбата за изменение на родителските права е била отхвърлена, а касационната жалба няма характер на молба за допълване на решението/, поради което същата следва да се остави без разглеждане. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следното: Съгласно дадените указания в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, т.1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане до касационен контрол. При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касация независимо дали е налице соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. В случая, формулираните въпроси в изложението на касатора не покриват изискванията за правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като отговорът им зависи от конкретната преценка на събраните по делото доказателства за това, установява ли се отчуждение на детето спрямо бащата по внушение от майката. В този смисъл, изложените съображения повтарят оплакванията в жалбата относно фактическите обстоятелства - за неспазване на определения режим на лични отношения с детето и опасността от настъпване на синдром на родителско отчуждение спрямо бащата, които според касатора са основание да се предостави на него упражняването на родителските права, т.е. въпросите по същността си представляват доводи за неправилност на решението, които не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по селектиране на касационните жалби. Въззивният съд, в случая, е обсъдил всички доказателства, въз основа на които се установяват релевантните за спора факти и е изложил собствени мотиви по въведените доводи във въззивната жалба относно изводите на вещите лица и констатациите в социалните доклади на ДСП - отчетена е необходимостта от промяна в поведението на двамата родители, за да се преодолеят причинените травми на майката и агресивните импулси на бащата, с оглед осигуряването на подходящи условия за пълноценна връзка с детето. Според вещите лица, няма данни за целенасочено поведение на майката, което препятства контактите на бащата и детето, а липсата на привързаност се дължи на травматичните преживявания на малолетното дете. Изводите на съда, в този смисъл, че не следва да променя упражняването на родителските права на майката и възможността на бащата за лични контакти с детето, при особеностите на конкретния случай, са изцяло в съответствие с разясненията в ППВС № 1/12.11.1974 г. и трайната съдебна практика на ВКС – напр.решение № 26/02.03.2010 г. по гр.д.№ 598/2009 г., ІV г.о., че личните отношения между родители и деца трябва да бъдат определени по начин, че да не стават допълнителен източник за спор между родителите. Избирането на тези мерки цели защита на интереса на децата и само ако обстоятелствата се изменят съществено, съдът следва да отново да преценява ефикасността на избраните мерки, съобразно тези изменени обстоятелства. При определяне на мерките се преценяват тези обстоятелства, взети предвид при постановяване на влязлото в сила решение и измененията, които произтичат от изгубилите смисъл или променени на практика мерки по упражняване на родителските права. По вътрешното им съдържание тези нови обстоятелства могат да имат различно проявление. Едните могат да се отнасят до родителските, възпитателските или моралните качества, до социалната среда, в която живеят децата след решението, до жилищните или битовите условия и т.н. Във всички случаи обаче, съдът е длъжен да обсъди дали и как промяната на обстоятелствата се отразява на положението на децата и на ефикасността на определените в предходното съдебно решение мерки за лични контакти. Поставеният в тази връзка въпрос, дали неизпълнението на определения от съда режим на лични отношения с родителя, при когото детето не живее постоянно, може да се приеме за изменение на обстоятелствата и основание за промяна на решението за родителските права, не обуславя допускане на касационно обжалване. Въззивният съд приема в случая, че неизпълнението на режима на лични контакти, според твърденията на бащата в исковата молба в периода 07.08.2021г. - 19.11.2022г. не следва да се обсъжда, тъй като е предмет на обсъждане по приключилото гр.д.№ 425/2021г. на ОС Шумен, т.е. фактите обуславящи релевантни обстоятелства относно упражняване на родителските права преди влизане в сила на 01.12.2022 г. на решението по предходното дело, са преклудирани от силата на пресъдено нещо. В този смисъл, мотивите на съда, че при обсъждане на комплекса от обстоятелства, относно най-добрият интерес на малолетния Е., не следва да се променя предоставеното упражняване на родителските права на майката, с оглед възможността да бъдат запазени и надградени отношенията на двамата родители с детето, са в съответствие с указанията в ППВС № 1/1974 г. и не се обуславя допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторите са поискали разноски в касационната инстанция, които с оглед изхода на спора следва да останат в тежест на страните така, както са направени от тях. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение