Определение № 110 от 25.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4332/2021 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 14544 от 18.08.2021 г., подадена от Етажна собственост на бул. „Цариградско шосе” № 12, бл. 10, гр. София, представлявана от управителя Г. С. Г., чрез адвокат Е. П. от САК, срещу въззивно Решение № 808 от 09.07.2021 г. по в.гр.д.№ 321/2021 г. на Апелативен съд - София, г.о., 1 състав, с което е потвърдено Решение № 5423 от 13.08.2018 г. по гр.д.№ 8273/2016 г. на Софийски градски съд, г.о., 21 състав, с което е отхвърлен предявеният от етажната собственост против Е. Г. М. иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на сумата 33 000 лв., представляваща получена наемна цена за периода от месец октомври 2013 г. до месец юни 2016 г., съгласно договор за наем от 28.11.2005 г. и анекс № 1 от 18.10.2011 г., на обща част на сградата - покривно пространство.

Ответницата по касация Е. Г. М. е депозирала отговор чрез адвокат В. М. – К. от САК. Оспорва жалбата, като счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. Излага и доводи за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за защитата пред ВКС.

За да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, съобрази следното:

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че съгласно протокол от ОС на етажните собственици от 06.11.2005 г. е взето решение за сключване с „Мобилтел” АД на договор за наем на част от покривното пространство на бл. 10, като Е. Г. М. е упълномощена, в качеството й на управител на ЕС, да представлява наемодателя. Последвало е сключването на договор за наем на 28.11.2005 г. между етажните собственици на вх. Г, като наемодател, и „Мобилтел” ЕАД – наемател с предмет част от покривното пространство на вх. Г – 10 кв.м. пре месечна наемна цена от 250 евро, платима авансово на тримесечие. Съгласно протокол от ОС на етажните собственици на бл. 10, проведено на 19.09.2011 г., на събранието са присъствали управителите на вх. А, вх. Б, вх. В и вх. Г, касиер на УС на ЕС на блока, както и 14 от 18 собственици на имоти във вход Г. Взето е решение за сключване на анекс към договора за наем - за продължаване на срока на договора с 5 години, считано от 01.12.2010 г., и за промяна на месечната наемна цена на 1 000 лв., считано от 01.06.2011 г. В протокола изрично е записано, че с подписите си етажните собственици декларират, че са обособени като отделна етажна собственост и че предоставените площи са общи части и са собственост само на етажните собственици от вход Г. В изпълнение на решението е подписан анекс № 1 от 18.10.2011 г. С протокол от ОС на етажните собственици на бл. 10, проведено на 20.04.2013 г. М. е освободена като управител на ЕС и е избран нов управител - Г. Г.. Представен е и протокол от ОС на етажните собственици на вх. Г при бл. 10, проведено на 06.10.2016 г., на което е взето решение за продължаване на договора за наем от 28.11.2005 г. с още 5 години, както и за упълномощаване на Е. Г. М. в качеството й на управител на ЕС да сключи анекс към договора. Такъв е подписан, но е за време след процесния период, поради което е без значение за спора.

Съгласно писма от „Мобилтел” ЕАД (изх. № 4965 от 27.08.2013 г., № 6044 от 22.10.2013 г. и № 4500 от 01.08.2013 г.) наемите са превеждани по банкова сметка на вход Г, бл. 10.

С писма от април 2013 г., юли 2013 г. и юни 2014 г. управителят на ЕС Г. Г. първоначално е уведомил „Мобилтел” ЕАД за настъпилите промени в управлението на ЕС, впоследствие с писмото от юли 2013 г. е посочил сметка, по която да се превеждат наемите и накрая е предложил договорът за наем да бъде подписан наново с представител на цялата етажна собственост. В свои писма до Г. Г. и до Е. М. „Мобилтел” ЕАД предлага сключването на аналогични договори за наем за всеки от входовете на сградата.

Обсъждано е извлечение от банкова сметка с титуляр Е. С. Г., касаещо времето от 03.05.2012 г. до 11.09.2013 г. - перид началото на процесния период. Съгласно извлечения от банкова сметка с титуляр К. Ц. за периодите от 01.10.2013 г. до 31.12.2013 г. и от 01.01.2014 г. до 11.11.2017 г. (включително процесния период), „Мобилтел” ЕАД е превеждало по 2 700 лева по тази сметка през месеците ноември 2013 г., януари 2014 г., април 2014 г., юли 2014 г., януари 2015 г., април 2015 г., юли 2015 г., октомври 2015 г., януари 2016 г., април 2016 г., юли 2016 г., октомври 2016 г.

Представени са извадки от касови книги на блок 10 за периода 2006 г. - 2013 г.; на вход Г на блок 10, за периода октомври 2013 г. - юли 2016 г., както и множество разходооправдателни документи към книгата на вход Г за този период.

Установено е, че всеки от входовете на сградата е имал отделен управител още през 2011 г., както и че до 20.04.2013 г. Е. Г. М. е била управител на ЕС на собствениците от цялата сграда. През 2013 г. са възникнали конфликти, тя е освободена като управител и наемателят „Мобилтел” EАД е уведомен за тези конфликти, в резултат на което са провеждани съвместни срещи и наемателят е предложил да сключи договори за наем с всеки от входовете. Установено е също, че Е. Г. М. е получавала възнаграждение за времето, през което е била управител на ЕС на ОС на всички собственици.

При така установените факти, въззивният съд е приел от правна страна, че за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС ищецът следва да докаже: (1) съсобственост върху покривното пространство, на което е разположено съоръжението на телекомуникационното дружество; (2) реализирани ползи от вещта под формата на получени наеми; (3) ответницата е получавала тези наеми в качеството си на съсобственик. За тази доказателствена тежест ищецът изрично е уведомен с проекта за доклад в определение от 04.10.2017 г.

Наличието на първата предпоставка е установено с отменителното Решение № 103/2020 от 20.01.2021 г. по гр.д.№ 4703/2019 г. по описа на ВКС, І г.о. на ВКС, съгласно което покривът на сградата, както и покривните тераси, които не обслужват всички обекти в сградата, са общи части на всички етажни собственици.

За неоснователно е намерено възражението на ответницата, че управителите на останалите входове (А, Б и В) са се съгласили договорът за наем да се сключи само с вход Г. Договорът за наем е действие на управление и може да бъде сключен валидно от управителя само на единия вход, но след като отдадената под наем вещ (като обща част на цялата сграда по естеството си) е собственост на всички етажни собственици, то съсобствениците следва да уредят отношенията помежду си и да си разпределят припадащите им се части съобразно идеалните части на всеки съсобственик или съобразно решение на ОС на всички етажни собственици.

Въззивният съд е приел за доказана и втората предпоставка – получени са наеми, платени от телекомуникационното дружество (факт, който не се оспорва от страните), като за процесния период наемателят е плащал авансово за тримесечие наемната цена от 1 000 лева, удържайки данък в размер на 10 %.

Относно третата предпоставка е изложено, че в тежест на ищеца е да докаже факта, че наемите са получени от ответницата в качеството й на съсобственик. Това не е сторено в настоящото производство. Ищецът не е представил доказателства, че ответницата Е. Г. М. е получавала наемната цена. Напротив установено е, че тя е превеждана по банкова сметка с титуляр К. Ц.. В хода на производството ищецът е изменил твърдението си от исковата молба, че ответницата е получавала доходите от наеми, като е заявил, че касиерът на вход Г е теглил парите и ги е предоставял на ответницата. Това твърдение e намерено за недоказано. От извлечението от банковата сметка на К. Ц. е установено, че е теглил суми от банковата сметка, както и че е правил преводи към сметката на Е. Г. М. за различни суми, но няма доказателства, които да свържат тези два факта с получаването на наемната цена от телекомуникационното дружество от Е. Г. М.. Ответницата е получавала възнаграждение като управител на ЕС на вход Г, като видно от разходооправдателните документи и касовата книга на входа, е плащала стоки и услуги от името на етажните собственици в него. Тъй като не е доказано твърдението, че ответницата е получавала доходите от наем в качеството си на съсобственик, постановено е отхвърляне на иска.

В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Има ли императивно изискване да се доказва получаването на парична сума от едно лице само чрез осъществен банков превод по сметка с титуляр посоченото лице и какви са допустимите доказателствени средства за доказване получаване на парична сума от едно лице ?”;

2. „Каква е отговорността на домоуправителя на Етажна собственост, който в противоречие с решение на общото събрание сключва от името на тази етажна собственост договор за наем с наемодател правен субект, различен от правния субект, посочен в решението на Общото събрание на Етажната собственост ?”.

Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Въпрос № 1 от изложението не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е съобразил уговорения в договора за наем и анекса към него начин на плащане – по банков път, обсъдил е представеното извлечение от банкова сметка с титуляр К. Ц. в съвкупност с останалите събрани по делото писмени доказателства, вкл. разходооправдателни документи и касова книга на входа, и е направил извод, че по делото не е доказано ответницата да е получавала в качеството си на съсобственик наемната цена за процесния период – от м. октомври 2013 г. до юни 2016 г. Произнасянето в този смисъл е обусловено изцяло от преценката на доказателствата и приетите за установени правнорелевантни факти, като правилността на тази преценка не е предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК. Оплакването на касатора за необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Що се отнася до доказателствата, с които следва да се докаже получаването на наемна цена, това е въпрос, чийто отговор е в зависимост от особеностите на всеки отделен случай, като не може да се даде общ отговор относно относимостта и допустимостта на ангажираните в тази връзка доказателства.

Въпрос № 2 от изложението не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Той е ирелевантен за настоящия правен спор, който няма за предмет ангажиране отговорността на ответницата за заплащане на обезщетение за вреди, настъпили в резултат на извършени от нея действия, в качеството й на управител на етажната собственост. В случая правната квалификация на спора е по чл. 30, ал. 3 ЗС и тя произтича от въведените в исковата молба и уточнителната молба от 05.12.2016 г. (л. 69, гр.д.№ 8273/2016 г. на СГС) твърдения за релевантните факти и заявеното с петитума искане. Отношенията между съсобственици по повод плодовете - естествени и граждански, които един от тях е събрал от съсобствената вещ, се уреждат от разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС, по приложението на която е формирана трайно установена съдебна практика. Така например в Решение № 198 от 10.11.2015 г. по гр.д.№ 2441/2015 г. на ВКС, I г.о. е прието, че когато съсобственият имот се отдава под наем от няколко от съсобствениците, съсобственикът, който не е страна по договора, има вземане съобразно правата си в съсобствеността към всеки съсобственик-наемодател за заплащане на частта от получената от него наемна цена над полагащата му се съобразно квотата в съсобствеността. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в Решение № 1070 от 23.10.2008 г. по гр.д.№4753/2007 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 318 от 23.07.2009 г. по гр.д.№ 6301/2007 г. на ВКС, ІV г.о. и др.

В обобщение – не е налице основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Не се констатира прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не е допуснато нарушение на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд. Няма и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината. Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, включително във връзка с процесуалната легитимация и представителство на ищцовата страна, в която връзка следва да се имат предвид уредба по чл. 23, ал. 3, ал. 4 и ал. 5 ЗУЕС и практиката, обективирана с Определение № 508 от 16.07.2015 г. по ч.гр.д.№ 2791/2015 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 314 от 22.07.2009 г. по ч.гр.д.№ 287/2009 г. на ВКС, II г.о., Определение № 505 от 25.10.2011 г. по ч.гр.д.№ 449/2011 г. на ВКС, I г.о. и др.

Предвид настоящото произнасяне ответницата по касация има право на разноските, направени за защита пред ВКС, които възлизат на сумата 500 лв. съгласно ДПЗС № 970341 от 26.10.2021 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение