Определение № 224 от 05.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1655/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Г. Ф. против решение № 1313/23.06.2020г. по в.гр.д. № 5721/2019г. на Апелативен съд-София, в резултат на което след частична отмяна на решение № 129/22.07.2019г. по т.д. № 165/2018г. на Окръжен съд - Враца е отхвърлена исковата претенция на ищцата /настоящ касатор/ срещу ЗД „Евроинс“ АД с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 40 000 лева до 120 000 лева, претендирана като обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 24.07.2018г. до окончателното изплащане на сумата. В жалбата се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради противоречие с материалния закон. Твърди се, че присъденото застрахователно обезщетение е в занижен размер и не отговаря на критериите за „справедливост“ по чл.52 ЗЗД. Сочи се, че не е съобразен увеличения лимит на отговорността на застрахователите по смисъла на чл.492 КЗ. Жалбоподателката не споделя изводите на съда за наличието на съпричиняване по смисъла на чл.51 ЗЗД. Претендира разноски за трите инстанции. Ответникът по жалбата и по делото, ЗД „Евроинс“ АД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира разноски за настоящото производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващия състав се е съобразил с обстоятелствата, установени по делото от писмените доказателства, заключението на съдебномедицинска експертиза и показанията на свидетеля Ю. Ф., син на ищцата. На ищцата са причинени следните телесни увреждания - черепно-мозъчна травма, изразяваща се в счупване на тилната кост и мозъчна контузия; счупване на шиповидните израстъци на 4-ти, 5-ти и 6-ти шийни прешлени с авулзионно счупване на ставната издатина на тилната кост в областта на черепната основа; счупване костите на лявата подбедрица: пареза на нервус фибуларис дескстра. Проведено е 16 дни болнично лечение за закрито и открито наместване на фрактурата на лявата подбедрица с вътрешна фиксация на тибия и фибула. Постелен режим без възможност за изправяне на крака - 3-4 месеца, до възстановяване счупените кости на подбедрицата. Общ възстановителен период 6 месеца, в който е отзвучала травмата на мозъка, както и е възстановена увредата на фибуларния нерв (за 4-5 месена). По време на болничното лечение и след това ищцата е претърпяла болки с по-голям интензитет, намаляващи постепенно във времето. Същата е 81 години към настъпване на инцидента. Налице са допълнителни негативни психични изживявания, като невъзможност за самообслужване и нужда от чужда помощ, ползване на памперси и подлога за продължителен период от 4-5 месеца; придвижва се с инвалидна количка; настъпил е срив в психическото състояние на ищцата; променен е начинът й на живот, а е била самостоятелна, пъргава, отглеждала градина на двора. След лечението мозъкът е възстановен, без данни за неврологична и общомозъчна симптоматика. Възстановени са шийните прешлени, липсват оплаквания от болки във врата и световъртеж. Счупването е зараснало, възстановени са в пълен обем движенията на дясното ходило, без болки в оперираната лява подбедрица. Възможно е пълно възстановяване движението на ищцата и преодоляване на мускулната атрофия, но тя продължава да се придвижва с инвалидна количка, поради тръпнене и болка в дясната подбедрица и ходило. Взети са предвид и обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие. След отчитане на всички тези обстоятелства и разпоредбите на чл.51, ал.1 и чл.52 ЗЗД, апелативният състав е намерил, че сумата 50 000 лева би обезщетила ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди. Счел е, че присъждане на по-високо обезщетение би довело до неоснователно обогатяване за ищцата, като не са ангажирани доказателства за претърпени болки и страдания по продължителност и интензитет над приетите от съда. Посочил е, че няма данни да е търсена специализирани психиатрична помощ или продължаващото използване на инвалидната количка за придвижване да е в причинна връзка с получените при ПТП травми предвид заключението на вещото лице, че е възможно възстановява раздвижването на ищцата и че възстановяването от травмите е приключило. Същевременно съдът е приел за основателно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата чрез внезапно навлизане на пътното платно и пресичане на необозначено за това място. ПТП е настъпило в населено място на двулентов еднопосочен път. Отдясно на платното има тротоар, а отляво - пешеходна алея, отделена от платното е тревна разделителна ивица и заградена с тръби. От показанията на свидетеля М. П., водач на автомобила, е установено, че пешеходката е навлязла на платното отдясно по неговата посока, като се появила зад паркиран бус. В протокола за оглед на пътно-транспортно местопроизшествие, което е запазено, е описан паркиран в близост до десния тротоар товарен автомобил "Форд график" на 9.9 метра преди мястото на удара. Водачът е управлявал със скорост 56 км/ч и е имал възможност да възприеме пешеходката, когато тя се е появила на платното за движение, излизайки пред товарния автомобил, паркиран в лявата лента. От този момент тя е изминала 2.50 метра до мястото на удара, а автомобилът е бил на 34 метра. Мястото на удара е в лявата пътна лента, по която се е движил автомобилът на свидетеля П., на 1.20 метра вдясно от левия край на платното. В случай, че автомобилът се е движил с максималната разрешена скорост за населено място 50 км/ч. водачът би имал техническа възможност да предотврати ПТП чрез аварийно спиране. Съдът е съобразил, че мястото, на което ищцата е пресякла пътното платно, не е обозначено с пътен знак или хоризонтална маркировка и не е пешеходна пътека по смисъла на § 6, т.54 от ДР на ЗДвП. На 70-80 метра от това място напред и назад на пътното платно се намират кръстовища, на които пресичането е разрешено. На мястото, където ищцата е пресякла, между тръбите, ограждащи тревната площ и пешеходната алея, се намирал преход през тревната ивица, използван от пешеходците за преминаване към пешеходната зона. Това било единственото място в участъка, на което пешеходците можели да навлязат в алеята. Приел е, че така установените обстоятелства относно 3-метровия проход, при който ищцата е пресякла пътното платно, не обосновава извод за законосъобразност на предприетото от нея пресичане. Тъй като мястото не е пешеходна пътека - не е маркирано или обозначено като такова, нито е продължение на тротоар или банкет, не е налице и някоя от хипотезите на чл.113, ал.2 ЗДвП, даващи право на пешеходците да пресичат пътното платно извън определените за това места. Заедно с това е приел, че е налице причинна връзка между нарушението на ищцата и настъпването на ПТП, при което тя е пострадала. След съпоставяне приноса на виновния водач, който поради управление с превишена - над допустимата от закона скорост, е причинил ПТП, с приноса на пешеходката, пресичаща на неопределено за целта място, и предвид по-високите изисквания към водачите на МПС за осигуряване безопасността на движението, решаващата инстанция е приела, че приносът на ищцата в настъпване на вредата е 20%. В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „I.1/ Следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. 11 на ППВС № 4/1968 г. и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите към решенията съдилищата да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди?; I.2/ Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?; I.3.1/ Достатъчно ли е, за да се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, да се докаже единствено обстоятелството, че пострадалата е пресичала на необозначено място в населено място, без да се обсъди разпоредбата на чл. 113, ал. 2 от ЗДвП, която дава право на пешеходците да пресекат, когато в близост няма пешеходни пътеки?; I.3.2/ Следва ли съдът да допусне съпричиняване при предприето пресичане в населено място от страна на пешеходец, при липса на безспорно установено по делото наличие на пешеходна пътека, в близост на която пешеходецът да пресече?; I.3.3/ Когато в близост няма пешеходна пътека, на която пешеходецът да пресече, длъжен ли е пешеходецът да пресича пътното платно единствено на пешеходна пътека, без да отчита разпоредбата на чл. 113, ал. 2 ЗДвП и дали пресичането на пътното платно извън пешеходна пътека, но съобразено с разпоредбата на чл. 113, ал. 2 ЗДвП, е противоправно поведение, даващо основание на съда да счете, че е налице съпричиняване и за намаляване на присъденото обезщетение.; I.3.3/ Какво означава и как би следвало да се тълкува използвания в чл.113, ал.2 от ЗДвП израз „когато в близост няма пешеходна пътека“?; I.3.4/ На какво разстояние следва да се намира пешеходна пътека в населено място, от мястото на предприето пресичане от пешеходец, за да се приеме, че същата е била в близост и пешеходецът е следвал да я ползва?; I.3.5/ Достатъчно ли е, за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, да се докаже единствено обстоятелството, че в близост до мястото, където е пресичала пострадалата на необозначено място в населено място, е имало кръстовище, без да се докаже безспорно, наличието в близост на пешеходна пътека?“ Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. трето ГПК, като цитира следната съдебна практика: по въпроси I.1 и I.2 –решение № 99/08.10.2013 по т.д.№ 44/2012 на II т. о. на ВКС, решение № 158/28.12.2011 по т.д.№ 157/2011 на I т. о. на ВКС, решение № 66/03.07.2012 по т.д.№ 619/2011 на II т. о. на ВКС, решение № 83/06.07.2009 по т.д.№ 795/2008 на II т. о. на ВКС; по останалите поставени въпроса – решение № 39/16.07.2010 по т.д.№ 551/2009 на II т.о. на ВКС, решение № 97/06.07.2009 по т.д.№ 745/2008 на II т.о. на ВКС, решение № 55/30.05.2009 по т.д.№ 728/2008 на I т. о. на ВКС, решение № 43/16.04.2009 по т.д.№ 648/2008 на II т. о. на ВКС, решение № 96/15.10.2012 по т.д.№ 936/2011 на I т.о. на ВКС, решение № 15/12.02.2018 по т.д.№ 1423/2017 на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Въпросите, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо обезщетение за обезвреда, като паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди, несъмнено е значим за крайния изход на делото и обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Неоснователно е обаче позоваването на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. При определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за обезвреда за причинени неимуществени вреди, решаващият състав на въззивния съд не се е отклонил от задължителната практика на касационната инстанция – ППВС №4/23.12.2968г., както и от множество постановени в съответствие със същата решения по чл.290 ГПК на отделни състави на ВКС, тъй като е съобразил всички значими за делото обстоятелства, относими към критериите за преценка обема на претърпените от ищеца морални болки и страдания, като обстойно ги е анализирал. Разбирането, че лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост, е застъпено в практиката на ВКС по чл.290 ГПК, като въззивният съд е съобразил икономическите отношения към датата на деликта, чийто израз са застрахователните лимити. Във всеки отделен случай определянето от съдилищата на размера на обезщетението се дължи на преценката на всички данни по конкретното дело – обстоятелства при деликта, степента на уврежданията, тяхното естество, продължителността на търпените болки и страдания, прогнозата за здравословното състояние на пострадалия, неговата възраст и пр., извършена от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС. Доколкото посочените обстоятелства по делата са различни, те водят и до определяне на различен размер на обезщетенията по тях. Поставените множество въпроси във връзка с приложението на чл.113, ал. 2 ЗДвП също не могат да предпоставят допускането на касационния контрол, с оглед приетото от съда, че на 70-80 метра от мястото на пресичане напред и назад на пътното платно се намират кръстовища, на които пресичането е разрешено т.е. има наблизо определени за пресичане места, поради което не е налице противоречие с постановената по реда на чл.290 ГПК практика от ВКС. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно пък би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение и не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора на ответника по касацията следва да се присъдят разноски за настоящото производство в размер на 75 лева – юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд