Определение № 107 от 05.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1289/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Уникредит Булбанк“ АД –гр. София, срещу решение №94 от 10.04.2020г., постановено по в.гр.д.№57/2020г. на Шуменски окръжен съд, с което е потвърдено решение №1065/07.10.2019г. по гр.д.№3676/2018г. на Шуменски районен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалния закон (чл.235, ал.2 ГПК, чл.12 ГПК, чл.202 и чл.236, ал.2 ГПК), и необоснованост. Твърди се, че въззивният състав е основал правните си изводи на констатации, които не отговарят на обективната истина и на приложените по делото писмени доказателства. Оспорва се становището в обжалваното решение, че признатата за неравноправна клауза от договора за кредит, касаеща определянето размера на възнаградителната лихва, е „без установен метод и стандарт“. Отделно се твърди, че съдът не е взел предвид, че първоначално договореният размер на лихвата от 6.28% се отнася само до първите три години от действието на договора, след което, съгласно постигнатото в договора съгласие между страните, размерът е 8.33%. Според касатора съдът е следвало да констатира, че делото е останало неизяснено от фактическа страна досежно релевантното за спора обстоятелство дали има надвнесени вноски към датата на обявяването на задължението за предсрочно изискуемо или към тази дата кредитополучателят е бил в забава, обуславяща обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Сочи се, че въззивният състав не се е съобразил с указанията, дадени в т.3 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС за събиране на доказателства от въззивната инстанция. Претендира се отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения по чл.422, ал.1 ГПК положителен установителен иск, а при условията на евентуалност – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, без да са формулирани конкретни въпроси, се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради несъобразяването на въззивния състав със задължителните указания, дадени в т.3 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответницата И. А. Д., в който се поддържа, че липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с оглед измененията на чл.113 ГПК (ДВ. бр.100 от 2019г.). С обжалваното решение въззивният състав от Шуменски окръжен съд е потвърдил решение №1065/07.10.2019г., постановено по гр.д.№3676/2018г. на Шуменски районен съд, с което е отхвърлен предявеният установителен иск по чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК от „Уникредит Булбанк“ АД "срещу И. А. Д. за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца парично вземане в размер 18 021.01лв. – предсрочно изискуема главница, произтичащо от договор за банков кредит №1452/06.03.2006г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 26.09.2018г. до окончателното плащане, 5.16лв. - договорен лихвен процент за периода от 21.04.2018г. до 25.09.2018г., за които задължения е било образувано по заявление от ищеца ч.гр.д. №2728/26.09.2018г. на РС Шумен, като по реда на чл. 417 ГПК е издадена заповед №1333/01.10.2018г. за изпълнение на парично задължение. Въззивният състав е приел за безспорно установено, че заповедта за изпълнение №1333/01.10.2018г. по ч.гр.д.№2728/26.09.2018г. на РС Шумен (оспорена от длъжницата в срока по чл.414, ал.1 ГПК), е издадена за вземания на Уникредит Булбанк“ АД, произтичащи от договор за банков кредит №1452/06.03.2006г., по силата на който ищецът е предоставил на И. Д. кредит в размер на 31 000лв. Съдът е посочил, че съгласно договора /т.4.1 буква "а"/ за периода от 07.03.2006г. до 07.03.2009г. лихвата се определя от базов лихвен процент в размер на 3,02% плюс надбавка от 3,26% или общо 6,28 %, а от 08.03.2009г. до 01.03.2025г. – БЛПБ и надбавка в размер на БЛПБ плюс надбавка с отбелязан лихвен процент към датата на сключване на договора – или общо 8,33%. Акцентирал е върху клаузата в т.11.1.1, в която е предвидено, че лихвата се определя в размера на годишния лихвен процент, равен на действащия и прилаган от Банката за периода на олихвяването – базов лихвен процент на Булбанк /БЛПБ/, визиран в лихвените условия на Булбанк АД за този лихвен период, увеличен със съответната надбавка за редовен дълг, така че за договорения лихвен период от лихвения план да се поддържа общ лихвен процент в размера, установен в т.4.1а. Предвидено е, че общият лихвен процент за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя освен, когато пазарните условия водят по необходимост от увеличаването му най-малко с 2 пункта, както и че кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно общия размер на годишния лихвен процент за дадения период по лихвения план по т.4.1а, като кредиторът уведомява кредитополучателя за извършената промяна в едноседмичен срок на адреса за кореспонденция. Съдът е посочил, че не е спорно, че кредитополучателят е започнал изплащане на първоначално уговорените между страните анюитетни вноски като съгласно подписания от двете страни погасителен план, за периода от месец април 2006г. до март 2009г. договорената месечна анюитетна погасителна вноска е била в размер на 233.16лв., а от месец април 2009г. до март 2025 г. – в размер на 266.30лв. Въззивният състав е посочил, че на 14.10.2008г. управителния съвет на "Уникредит Булбанк" АД, на основание чл.51 от Правилата за работа на УС на банката, е взел решения, с които се променя цената на всеки банков кредит по начин изчерпателно отразен в протокола от заседанието на управителния съвет. Със заявление от 17.03.2017г. ответницата е поискала от кредитора да извърши проверка на размера на начислените ѝ наказателни лихви за периоди на просрочие, да установи несъответствията с договора, да преизчисли и преведе в съответствие сумите и да ѝ бъдат възстановени неоснователно иззетите от банковата сметка парични средства, а със заявление от 10.04.2017г. –да и бъдат предоставен разширен лихвен лист за целия период на договора. В отговор на нейното заявление с писмо от 20.04.2017г. банката е уведомила ответницата, че референтният за кредита БЛП е претърпял три поредни завишения, както и че основанията на които е извършена едностранна промяна на референтния БЛП и съответно нарастване на действащия БЛП по кредита се съдържат в клаузите на договора между страните. В обжалваното решение е отразено заключението на вещото лице по приетата в първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, от което е видно, че ответниицта е усвоила сума в общ размер на 31 000лв. За периода от 07.03.2006г. до 21.04.2018г. по кредита е прилаган различен ГЛП, както следва: 6.28 % до 03.12.2007г.; от 03.12.2007г. до 13.11.2008г. - 8.58 %; от 13.11.2008г. до 04.03.2009г. - 10.72 %; от 04.03.2009г. до 04.01.2010г - 8.49 %; от 04.01.2010г. до 01.04.2010г. - 6.39 %; от 01.04.2010г. до 20.03.2017г. - 8.67 %; и от 20.04.2017г. до 21.04.2018г. - 10.72 %., което е довело до изменение размера на месечната вноска. Според експерта не може да бъде даден категоричен извод за методиката на определянето на ГЛП и основанията за промяната му. Общият размер на изплатената от длъжника сума е 41 644.95лв., от която според банката – 12 978,99лв. – главница, 27 940.84лв. – договорна лихва за редовна главница, наказателна лихва при просрочие и лихва върху просрочена главница, и 725.12лв. Според вещото лице размерът на вноските за периода от 07.03.2006г. до 07.03.2009г, които се дължат съгласно договора и погасителен план са в общ размер 8 393.76лв., от които за погасяване на главницата – 2 801.68лв. и 5 592.08лв. лихви. като реално били изплатени 9 120.35лв., от които 2 378.46лв за погасяване на главница и 6 741.89лв. за лихви. За периода от 08.03.2009г. до 17.07.2018г. дължимите лихви са в размер на 7 754,33лв., въз основа на реалния ОЛП за всеки месец плюс фиксирана надбавка от 3,26%, без компонент "премия", а реално начислените и изплатени лихви са общо в размер на 19 397.67лв. като разликата от 11 643.34лв представлява надвнесена сума. Въззивният състав е посочил, че основните спорни въпроси в настоящото производство касаят наличието на правото на кредитодателя да обяви договора за предсрочно изискуем и за валидността на част от клаузите на договора, касаещи определянето на възнаградителната лихва, и съответно свързаното с това евентуално надвнасяне на дължими суми. Позовавайки се на практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК, и на практика на Съда на Европейския съюз по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно защитата на потребителите при неравноправни клаузи, въззивният състав е приел, че оспорените клаузи на т.11.1 от процесния договор са неравноправни. Съдът е акцентирал върху факта, че в договора не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които БЛП ще бъде променян, съответно няма и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на пазарния индекс EURIBOR, които принципно биха били основание за промяната. Съдът е посочил също, че неясно, непрозрачно и без установен метод и стандарт, банката е увеличила годишния лихвен процент на лихвата по конкретния кредит, без същевременно в оспорените клаузи да е предвидена реципрочна възможност за автоматично намаляване на годишния лихвен процент. Според въззивният съд посочените договорни разпоредби са типичен пример за възможност за едностранни промени на лихви, по усмотрение на банката, които в трайната практика на ВКС се приемат, че са неравноправни като внасящи значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение. С оглед прогласената от съда неравноправност на процесните клаузи въззивният състав е приел, че дължимата по договора възнаградителна лихва за процесния период е в минималния уговорен размера в т.4.1а, а именно – 6.28 % годишно. Посочено е, че съдът не може да допълва неравноправни клаузи и не би могъл да замества волята на страните по договора, поради което следва да бъде приложен размера на годишният лихвен процент, определен по т.4.1 от договора като абсолютна величина. В тази връзка въззивният съд е обосновал извода, че дори да е била допусната от длъжницата забава в част от плащанията, при установеното от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза периодично плащане, надвишаващо дължимото (без вмененото от неравноправните клаузи), то фактическо просрочие, обуславящо възможност за обявяване на договора за предсрочно изискуем по см. на чл.60, ал.2 ЗКИ, не е настъпвало. В заключение съдът е посочил, че в случая реално изплатените суми от кредитополучателя са достатъчни да покрият дължимите анюитетни вноски (редуцирани с нищожните договорни клаузи), поради което исковата претенция следва да се отхвърли, като неоснователна и недоказана. Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г.ОСГТК, ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси като предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Оплакването в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивното решение е постановено в противоречие с указанията, дадени в т.3 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по своята правна същност представлява допълнителен аргумент за евентуалната неправилност на решението поради съществено нарушение на процесуалните правила като касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, но не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора за наличие на основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация. Непосочването на конкретни правни въпроси от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че изводите на съда относно неравноправността на клаузите по чл.11.т.1 от договора за кредит и за необходимостта да бъде приложен уговорения лихвен процент по чл.4.1 в размер на 6.28% като абсолютна величина за целия период на погасяване на кредита (след изключване на неравноправните клаузи), не са постановени в отклонение на трайната практика на ВКС, включително и тази посочена в мотивите на въззивното решение. Що се отнася до задължението на въззивния съд за служебно събиране на доказателства съобразно разясненията в в т.3 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в случая също не е налице отклонение от задължителната практика на ВКС, доколкото във въззивната жалба оплакванията на банката не са свързани с твърдение за неизяснена фактическа обстановка по вина на първоинстанционния съд, а се основават на становището на въззивника, че предявеният иск е основателен и доказан с оглед събраните по делото доказателства. На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на И. А. Д. сумата 1 197лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за правна защита и ъсдействие пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,