Определение № 170 от 30.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1275/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Трейд Агро“ ЕООД, [населено място] против решение № 665 от 13.03.2020 г. по т. д. № 3598/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Врачански окръжен съд решение № 88 от 29.05.2019г. по т. д. № 97/2018 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от „Първа Инвестиционна Банка“ АД, [населено място] срещу дружеството-касатор положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземания на банката по договор за кредит срещу складов запис № 060-88/12.09.2011 г. и анекси към него за сумите: 313 423.99 лв. – непогасена главница; 167 077.16 лв. – обезщетение за забава за просрочени плащания за периода 05.02.2016 г. - 05.02.2018 г. и 6 449.34 лв. – такса по т. 8.3. от Раздел III от договора, за които суми са издадени заповед № 291 от 07.02.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от същата дата. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно. Изразено е несъгласие с извода, че претендираните от банката-ищец вземания по процесния договор за кредит срещу стоков запис не са погасени чрез извършеното от касатора-кредитополучател извънсъдебно прихващане, тъй като не е доказано в негова полза да е възникнало вземане към банката за обезщетение поради неупражняване на правата срещу влогоприемателя във връзка с изчезването на вложеното в публичния склад зърно (слънчоглед), със залог върху което е обезпечен договорът за кредит. Според касатора, въззивният съд е следвало да приеме, че макар да не е нормативно или договорно установено, задължението на банката да го уведоми за изчезването на зърното произтича от добросъвестността, като неизпълнението на това задължение поражда отговорността й за всички пропуснати от него възможности за удовлетворение. Оспорва и преценката на решаващия състав, че банката-ищец не би могла да се удовлетвори дори и да е предявила осъдителен иск срещу Гаранционния фонд на публичните складове за съхранение на зърно, като твърди, че тази преценка е основана на предположения. Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Дали възниква вземане на длъжника - влогодател срещу заложния кредитор за обезщетение на причинени вреди от неизпълнението на публичен склад, изразяващо се в установена липса на вложена стока при установено бездействие на заложния кредитор, като държател на стоков и заложен запис, респ. като приобретател (цесионер) на всички бъдещи вземания за обезщетение при евентуално погиване или повреждане на вложената стока, изразяващо се в непредявяване на осъдителен иск срещу Гаранционния фонд на публичните складове за съхранение на зърно за плащане на безспорно изискуемо вземане на легитимен държател на складов запис при установено неизпълнение от страна на публичния склад (преди отмяната на Закон за съхранение и търговия със зърно ДВ, бр. 57/28.07.2015 г.)“. Ответникът по касация – „Първа Инвестиционна Банка“ АД, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките за това, респ. за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения е изложил в писмен отговор от 24.07.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалвания акт въззивният съд, чрез препращане по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция, е приел, че между страните е безспорно наличието на сключен МКБ "Юнионбанк" ЕАД (чийто универсален правоприемник е ищецът "Първа инвестиционна банка" АД) и "Трейд Агро" ЕООД, [населено място] договор № 060-88/12.09.2011г. за предоставяне на банков кредит срещу складов запис и анекси към него, както и неизпълнението на задълженията на кредитополучателя по този договор в претендирания от банката размер на главница, лихви за забава и такса по чл. 8.3 от раздел III от договора. Съдебният състав е преценил за спорен по делото единствено въпросът дали вземанията на банката по договора за кредит са погасени чрез извършеното от страна от ответника-кредитополучател извънсъдебно, респ. съдебно, възражение за прихващане с дължимото му от банката обезщетение за имуществени вреди от бездействието й във връзка с „изчезването“ от публичния склад на заложеното като обезпечение на кредита количество слънчоглед. След задълбочен анализ на релевантните към този въпрос факти и доказателства, въззивният съд е счел за неоснователни всички доводи на ответника, свързани с твърдените от него три проявни форми на бездействието на банката – неуведомяването му за изчезването на зърното, вложено от него в публичен склад; непредявяване на претенциите, включително по съдебен ред, към Гаранционния фонд по чл. 12 от Наредбата за условията и реда за създаване на гаранционен фонд на публичните складове за съхранение на зърно и неговите функции; нереализиране от страна на банката, в качеството й на застраховано лице /трето ползващо се лице/, на претенции към застрахователя по договора за застраховане на заложеното зърно. Във връзка с довода за неуведомяването на кредитополучателя за изчезването на вложеното в публичен склад зърно, предмет на залога: На първо място, решаващият състав е счел този довод за противоречащ на формалната логика предвид поддържаните от ответника взаимно изключващи се твърдения – от една страна, че неуведомяването му за изчезването на зърното го е препятствало да реализира правата си срещу евентуално отговорните за това лица, а от друга страна – че всъщност той не би и могъл да осъществи каквато и да било реализация на своите права към тези лица, доколкото под различни форми /джиросване на ценни книги, договори за цесия и др./, тези права са били прехвърлени на ищеца-кредитор, който е бил единствен легитимиран да ги упражни. Освен поради посоченото противоречие, доводът е преценен като неоснователен и по същество. Изхождайки от принципа, че за да е годно да ангажира деликтна или договорна отговорност за вреди, поведението на правния субект /действие или бездействие/ следва да е противоправно, като неговата противоправност може да произтича от нарушаването на нормативна забрана или на договорно задължение, каквото обаче в случая не е налице, доколкото за банката-кредитор не е установено да е възникнало задължение за уведомяване на кредитополучателя за изчезването на процесното зърно нито от приложимата към процесните отношения между страните нормативна уредба /ТЗ, ЗЗД, ЗСТЗ, НУРСГФПССЗ/, нито от договора между тях. По отношение твърдението за непредявяване на претенциите, включително по съдебен ред, към Гаранционния фонд по чл. 12 от Наредбата за условията и реда за създаване на гаранционен фонд на публичните складове за съхранение на зърно и неговите функции: Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че правата на ответника, произтичащи от влога на процесното зърно в публичен склад, вкл. и към Гаранционния фонд, са прехвърлени на банката с договор за цесия от 12. 09. 2011 г., както и че банката е предприела извънсъдебни действия срещу фонда: предявила е претенции към него за изплащане на обезщетение за изчезналото от публичния склад процесно зърно; сезирала е Националната служба по зърното, а също и Министерство на земеделието и храните. Анализирайки релевантните към въпроса за изплащане на обезщетения от Гаранционния фонд разпоредби – чл. 12, ал. 2 и чл. 15, ал. 1, т. 1 и т. 2 НУРСГФПССЗ, решаващият състав е счел, че дори и да е предявила съдебни претенции, банката-ищец едва ли би получила нещо в реализация на прехвърлените й от ответника права срещу фонда за обезщетение, тъй като, от една страна, за да получи плащане, вземанията към фонда би трябвало да са безспорни, без да е ясно как и по какъв ред същите биха придобили такова качество, при това – плащането би следвало да бъде извършено по ред и в срок, определени с правилника, и то само при условие, че щетата не се покрива от банкова гаранция, която публичният склад е следвало да предостави в полза на МЗХ, каквато гаранция обаче в случая нито се твърди, нито е известно да е предоставена. Неоснователността на втория довод на ответника по исковете е аргументирана допълнително и с още две обстоятелства: първо – това, че ищецът всъщност се е опитал да реализира правата си по складовите записи, като освен че ги е протестирал, на 03. 05. 2012 г. е разпоредил на публичния склад да пристъпи към продажба на заложеното зърно, и второ – това, че самият ответник е могъл да упражни правата на банката-кредитор по складовите записи в съответствие с предвидената за това възможност в чл. 134 ЗЗД. По отношение на третото оплакване, свързано с твърдението за нереализиране от страна на банката, в качеството й застраховано лице на претенции към застрахователя по договор за застраховане на заложеното зърно, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно поради липсата на доказателства за действителното застраховане на процесното заложено зърно, за какви конкретно рискове същото е било застраховано, при какви условия, за какъв срок, и в полза на кого, като освен това е отчетено и обстоятелството, че и в това отношение ответникът не се е възползвал от законоустановената възможност по чл. 134 ЗЗД да упражни правата на банката по твърдяната от него застраховка. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съобразно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационното обжалване, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на поставения от касатора въпрос тези изисквания не са налице, тъй като същият е изведен от фактите по делото. Отговорът на този въпрос е обусловен от преценката за правилността на направения от решаващия състав извод относно предпоставките за ангажиране отговорността на Гаранционния фонд на публичните складове за съхранение на зърно с оглед конкретните обстоятелства и приложимата към процесните отношения нормативна уредба, каквато преценка обаче е възможна само при вече допуснат касационен контрол. Освен това, въпросът съдържа твърдението на самата страна, че за банката, като легитимен държател на стоковия запис, е съществувало „безспорно изискуемо вземане“ във връзка с изчезването на вложеното в публичен склад зърно, каквото въззивният съд, е счел за недоказано, т. е. въпросът не кореспондира с мотивите на обжалвания акт. Наред с отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, за поставения въпрос не е налице и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно постановките на т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, не може да се счете за осъществена нито една от двете кумулативни предпоставки, формиращи посоченото основание. Въпросът не би допринесъл нито за точното прилагане на закона, нито за развитието на правото, доколкото, поради обусловеността му от конкретните факти и доказателства по делото, същият не би могъл да получи еднозначен и приложим за всички случаи отговор. С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК