Определение № 1262 от 15.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1910/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени от ищеца в производството Й. Д. С. срещу въззивно решение № 1005 от 19.07.2023 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 2289 по описа на съда за 2022 г., с което след частична отмяна на първоинстанционно решение № 266449 от 06.11.2021 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 10571 по описа на съда за 2020 г. в частта му, с която предявеният от касатора срещу ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането /КЗ/, е уважен за сумата над 40000 лв. до 45000 лв. по главницата, същият е отхвърлен за сумата 5000 лв., представляваща разликата над 40000 лв. до 45000 лв. главница - обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 07.01.2020 г., със законните последици по отношение на разноските в производството, както и срещу решение по същото дело № 1125 от 02.10.2023 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното, постановено по делото решение, съответно – потвърдено е първоинстанционното решение по делото в частта му, с която искът на касатора е отхвърлен за сумата над 45000 лв. до 100000 лв. по главницата, със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството.

В касационната жалба срещу основното решение се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. По подробно изложени в жалбата съображения, с пресъздаване на твърденията на касатора за претърпените от него вследствие процесното ПТП увреди, произтичащите от тях болки и страдания, и установяващите ги по делото доказателства, се оспорват изводите на въззивния съд досежно справедливия размер на присъденото с въззивното решение обезщетение за неимуществени вреди, като се твърди, че същото е занижено. Твърди се несъобразяване от въззивния съд с лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и с икономическия растеж, и инфлационните процеси в страната в периода от ПТП до определянето от съда на процесното обезщетение. Атакува се изводът на съда за съпричиняване от страна на касатора на вредоносния резултат, както и размерът на това съпричиняване, определен от съда на 20 % по съображения, основани на разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 3 от Наредба № I – 141/18.09.2002 г. за условията и реда, при които се ползва специален режим на движение от моторните превозни средства, както и с твърдение, че изводът за съпричиняване не може да почива на предположения.

Иска се отмяната на въззивните решения в обжалваните им части и по същество – осъждането на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД да заплати на касатора разликата над 40000 лв. до 100000 лв. по главницата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП, настъпило на 07.01.2020 г., ведно със законна лихва от 05.10.2020 г. до окончателното изплащане, претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, приложено към жалбата срещу основното решение се заявява наличие на основания за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и се формулират въпросите:

1. Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия? По отношение на този въпрос се претендира противоречие на въззивното решение с т. 11 от ППВС № 4/68 г., съгласно която справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД предполага намиране от страна на съда, на точния паричен еквивалент на болките и страданията, емоционалните, физическите и психическите сътресения, нанесени на пострадалото лице с твърдение, че въззивният съд не е обвързал преценката си за размера на обезщетението за неимуществени вреди с всички, релевантни за неговото прилагане обстоятелства.

2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? По този въпрос се твърди противоречие на даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 52 от ЗЗД, с практиката на ВКС – решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на Второ т.о. на ВКС и решение № 4/08.03.2021 г. по т.д. № 2940/2019 г. на Второ т.о. на ВКС, като се излага, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен, че при определяне на справедлив размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, е от значение и общественото възприемане на справедливостта на всеки етап от развитието на обществото, както и икономическата конюнктура в страната.

3. Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за приложението на предпоставките по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия във връзка с приложението на т. 7 от ППВС № 17/1965 г.? Твърди се, че при произнасянето си по този въпрос съдът, при необоснованост на фактическите и правни изводи е определил 20 % съпричиняване на увреждането от страна на пострадалата, без да изложи подробни мотиви в решението си и без да обсъди всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, с което е допуснал известно отклонение от указанията, дадени в т. 7 от ППВС № 17/1963 г., изискващи причинна връзка на вредите с поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпването на увреждането.

В касационната жалба срещу решението за допускане поправка на очевидна фактическа грешка и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат сходни оплаквания и твърдения с тези в жалбата срещу основното решение и приложението към нея, и се препраща към тях.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решения на въззивен съд, които подлежат на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да постанови обжалваните си решения въззивният съд е изложил в относимата си към оплакванията в касационните жалби и изложенията на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към същите, че пред въззивната инстанция се спори по наличието и размера на съпричиняване вредоносния резултат от ищцата, както и по справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди.

По въпроса за съпричиняването въззивният съд е приел, че с решение от 09.03.2021 г. по НОХД № 12372/2020 г. на СРС е прието, че водачът на увреждащия лек автомобил „Фолксваген голф“ Й. е нарушил правилата на движение по пътищата - чл. 5, ал. 1, т. 1, ал. 2, т. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 116 от ЗДвП, като при наличие на опасност - спрял автомобил на пътя и на пешеходец, намиращ се на пътното платно до спрелия автомобил, не е осигурил безопасно странично разстояние между неговия автомобил, спрения автомобил и пешеходката. Според съда писмените доказателства, показанията на разпитаните по делото свидетели и заключението на вещото лице по автотехническата експертиза установяват механизма на настъпване на ПТП, при което ищцата е пострадала като пешеходец. Автомобилът, управляван от Й., е ударил пешеходката, която е стояла в близост до спрян полицейски автомобил на 300 м. след надлез „Надежда“ в посока [улица]. ПТП настъпва през нощта при изкуствено улично осветление в края на връзката между кръговото движение на надлеза и [улица]. Лентата за движение, идваща от надлеза е една, тя е отделена от намиращата се отдясно велоалея с мантинела, висока един метър. Спреният автомобил е бил с включена синя светлина. От така установената пътна обстановка за въззивния съд следва извод, че е изключен престой на пешеходци на пътното платно, след като същото е било ограничено с мантинела. Водачите, управляващи по конкретния участък, не очакват и предполагат наличие на пешеходец. В случая ищцата е нарушила правилото на чл. 113, ал. 2, т. 2, предл. 2 от ЗДвП да не спира без необходимост на платното за движение. При това тя е следвало да съобрази, че спрелият автомобил, до който е стояла на платното за движение, затруднява движението на идващите от надлеза автомобили. Видно от представения с исковата молба протокол от 30.01.2020 г. за разпит на свидетел, ищцата е посочила, че забелязала фаровете на приближаващия се автомобил от разстояние около 200 метра. Изложеното обосновава наличие на принос на ищцата в настъпването на собствената й увреда, който въззивният съд е определил на 20 %.

По отношение спорния въпрос за размера на справедливото обезщетение, което да компенсира установените по делото вреди, съдът е изложил, че при определянето му съобразява следните обстоятелства, установени по делото от заключението на съдебномедицинска експертиза: а/. брой, вид и тежест на причинените на ищцата телесни увреждания - счупване на страничния кондил на дясната голямопищялна кост, рана в дясната лакътна област, мозъчно сътресение контузия и подкожен хематом на главата; б/. проведено лечение и продължителност на лечебния и възстановителния период - 7 дни болнично лечение за операция на подбедрицата с открито наместване и фиксиране с плака и винтове; 3 дни болнично лечение за отстраняване на синтезния материал; 2 дни болнично лечение по повод артроскопско лечение на усукваща травма на дясната колянна става; раната е заздравяла за около 15 дни, а мозъчното сътресение и хематома са отзвучали за един месец; общ възстановителен период от счупването - 6 месеца; от артроскопската операция - 3 месеца; в/. интензитета на търпените от ищеца болки и страдания - през първите 4 месеца след счупването и един месец след усукващата травма - болки с по-голям интензитет; г/. възрастта на ищцата към настъпване на инцидента - 25 години; д/. допълнителните негативни психични изживявания /освен болките от нараняванията/ - нужда от чужда помощ за обслужване, невъзможност да стъпва на увредения крак за 3 месеца, придвижване с патерици за 4 месеца; е/. последиците за здравето на ищцата и прогнозите за бъдещото й здравословно състояние — възстановяването е пълно, обемът на движение на ставата е запазен, няма остатъчна симптоматика; ж/. обществено-икономическите условия в страната към настъпване на застрахователното събитие.

Отчитайки всички тези обстоятелства и разпоредбите на чл. чл. 51, ал. 1 и 52 от ЗЗД, въззивният съдебен състав е намерил, че сумата 50000 лв. би обезщетила ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди, а за разликата над тази сума до пълния предявен размер искът е неоснователен. Според съда по делото не са ангажирани доказателства за търпени болки и страдания по продължителност и интензитет над приетите по-горе от съда, поради което присъждане на по-високо обезщетение би довело до неоснователно обогатяване за ищцата, като в обобщение съдът е приел, че след приспадане на определения принос, ответникът дължи на ищцата заплащане на обезщетение в размер 40000 лева.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивните решения в случая не следва да бъде допуснато, поради следното:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В конкретния процесен случай и трите поставени от касатора въпроси са правни и отговорите им са обуславящи за изхода на делото във въззивната инстанция, поради което и същите съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение и на трите въпроса обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.

Противно на обосноваването на въпросите от страна на касатора и на оплакванията му в касационните му жалби, видно е от действителните мотиви на въззивния съд към решението му, частично възпроизведени и по-горе в настоящите мотиви, че въззивният съд е обсъдил както твърденията на страните по двата въпроса, спорът по които е пренесен във въззивната инстанция – относно справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, и относно наличието или не на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, и неговия размер, така и ангажираните от страните във връзка с тях доказателства, съответно – и установените с тях по делото, правнорелевантни за спора факти.

Претенцията на касатора в насока на това, че съдът дължи именно подробни мотиви по всички, обсъждани и разрешавани от него при произнасянето му по съществото на спора въпроси, съответните твърдения на страните и подкрепящите ги доказателства, не намират опора нито в процесуалния закон, нито в съдебната практика по прилагането му, включително задължителната. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о.

В светлината на така изложеното настоящият касационен състав намира, че въззивният съд в достатъчна за нуждите на обоснованото произнасяне по спорните в производството въпроси, е обсъдил предпоставките за определянето на справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, заложени в първите два въпроса на касатора, съответно – решението му е постановено в съответствие, а не в противоречие с цитираната практика – задължителна на ВС и тази на ВКС, а както оплакванията в касационните жалби, така и съответстващите им твърдения в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, изразяват всъщност несъгласието на касатора с определения от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди, съответно – са такива, относими към правилността на въззивното решение, която не може да бъде проверявана в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет само проверката на наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване.

Същото се отнася и до третия въпрос на касатора, обосноваването на който и съответстващите му оплаквания в касационните жалби са базирани на твърдения, относими към правилността на изводите на съда относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата и неговия размер. В допълнение следва да се посочи, че съответстващото на въпроса оплакване в касационната жалба срещу основното решение, с позоваване на разпоредба от Наредба № I – 141/18.09.2002 г. за условията и реда, при които се ползва специален режим на движение от моторните превозни средства, освен че се базира на твърдение, относимо към водач на МПС, а не към пешеходец, но и не е релевирано от касатора пред инстанциите по същество, а за пръв път се излага пред настоящата инстанция.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното от него юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение