Определение № 506 от 11.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1117/2018 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Ответникът К. П. И. от [населено място], чрез пълномощника му адв. В. Д., обжалва с касационна жалба в срок въззивното решение № 499 от 22.11.2017 год. по гр. д. № 484/2017 год. на Русенския окръжен съд, с което, след отмяна на първоинстанционното решение № 622 от 19.05.2017 год. по гр. д. № 6287/2016 год. на Русенския районен съд е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на касатора, че ищцата М. Б. И. е собственик на нива с площ 3.516 дка, в м. „Я.” в землището на [населено място], [община], Р. област, представляващ имот № 016011 по плана за земеразделяне на [населено място] и е отменен нотариалния акт № 173/2015 год., издаден в полза на касатора за собствеността върху горния имот на основание давностно владение. В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост на извода за неоснователност на възражението му за придобиване на собствеността върху имота по давностно владение в продължение на повече от десет години, като нотариалният му акт го легитимира като собственик поради необорената му доказателствена сила. Иска същото да се отмени, като се постанови друго решение по същество на спора, с което искът бъде отхвърлен. Касаторът претендира и направените разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че по релевантните за извода на съда материалноправни въпроси, формулирани в изложението и обобщени като касаещи придобиване на правото на собственост по давностно владение и в частност предпоставката на закона за това от субективна страна, изразяваща се в намерение да се държи вещта като своя, както и следва ли това намерение да се демонстрира при липса на знание за собственик на имота, респ. за осъществяване на някакви действия върху него, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Р 262 от 29.11.2011 год. по гр. д. № 342/11 год. ІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Позовава се и на цитираните решения № № 223 от 5.04.2006 год. по гр. д. № 14/06 год. І г. о., 239 от 29.05.96 год. по гр. д. № 91/96 год. І г. о. и 872 от 13.02.2006 год. по гр. д. № 259/2005 год. на І г. о. на ВКС. По въпроса за обвързващата доказателствена сила на констативния нотариален акт касаторът поставя въпрос за задължението на съда да се съобрази с ТР № 11/2012 год. ОСГК на ВКС, представляващо всъщност релевиране на противоречие със сочената задължителна съдебна практика по този въпрос. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано с изложение на съображения извън формалното позоваване на закона. Ищцата М. Б. И., чрез пълномощника й адв. К. Г., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване, като поддържа довод, че касаторът не е изложил в какво се изразява противоречивото произнасяне по поставените въпроси с посочената съдебна практика. Напротив, изводът за липса на легитимация на касатора за собственик на основание нотариалния акт, с който се е снабдил, е обоснован на извършената преценка на доказателствата по делото, установяващи липсата на придобивна давност в полза на касатора. По същество счита жалбата за неоснователна, а обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Претендира присъждане на разноските по делото. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното: За да отмени първоинстанционното решение, с което предявеният срещу касатора установителен иск за собственост е бил отхвърлен, и вместо това да го уважи, въззивният съд приел, че ищцата е собственик на спорния имот на основание наследяване от баща й Б. Р. И., в полза на който е бил възстановен същия с решение на поземлената комисия, и доброволна делба след неговата смърт с брат й по договор от 11.10.2001 год., като на ищцата се е паднал в дял един от двата обособени от възстановения имот – този с № 016011. Установено е от представените писмени доказателства, че в периода 2005 год. – 2013 год. същата го отдавала под аренда и наем на [фирма]. Въззивният съд приел, че ответникът не може да се легитимира с представения констативен нотариален акт от 2015 год., тъй като оспорването му от ищцата е успешно проведено – от една страна е установено нейното придобивно основание, а от друга са опровергани фактите, обуславящи посоченото в нотариалния акт на ответника основание – давностно владение. Съдът приел за установено от ищцата, че до 2013 год. тя е владяла нивата чрез арендатор и наемател, а от свидетелските показания не може да се направи категоричен извод, че ответникът е владял именно спорния имот. С оглед на това съдът заключил, че не са налице предпоставките за придобиване на имота по давност, с оглед липсата на елементите на сложния му фактически състав – упражняване на непрекъснато владение, от определен момент, с оглед изтичане на необходимия десетгодишен срок. Неустановяването на който и да е от елементите на този фактически състав има за последица невъзможност да се приеме, че позоваващата се на давностно владение страна е собственик на това основание. В конкретния случай е опровергано от ищцата държането на имота от ответника да се е превърнало във владение, защото не е отблъснато владението на действителния му собственик. Ответникът не е манифестирал намерението си да свои имота, т. е. анимусът трябва да е изрично демонстриран пред съсобственика, а в случая това се опровергава с факта на отдаването на имота под наем. Съдът извел извода, че ответникът е само държател на имота, тъй като не е манифестирал намерението си пред ищцата като собственик на имота, което е сторил едва със снабдяването си с нотариален акт през 2015 год. Легитимиращият ефект на последния е отпаднал при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, като съдът се е позовал на ТР № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС. Следователно, произнасянето по въпроса за липсата на предпоставките на придобивната давност, като придобивен способ, поддържан от ответника по иска - владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене, което да е изрично демонстрирано пред собственика, е материалноправният въпрос, който е обусловил решаващия извод на въззивния съд за основателност на иска за собственост. Произнасянето по този въпрос от въззивния съд противоречи на съдебната практика, обективирана в цитираното решение № 262 по гр. д. № 342/2011 год. на ІІ г. о. на ВКС, в което е прието обратното разрешение в случаите, когато се завладява чужд имот – изисква се упражняване на постоянно, непрекъснато, явно и спокойно владение, но не и изискване да е налице уведомяване за това намерение собственика на имота. Обосноваването на този извод е въз основа на придобиване на фактическата власт при липса на правно основание /т. н. завладяване/, при което намерението за владение се предполага съгласно чл. 69 ЗС. Горното обосновава извод за наличие на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по горния въпрос, както и по този, свързан с обвързващата доказателствена сила на констативния нотариален акт и оспорването на признатото с акта право на собственост, предмет на ТР № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС, поради което и въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.