Определение № 687 от 13.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 662/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. К. К. чрез пълномощника му адвокат П. А. против решение № 304 от 3.11.2023 г., постановено по гр. д. № 320 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Добрич, с което е потвърдено решение № 205 от 15.03.2023 г. по гр. д. № 1181/2022 г. на Районен съд - Добрич, в атакуваната му част, с която е допусната съдебна делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, апартамент с площ от 90 кв.м., ведно с принадлежащите му избено и таванско помещение и 12.526 % ид. ч. общите части на сградата и от правото на строеж между съделителите и при права в съсобствеността: Х. К. К. – 3/8 ид. ч. и Ж. К. К. – 5/8 ид. ч. Х. К. К. чрез пълномощника си адвокат Е. В. е подал отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Окръжен съд - Добрич е констатирал, че спорът пред въззивната инстанция е относно наведеното от ответника по иска Ж. К. К. възражение, че е придобил правата на наследодателката от процесния апартамент по давност, основано на следните твърдения: владението започнало през месец септември 1999 г., като на 23.09.1999 г. съсобствениците Ж. К. и майка му продали гараж за сумата 7000 лв., която предоставили на ищеца Х. К. за закупуване на ползвания от него общински апартамент в[жк], като още тогава майката на страните заявила в тяхно присъствие, че дарява на Ж. К. своя дял от процесния апартамент, за да може всеки от синовете й да има по едно жилище от нея, като единственото й условие било тя да остане да живее в апартамента до края на живота си заедно със сина си Ж. К.. Тогава Х. К. се съгласил и заявил, че така е редно. От 23.09.1999 г. след изявлението на майка си Ж. К. завладял целия имот като свой, само той се грижил за имота и го поддържал, като от този момент до смъртта на майка им между двамата братя нямало спорове за имота и съмнения, че Ж. К. е негов собственик. Х. К. почти не идвал в имота, като посещенията му били редки и по изключение. Приел е за установено от писмените доказателства следните факти: Съделителите са наследници на К. Ж. К., починала на 11.02.2020 г. Процесният апартамент е построен в ЖСК „Смолница“ ІІ и е придобит с нотариален акт № 295, том ІІ, д. № 552/1980 г. на името на К. Ж. К., Х. К. К. и Ж. К. К. при права 1/2 ид. ч. за първата и по 1/4 ид. ч. за страните по делото. На 7.06.1999 г. Х. К. К. с нотариален акт № 4, том ІІ, рег. № 931, нот. д. № 192/1999 г. на нотариус Ц. А. дарил своята 1/4 ид. ч. от апартамента и гараж в същата сграда на майка си К. К. и така нейните права в съсобствеността станали 3/4 ид. ч. На 4.08.1999 г. К. К. сключила с Т. В. П. предварителен договор за покупко-продажба на гаража срещу сумата от 7000 лв. На 23.09.1999 г. с нотариален акт № 170, том ІІ, рег. № 1777, нот. д. № 326/1999 г. на нотариус Ц. А. К. К. и Ж. К. са продали на Т. В. П. гаража, като в нотариалния акт е вписана продажна цена от 4000 лв. На същата дата 23.09.1999 г. Х. К. е закупил от Община-Добрич апартамент в[жк]за сумата 6855 лв. Обсъждайки показанията на свидетелите (Т. В. П., закупил гаража, М. Ж. Г. и К. Ж. И., брат и сестра на К. К., ангажирани от ответника и на К. И. К. и Т. Ж. К., син и съпруга на ищеца) съдът е приел, че същите непротиворечиво установяват, че гаражът е продаден за 7000 лв. и с тези пари е закупен от ищеца апартамент в[жк]. Съдът е посочил, че доказаният факт на продажба на сумата 7000 лв., която е предадена на Х. К., за да заплати гаража и предоставяне на получената сума на Х. К., с която същият е заплатил закупения от него апартамент, не е достатъчен да установи твърдението на ответника, че тези действия на майката на страните са продиктувани от вътрешното й убеждение, че е „подарила“ своята част от процесния апартамент на по-малкия си син Ж. К.. Че това поведение е своеобразен акт на овъзмездяване на по-големия й син за лишаването му от бъдещ дял при последващо наследяване на апартамента, подлежи на пълно и главно доказване от Ж. К.. Това е наложително и поради това, че не е напълно житейски и логически издържано да се възприеме изцяло тезата на ответника, предвид факта, че на 7.06.1999 г. Х. К. е дарил на майка си своята 1/4 ид. ч. от процесния апартамент. Предвид този факт не може безусловно да се приеме, че соченото „овъзмездяване“ на Х. К. е заради лишаването му от правото да получи при наследяване от своята майка наследствен дял от апартамента, поради подаряването му на Ж. К., а не е заради предходното безвъзмездно разпореждане от Х. К. със собствения му дял от съшия апартамент. Ответникът дължи доказване и че наследодателката К. К. на 23.09.1999 г. след приключване на сделките е заявила, че „подарява“ дела си на Ж. К., тъй като по-големият Х. К. вече се е снабдил с жилище, както и че от този момент е предала владението на своя дял на Ж. К. и е считала него за собственик на целия имот. Приел е за съмнително изявлението на К. К. да е било именно в смисъл, че в конкретния момент се разпорежда с дела си (подарява дела си), както и при това изявление да е била с вътрешното убеждение, че по силата на устно изразената воля осъществява действително разпореждане с дела си в полза на Ж. К.. Счел е, че не звучи правдоподобно от момента на това устно изявление наследодателката да е възприемала сина си Ж. като единствен собственик, а също и че присъстващите й синове са възприели това изявление като пораждащо прехвърлителен ефект, при което „надареният“ Ж. К. веднага да почне да упражнява фактическа власт върху дела на майка си, приживе на последната и да е възприемал единствено себе си като собственик на целия имот. Посочил е, че самият Ж. К. в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд е заявил, че след смъртта на майка си търсил документите за апартамента и ги открил на необичайно място, като имал подозрения, че липсват документи, като това можело и да е завещание. Съдът е приел, че самото очакване за наличие на завещание е показателно за съзнанието на съделителя, че майка му реално не му е прехвърлила дела си по надлежния ред, каквито и изявления и обещания да е правила пред него и трети лица. Очакването да открие завещание е по-скоро израз на даденото от неговата майка приживе обещание да му прехвърли своя дял в един бъдещ момент, а не е признак на вътрешно субективно съзнание, че от 23.09.1999 г. е получил владението и е започнал да възприема апартамента като свой. По отношение показанията на ангажираните от ответника свидетели съдът е посочил, че те звучат като предварително заучени, като свидетелите споделят едно и също, а именно, че К. К. „дарила“ със съгласието на двамата си синове процесния апартамент на сина си Ж. К., който живеел при нея и затова трябвало да овъзмезди и големия си син Х. К. (показанията на Т. В. П.); че К. К. „дарила“ апартамента на Ж. и пожелала да живее при него, като дарението се случило когато Х. К. закупил своя апартамент и тогава тя разбрала, че вече е „поделила“ децата си (показанията на М. Ж. Г.); че дарила апартамента на Ж. (показанията на К. Ж. И.). Съдът е счел, че е житейски логично изявлението на наследодателката да е било в смисъл, че ще дари (ще остави) дела си на Ж. К., което визира един бъдещ неопределен момент за изповядване на безвъзмездната сделка. Тезата на Ж. К. относно вътрешното убеждение на майка му не е обоснована от гледна точка на нейния житейски опит и образователен ценз и влиза в пълно противоречие с последните (наследодателката е била счетоводител с регистрирана фирма, което означава, че е била с висок образователен ценз и професионален опит и е била наясно с реда за придобиване на имуществени права върху недвижими имоти; била е позната с нотариус Ц. А., както споделя самия нотариус в свидетелските си показания. Този нотариус е удостоверил в нотариална форма и сделките от 7.06.1999 г. и 23.09.1999 г., по които К. К. е страна и е напълно ясно, че към 23.09.1999 г. е била напълно наясно как се сключва договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижи имот. Затова очевидно неадекватна е тезата, която сочат свидетелите на ответника, че същата е била напълно и безусловно убедена, че е подарила устно дела си на по-малкия си син Ж. К.. По тези съображения съдът е счел, че наследодателката вероятно е имала нагласата и намерението да прехвърли дела си в изискуемата форма, но до смъртта си не е прибягнала до сключване на договор за дарение в нотариалната форма за действителност и не е трансформирала намерението си във фактически действия, за да придаде стабилност на положението на сина си Ж. К. и да обективира в изискуемата форма намерението си да го надари. Това й поведение не демонстрира нейно убедително желание да превърне намерението си в реалност, а това внася съмнение в достоверността на твърдението, че още през септември 1999 г. е предала владението върху своя дял на Ж. К.. Затова неубедителна е тезата на Ж. К., че от септември 1999 г. е завладял дела на майка си с нейно съгласие. Тя е продължила да живее в имота, а самият Ж. К. не е живял постоянно в него – свидетелката Т. К., а и изявленията на ответника в съдебно заседание на 17.10.2022 г. установяват, че след като ответникът се развел със съпругата си, заживял на семейни начала с друга жена и до 2012 г. живял с нея в процесния апартамент сам около две години, а след като се разделили се върнал на адреса, но живял в таванското помещение и слизал при майка си, за да се нахрани и да си вземе прането. Тези данни не сочат на постоянно, непрескъснато и явно осъществяване а фактичедска власт върху процесния апартамент, демонстрирано спрямо нея като съсобственик на имота. Съдът е посочил и че извършването на действия по поддръжка и ремонти на апартамента, за които свидетелстват свидетелите на ответника, не са недвусмислен израз на вътрешното му убеждение, че упражнява фактическата власт на целия апартамент с намерението за своене, тъй като той като съсобственик е длъжен да участва в тежестите на общата вещ и освен това упражняването на труд по осъществяване на ремонт и поддръжка още не означава, че единствен е поел и разходите за тези действия (липсват доказателства, че необходимите и полезни разноски да са били поемани само от него, защото се е чувствал собственик на целия имот), тъй като действията му могат да се тълкуват и като израз на изпълнение на синовния му дълг да помага на възрастната си майка, която обитава жилището. В обобщение съдът е формирал извод, че периодичното пребиваване на Ж. К. в имота в присъствие на другия жив съсобственик не може да се третира без съмнение като завладяване на целия имот и е оправдано с участието му в съсобствеността върху имота (същият владее собствения си дял от апартамента), а допуснатото от майка му ползване от същия и на нейния дял през определени периоди от време е с характер на търпими действия,почиващи на нормални човешки отношения на взаимопомощ и близката родствена връзка. По отношение довода във въззивната жалба за липса на указания в доклада, че следва да докаже осъществяване на владение по отношение на своята майка и демонтриране на собственическо намерение спрямо нея, въззивният съд е посочил, че не са наведени доводи, че в резултат на непълнотата на доклада ответникът е бил лишен от възможността да ангажира доказателства, респ., че делото е останало неизяснено от фактическа страна, нито е поискал събиране на нови доказателства. Поради това за въззивния съд не е възникнало задължение да дава нови указания относно разределението на доказателствената тежест за релевантните факти. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Ж. К. К. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е обосновано с доводи, насочени към изводите на съда относно липсата на намерение за своене на ищеца, тъй като е знаел, че имотът не му е прехвърлен в изискуемата от закона форма, както и изводът какво вероятно е било намерението на наследодателката, направен при игнориране на единодушните показания на трима свидетели. Касаторът счита, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по следните въпроси (част от тях уточнени от касационния съдебен състав): 1) по приложение на презумпцията на чл. 69 ЗС, когато наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон – противоречие с решение № 60123 от 16.11.2021 г. по гр. д. № 50/2021 г., ІІ г. о., решение № 32 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015, І г. о., решение № 60 от 7.06.2018 г. по гр. д. № 2420/2017 г., І г. о., решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г., І г. о., решение № 2 от 12.03.2020 г. по гр. д. № 619/2019 г., І г. о. и решение № 95 от 10.06.2019 г. по гр. д. № 2609/2018 г., І г. о., в които се приема, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността и когато владението е установено по този начин и няма данни фактическата власт да е отнета действа презумпцията на чл. 69 ЗС; 2) по постоянството на владението – противоречие с решение № 60108 от 22.11.2021 г. по гр. д. № 3534/2020 г., ІІ г. о., решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. и решение № 17 от 19.02.2016 по гр. д. № 4335/2015, ІІ г. о., в които се приема, че за да се приеме владението за постоянно е необходимо да се установи началния му момент, както и че впоследствие във всеки момент, когато пожелае владелецът може да реализира владелческата си власт, като няма нужда владелецът да повтаря определени действия, нито да се намира физически в имота във всеки момент, след като спрямо имота не са извършвани действия от трети лица, които водят до прекъсване на владението или поставят под съмнение неговата явност, като се прилага презумпцията на чл. 83 ЗС; 3) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по възражение за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, дори във въззивната жалба да няма формирано доказателствено искане, мотивирано от това възражение – противоречие с решение № 260 от 16.05.2019 г. по т. д. № 1821/2018 г., І т. о., на което се е позовал въззивният съд. ВКС не е постановявал решение с посочения номер, дата и дело. Актът с този номер, дата и дело е по чл. 288 ГПК и не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът обаче е свързан със задължителните за съдилищата указания по приложение на процесуалния закон в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС (на които се е позовал и съставът на ВКС, постановявайки определението), съгласно които в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. 4) задължен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи изрични и ясни мотиви защо не ги приема – противоречие с решение 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., ІІ т. о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г., ІV г. о. и решение № 157 от 8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г., ІІ т. о., които дават тълкуване, че въззивният съд дължи да мотивира решението си според изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като се произнесе по доводите и възраженията на страните, зададени с въззивната жалба и нейния отговор (докато в случая не са обсъдени доводите на въззивника, основани на показанията на свидетеля К. Х. К., син на ищеца, че баща му никога не е имал претенции към чичо му за апартамента, да живее там и да го обитава и че преди да се разболее свидетелят ходил малко като на гости при баба си и освен нея в апартамента живеел и чичо му. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя следния въпрос: знанието на владелеца и на лицето, което му е предало владението, че фактическата власт върху имота не е придобита въз основа на сделка, годна да прехвърли вещното право на собственост върху него, изключва ли намерението за своене у владелеца и установяването на фактическа власт върху имота. Счита, че въпросът е от значение за точното приложение на закона, като въззивният съд му е дал положителен отговор, а според чл. 70, ал. 1 ЗС този факт има значение само за това дали владелецът е добросъвестен, а добросъвестността съгласно чл. 79 ЗС има значение само за периода от време, който трябва да изтече, за да породи придобивната давност правните си последици, но няма законно основание, което да поставя спазването на изискуемата от закона форма за действителност на разпоредителната сделка, като условие за формиране на намерение за своене или за установяване на фактическата власт. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето не е налице, доколкото очевидната необоснованост или неправилност на посочените от касатора мотиви не следва директно от начина, по който съдът е възприел установените по делото факти, а налага да се изследва съдържанието на събраните гласни доказателства и свързаните с тях доводи на страните, поради което преценката не може да се извърши в производството по чл. 288 ГПК. Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените въпроси, доколкото въззивният съд е извел изводите си, акцентирайки на обстоятелството, че майката на страните е знаела каква е формата за действителност при разпореждане с недвижим имот и след като не е извършила такова разпореждане в полза на сина си Ж. К., то не му е предала и владението, а и последният не е имал намерение за своене, нито пък постоянно е пребивавал в имота, в който е продължила да живее майка му почти до смъртта си.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение