Решение № 111 от 16.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2362/2008 г.

Производството е по чл.274, ал.1, т.1 във вр. с ал.3 ГПК, образувано по касационната жалба на С. Н. М. от гр. С. срещу определение № 341/08.04.2008 год. по ч.гр.дело № 1399/2008 год. на Софийския градски съд, с което е оставено в сила разпореждането от 25.02.2008 год. по гр.дело № 26505/2007 год. на Софийски районен съд, 41състав и производството по иска е прекратено. Поддържат се оплаквания за неправилност на съдебния акт, затова се настоява за отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по исковата молба. Касаторът се позовава на основанията, регламентирани в чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото съдът се бил произнесъл по съществени съдопроизводствени въпроси, в противоречие с практиката на ВКС, затова счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. Ответникът по частната жалба „З”Е., със седалище гр. С. изразява становище за нейната неоснователност и моли да се остави без уважение. Касационният съд, обсъди доводите на касатора, основаващи се на твърденията му за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване и констатира следното: въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, относно недопустимост на исковото производство, като образувано по нередовна искова молба, чиито недостатъци, въпреки конкретните указания на съда, не са били отстранени от ищеца, в какъвто смисъл се е произнесъл първоинстанционният съд, който е върнал нередовната искова молба и прекратил производството по нея. Позоваването на касатора за съществуването на практика на касационния съд в обратния смисъл, т.е. че и нередовната искова молба може да бъде допустима и по нея съдът дължи произнасяне със съдебен акт, е неоснователно. Цитираната от касатора съдебна практика е многобройна, но в малката си част е относима към съществения процесуалноправен въпрос, решен от въззивния съд, но съобразно практиката на ВКС, а не в противоречие. В този смисъл практиката на касационния съд, на която се позовава касаторът е единна и е изразена в цитираните съдебни актове, които се обединяват около извода, че исковата молба, трябва да съдържа белезите, които индивидуализират субективното право. А тези белези са правопораждащият факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, които касаторът, в качеството си на ищец е длъжен да посочи, чрез основанието и петитума на иска, защото без уточнен предмет на делото исковият процес не може да се развие законосъобразно. В този смисъл са били изискванията на съда към касатора-ищец, който го е сезирал с неясна искова молба заявил ревандикационна претенция, с неуточнен предмет. Така, с първоначалната искова молба се претендира ревандикиране на част от имот ХV-1158. С молба-уточнение, постъпила в отговор на указанията на съда, на 27.02.2007 год. се внася нов петитум-премахване на ограда, поставена от лицата Р. и Л. С. в имот, различен от посочения в исковата молба, а именно – в имот ХІV-1158. С последваща молба-уточнение, постъпила на 04.02.2008 год. касаторът включва трети имот и не заявява кой от претендираните имоти е предмет на исковата му молба и на какво основание претендира защитата на нарушеното му право, не конкретизира и лицата-ответници, които накърняват субективното му право. Решаващият съд е приел, че е сезиран с нередовна искова молба, която не отговаря на изискванията на чл.98, ал.1, б.”г” и „д” ГПК/отм./ и изводите за нередовност на исковата молба и недопустимост на исковото производство по нея са съобразени с цитираната от касатора съдебна практика на касационния съд, постановена в същия смисъл. По тези съображения не е налице твърдяното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да налага допускане на касационно обжалване на въззивното определение, затова ВКС на РБ, ІІ-ро г.о.