Определение № 2975 от 11.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3032/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадени от Л. П. П. и М. Г. П. частни касационни жалби (поотделно с отделни жалби и заедно в една жалба) с искане за отмяна на определение № 562/22.08.2023 г. по в.ч.гр.д. № 217/2022 г. на ОС - Перник, с което е потвърдено определение № 262812/28.11.2021 г. по гр.д. № 6274/2020 г. на РС – Перник, в частта, с която е допълнено определение за присъждане на разноски и частните жалбоподатели са осъдени да заплатят на ВКС и СГС суми в размер на по 100 лв.- разноски по делото. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частните касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирани страни и срещу определение на ПОС, което подлежи на обжалване. В изложенията си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частните жалбоподатели са въвели като основание за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС, по въпросите: 1/. „В хипотезата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице - ответник по иска е държавен орган на издръжка на държавния бюджет на Р. България, и е представлявано в съдебното производство от назначен на трудов договор към него юрисконсулт, или упълномощено лице - юрист, който не изпълнява сочената в основанието длъжност юрисконсулт?“; 2 /. „Изпълнил ли е въззивният съд задължението си по чл. 5 ГПК, чл. 7, ал. 1 ГПК и чл. 252 ГПК да извършва правилна преценка и безпристрастно да следи за правилното приложение на императивни правни норми, с постановяването на определение, с което е одобрил искане на ответници по делото - държавни органи на издръжка на държавния бюджет на Р. България, за допълване на определение в частта за разноски в тяхна полза и с основание чл.78 ГПК, вместо на основание чл. 10 от специалния закон ЗОДОВ, по който е предмета на делото? И ако не, то подлежи ли определението на отмяна на това основание?“; 3/. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе мотивирано с определението си по всички направени от въззивника възражения за материално-правна незаконосъобразност и за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила по отношение извършено от ответника- юридическо лице и държавен орган, искане за допълване от първоинстанционния съд на определението си, с което се връща искова молба по чл.2 в от ЗОДОВ, в частта му за разноските, когато то не съдържа такива? И ако не, то е ли такова определение очевидно неправилно и подлежащо на отмяна?“; 4/ „ Изпълнил ли е въззивният съд, с оглед задължението си по чл. 12 ГПК да обсъди аргументите и доводите на страните и като прецени всички доказателства по делото и доводите на страните да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона, който е от значение за изхода на спора, когато е присъдил, в нарушение на чл.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ, с която съдът е обосновал одобряването си на исканите от ответниците разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание сочените от тях предпоставки на чл.25, ал.1 на Наредбата за заплащане на правната помощ, подчинена на ЗПП, по смисъла на която, възнаграждения за предоставена правна помощ по ЗПП могат да получават само адвокати, които са вписани по надлежния ред в Националния регистър за правна помощ и са били назначени по реда на чл. 25 и 26 от Закона за правната помощ, а не юрисконсулти, доколкото разпоредбата на чл. 40 от Закона за правната помощ /ЗПП /, която е императивна и ясна, гласи, че лицата, получаващи възнаграждение от защитаваното от тях лице, като юрисконсулти, са изключени от кръга на правоспособните за заплащане по този закон, ЗПП? И ако съдът е нарушил задълженията си по закон, одобрявайки такова искане, то актът, с който е направил това, не е ли очевидно неправилен и подлежащ на отмяна ?; 5/“ Явява ли се преждевременно и не подлежи ли на отмяна искане на ответниците за присъждането им на разноски за юрисконсултски хонорар на етап неприключено обжалване на определение, с което се връща ИМ и се прекратява делото, т.е. при съществуваща висящност на исковия процес по ЗОДОВ, при която съдът все още не се е произнесъл с решение по иска, съответно с което би се произнесъл и по претендираните от ответниците разноски за юрисконсултски хонорар?; 6/. „Правилен или очевидно неправилен е акт на съд, с който се удовлетворява искане на ответниците за допълване на определение в частта за разноски, на основание чл.248 ГПК, въпреки изричната разпоредба на който, че изменение или допълване в частта за разноските може да се прави само за решения, защото те формират като правна последица сила на пресъдено нещо, и изключва от приложното си поле определенията, в т.ч. и тези, с които се връща искова молба на етап преценка нейната допустимост?; 7/. „Очевидно неправилно ли е определение, което е немотивирано и неясно относно волята на съда, досежно одобряването от съда на претенция на ответниците за допълване на друго определение в частта за юрисконсултски хонорар вместо исканото тях възнаграждение за недопустимост на инициираното срещу тях исково производство и негово последващо прекратяване?“. Сочат и основанието по чл. 2, ал.1, т. 3 ГПК и основанието по чл. 280, ал.2 пр.3- очевидна неправилност. С писмения си отговор Софийски градски съд изразява становище за недопускане до касационен контрол на обжалваното определение и за неоснователност на частната жалба. С писмения си отговор Върховният касационен съд изразява становище за недопускане до касационен контрол на обжалваното определение и за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение намира следното: Частните касационни жалби са процесуално допустими- подадени са в преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване валиден и допустим съдебен акт. За да постанови определението си, ОС- Перник е приел, че постановеното определение № 262249 от 07.07.2021г., допълнено в частта за разноските с обжалваното определение № 262812 от 29.11.2021г., макар и да не представлява произнасяне по същество на правния спор, безспорно е акт, с който се слага край на производството по гр. дело № 6274 /2020г. по описа на РС- Перник, като не подлежи на последващо изменение или отмяна от постановилия го съд по смисъла на чл. 253 ГПК, поради което и на осн. чл.81 ГПК съдът дължи произнасяне и по направените пред него с исковата молба и с отговора на исковата молба искания за присъждане на разноски. Ето защо е намерил, че на основание чл. 78, ал. 4 ГПК /приложима на осн. параграф 1 от ЗР на ЗОДОВ/ направените от ответниците разноски в производството по гр. дело № 6274/2020г. по описа на РС- Перник следва да бъдат възложени в тежест на ищците с оглед недопустимостта на инициираното от тях исково производство и последващото му прекратяване. Счел е за неоснователни възраженията за недължимост на присъдените възнаграждения за процесуалните представители на ответниците, тъй като те са служители, назначени на трудов договор към работодател – държавен орган и защитавайки го, изпълнявали задълженията си по длъжностна характеристика, като трудът им за това се заплащал в рамките на ежемесечното им възнаграждение от работодателя, а допълнително присъденото юрисконсултско възнаграждение било в нарушение на принципа за неоснователно обогатяване. Позовал се е на разпоредбата на чл. 30, ал.3 ГПК, съгл. която държавните учреждения се представляват от своите ръководители, като в настоящия случай това са административните ръководители – председатели съответно на Софийски градски съд и на Върховен касационен съд, като по силата на чл. 32, т. 4 ГПК техни представители по пълномощие могат да бъдат юрисконсултите или други служители с юридическо образование. Приел е че съгласно чл. 245, ал. 1 ЗСВ съдебен помощник може да бъде лице, отговарящо на изискванията по чл. 162 ЗСВ и издържало конкурс за съдебен служител, поради което и съдебните помощници попадат сред визираните от чл. 32, т. 4 ГПК лица, които наред с юрисконсултите са правоспособни да осъществяват надлежно процесуално представителство на техните работодатели. Изложил е и че правото на възнаграждение по чл. 78, ал. 4 ГПК възниква в полза на страната – ответник и се дължи поради недопустимостта на инициираното исково производство срещу него и последващото му прекратяване, а не се изплаща директно на процесуалния представител на ответника, поради което и присъждането му в полза на ответниците е основателно и не е в нарушение на принципа за неоснователно обогатяване. Ето защо и на основание чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП, е приел, че първоинстанционният съд правилно е определил размера на дължимите разноски на ответниците СГС и ВКС за възнаграждения за осъщественото представителство от съдебен помощник и юрисконсулт от по 100 лева за всеки, предвид извършените от тях процесуални действия, изразяващи се в подаването на отговори на исковата молба, с оглед разпоредбата на чл.10, ал. 4 ЗОДОВ уреждаща начина, по който се определя размерът на възнаграждението при отхвърляне на иска за ответниците юридически лица, представлявани от юрисконсулт, който размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 ЗПП. Настоящият състав счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК- при повдигнат от частния жалбоподател правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение или при служебно констатирана от касационният съд вероятна нищожност, недопустимо или очевидна неправилност на определението. Частният жалбоподател следва да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда. Поставеният въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. България или на СЕС, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. В случая, поставените в изложението втори, трети, четвърти, пети, шести и седми въпрос, са относими към оплакванията на частните жалбоподатели за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и твърдяно необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на определението на въззивния съд са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и не подлежат на преценка в стадия за селектиране на частните касационните жалби по реда на чл. 274, ал.3 ГПК. Касационно обжалване не следва да бъде допускано и по поставения първи въпрос. Така формулираният въпрос частните жалбоподатели извеждат от собственото си разбиране за начина, по който следва да се тълкува разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, като на практика изразяват несъгласието с извода на съда за дължимост на разноските с оглед изхода на делото. Трайно установено е в практиката на ВКС, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ регламентира възможността ищецът да заплати на ответника възнаграждение и при прекратяване на делото, ако е бил защитаван от юрисконсулт. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от това разбиране. Неоснователно е искането на частните жалбоподатели за допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното определение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на частните жалбоподатели, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а се обосновава с доводи, относими към преценката за неправилност, т.е. към основанията по чл.281, т.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 562/22.08.2022 г. на ОС- Перник по в. ч. гр. д. № 217/2022 г. С оглед изхода на спора и на осн. чл.78, ал.3 ГПК Л. П. П. и М. К.- П. следва да бъдат осъдени да заплатя на СГС и ВКС сумата от по 100лв.- юрисконсултско възнаграждение. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІV ГО,