Определение № 1392 от 25.03.2024 г. на ВКС по д. № 3264/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на ЗК „Лев инс“ АД, гр. София, срещу въззивното решение на Апелативен съд София /АС/ по гр.д. №3322/22 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение е уважен в размер от 50 000 лв. предявеният от В. М. срещу касатора иск по чл.432, ал.1 КЗ, за присъждане на застрахователно обезщетение по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите за причинените неимуществени вреди / болки и страдания от допълнително влошаване /ексцес/ на здравословното състояние на ищеца, изразяващо се във възникнала инфекция и възпалителна реакция, довели до двуетапно оперативно лечение / на 18.05. и 21.05.20 г./, ведно със законната лихва върху присъдената сума от 5.03.21 г. В частта до пълния предявен размер от 300 000 лв. искът е отхвърлен с необжалваната част от решението. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че изводите на въззивния съд за наличието на ексцес в случая, които са обусловили изхода на прания спор, са незаконосъобразни поради неточно прилагане на закона – осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. От значение за точното прилагане на закона по правния спор, според касатора е въпросът за това кои обективни признаци на негативно състояние на здравето, настъпили след изплащане на / първоначалното/ обезщетение за неимуществени вреди го определят като ново / страдание/, в случаите, когато това негативно състояние е проява на хронично заболяване, възникнало поради травмите и известно при определяне на първоначалното обезщетение. С оглед на точното прилагане на чл.51 ЗЗД, значим е и въпросът дали в случаите, при които заболяване, настъпило поради травма от деликт е преминало в хронично и се проявява чрез периодични обостряния, тези обостряния представляват вреди, чието възникване е предвидимо и липсата на възможност за конкретизирането им като изява във времето определя ли ги като нови вреди/ ексцес/, както е прието в случая? Намира, че по поставените въпроси във връзка с наличието на ексцес въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – ППВС №4/75 г. и р. по гр.д. №773/12 г. на четвърто г.о. на ВКС, осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Като разрешен в противоречие с практиката на ВКС – р. по т.д. №2005/2004 г. на първо т.о., касаторът поставя и въпроса за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД в случая, тъй като в основното производство приносът на ищеца за възникналите вреди е установен/ прието е 20% съпричиняване/ и не подлежи на пререшаване в производството за вреди от ексцес. От значение за точното прилагане на закона, според касатора, е въпросът дали в случаите, при които в основното производство е прието наличие на съпричиняване, този принос в приетото негово изражение следва да бъде зачетен при компенсиране на вреди, произтичащи от ексцес? Поставя и въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД в случая – следва ли съдът за постигане на равна мярка на справедливост при компетнисиране на сходни претенции за вреди да съобрази формираната съдебна практика, чрез съпоставяне на тежестта на травмите, определяща размера на присъденото обезщетение. По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да уважи иска в посочения размер, въззивният съд е приел, че по несъмнен начин по делото е установено влошаване на обективното състояние на пострадалия ищец вследствие на / в необходимата причинно –следствена връзка с/ получената травма, изразяващо се в допълнително и съществено задълбочаване на предходната инфекция и възпалителен процес, което не е било и не е могло поради обективни причини да бъде установено от съда в основното производство, приключило с решение №20/11.02.20 г. по т.д. №247/19 г. на ВКС, второ т.о. При установеното допълнително влошаване на обективното състояние на пострадалия / ексцес/ - последващ гонит на дясното коляно, за лечението на който са били необходими две операции, чрез които от дясната колянна става са отстранени 200 мл. гнойна колекция, според АС са налице всички материалноправни предпоставки за възникване на правото на ищеца за обезщетяване на вредите от ексцеса. Вследствие на него ищецът е претърпял болки и страдания, които допълнително за влошили тежкото и мъчително състояние, в което се е намирал преди възникване на новоустановените вредоносни последици – придвижвал се е самостоятелно с видимо накуцваща надясно походка, стъпвайки на външния ръб на дясното ходило, което води до бърза умора, куцане и деформация на обувката; трудно клякал и трудно изкачвал стълби. Процесът на оздравяване е бил кратък и безпроблемен – протекъл е за около 6 седмици, в които ищецът е провеждал антикоагулантна терапия. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е приел, че следва да съобрази и обществено –икономическите условия в страната към проявата на ексцеса през м.май 2020 г., както и моралните норми, наложили се в обществото и съдебната практика за справедливо обезщетяване на неимуществени вреди при подобни допълнителни увреждания, водещи до влошаване на здравословното състояние на пострадал в работоспособна възраст. Определил е замесващото обезщетение в размер на 50 000 лв. и не го е намалил на осн. чл.51, ал.2 ЗЗД, позовавайки се на р. по т.д. №2005/04 г. на първо т.о. на ВКС. Там е прието, че „с влязлото в сила съдебно решение по иск с пр. осн. чл.226, ал.1 КЗ/ отм./, с което е установен фактическият състав на чл.45 ЗЗД, се преклудира спорът за допринасяне за вредоносния резултат по чл.51, ал.1 ЗЗД. В последващо производство по чл.51, ал.1 ЗЗД между същите страни или правопроемниците им за вреди от ексцес, възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само по отношение на ексцеса“. В тази връзка въззивният съд е посочил, че по настоящото дело ответникът не твърди и не установява, че констатираното влошаване на здравето на пострадалия се дължи на проявена от него небрежност при лечебно- възстановителния процес. При данните по делото въпросите, свързани с наличието на ексцеса са разрешени в съответствие с формираната задължителна и трайна практика на ВКС – вкл. цитираните от касатора ППВС №4/75 г. и р. по гр.д. №773/12 г. на четвърто г.о. В т. 10 от ППВС №4/75 г. е прието следното: „От принципа за пълно обезщетяване за понесените при непозволено увреждане вреди ( чл. 51, ал. 1 ЗЗД ) следва, че ако здравословното състояние на пострадалия бъде влошено в сравнение със състоянието, при което е присъдено обезщетението, нему се дължи ново обезщетение за самото влошаване, но само ако то се намира в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други фактори и причини. Обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост за болките и страданията само от влошаването, без да се дублира с вече присъденото за първоначалното страдание, а обезщетението за имуществени вреди се присъжда в случай, че влошаването би дало отражение на присъденото с първоначалното решение обезщетение за тях, т. е. когато влошаването на здравето е довело до преминаване в по-висока група инвалидност. Ако въпреки влошаването не са настъпили нови имуществени вреди, пострадалият не може да иска ново обезщетение за тях. Ново обезщетение не се дължи също така, когато при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването на здравословното състояние е било предвидено и съобразено от съда. Вземането за обезщетението за влошаване на здравословното състояние е изискуемо от момента на влошаването. Това следва от разпоредбата на чл. 114 ЗЗД. От този момент се дължат и лихвите върху новото обезщетение - чл. 84, ал. 3 ЗЗД .“ В р. по гр.д. №773/12 г. на четвърто г.о. на ВКС също е посочено, че: „ При ексцес, за увредения възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което (ново състояние) се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече репарираните. При ексцес е налице допълнително обстоятелство по едно вече възникнало облигационно правоотношение. В този смисъл, вече установеното с влязлото в сила решение за извършването на деликта, за съпричиняване на вредите от пострадалия и за неговото дялово (процентно) участие в уврежданията, се ползва със сила на присъдено нещо и не е предмет на установяване по новото дело.“ При формиране на изводите си за наличие на ексцес в случая въззивният съд стриктно е следвал тази практика. Затова не са налице основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по поставените от касатора въпроси, свързани с установяването на ексцеса по делото. Доводите на касатора за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост, на изводите на въззивния съд за ексцеса ВКС не разглежда в това производство. В ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. Не са налице основания за допускане на обжалването и по въпроса за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществените вреди от ексцес, на осн. чл.52 ЗЗД – въззивният съд изрично е посочил, че съобразява конкретните обстоятелства на случая, вкл. обществено-икономическите условия и общественото разбиране на справедливост,отразено и в съдебната практика, когато увреденото лице е в сравнително млада и трудоспособна възраст. Обжалване на въззивното решение обаче следва да се допусне по въпроса, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД: дали в случаите, при които в основното производство е прието наличие на съпричиняване, този принос в приетото негово изражение/ степен/ следва да бъде зачетен при компенсиране на вреди, произтичащи от ексцес? Въпросът е разработен в практиката на ВКС – цитираната част/изр. последно/ от р. по гр.д. №773/12 г. на четвърто г.о. и р. по т.д. №2005/04 г. на първо т.о. на ВКС, затова обжалването следва да се допусне не на осн. чл.280, ал.1,т.3 ГПК, а на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК, поради твърдяното от касатора при обосноваване на значимостта на въпроса за спора, противоречие на разрешаването му от въззивния съд с цитираната практика на ВКС. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.