Определение № 1218 от 22.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4508/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 56860 от 09.09.2022 г., подадена от Е. Е. С. чрез адвокат Х. Т. от САК, срещу частта от въззивно Решение № 2055 от 26.07.2022 г. по в.гр.д.№ 9788/2021 г. на СГС, г.о. ІV „б” състав, с която (след отменяването в тази му част на Решение № 20102174 от 22.04.2021 г. по гр.д.№ 19458/2020 г. на СРС, ІІ г.о., 56 състав) е отхвърлен предявеният от Е. Е. С. против К. Е. П. иск за делба по отношение на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект от сграда - апартамент № 34, подробно описан в диспозитива, заснет с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-32 от 01.04.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент, с площ от 66,13 кв.м., който се намира в сграда с идентификатор ****, построена в поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаряща на изискванията по чл. 284 ГПК, е процесуално допустима. Ответницата по касация К. Е. П. е депозирала отговор чрез адвокат Б. Б. от САК, в който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че собствеността върху процесното жилище е принадлежала на родителите на страните – майката Р. С. У. (починала на 15.10.1999 г.) и бащата Е. С. У. (починал на 11.05.2002 г.). След смъртта им, по силата на наследственото правоприемство, имотът е преминал в собственост на съделителките при равни права на основание чл. 5, ал. 1 ЗН. Основният спор между страните е дали ответницата К. Е. П. е установила владение върху процесния апартамент и е придобила собствеността по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност. В тази връзка въззивният съд е приел, че районният съд не е анализирал свидетелските показания в тяхната съвкупност и при прилагане на разпоредбата на чл. 172 ГПК, като не са изложени съображения защо са кредитирани само показанията на разпитаната свидетелка П. С. (дъщеря на ищцата Е. Е. С.). От своя страна въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля К. П. (син на ответницата К. Е. П.) и на Р. Б., декларирайки, че е преценил евентуалната заинтересованост на свидетелите К. П. и П. С., без да уточнява критериите, по които е извършил това. Формиран е извод, че К. Е. П. е установила фактическа власт върху апартамента, а Е. Е. С. – върху другия съсобствен имот (къща в [населено място]) от момента на възникване на съсобствеността след смъртта на родителите им (2002 г.). От този момент ищцата не е допускана до апартамента, а К. Е. П. не е имала достъп до къщата. Доказателствата по делото не дават основание за извод, че е съществувала уговорка между сестрите за разпределяне на наследствените имоти, но това не се отразява върху формираната от ответницата воля да владее апартамента изцяло като свой, което е установено от показанията на свидетелите К. П. и Р. Б.. В тежест на ищцата е било да установи, че се е противопоставила на установеното от съсобственика й владение върху имота като извърши действия, които са годни да прекъснат давността, доказателства за каквито не са ангажирани по делото. Прието е, че въз основа на събраните по делото доказателства се установява при условията на пълно и главно доказване, че ответницата е придобила правото на собственост върху апартамента по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност и предявеният иск за делбата му се явява неоснователен. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по конкретно поставени въпроси, сред които и правния проблем за преценката на събраните по делото гласни доказателства. В тази връзка в практиката на ВКС (цитираното от касаторката Решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр.д.№ 1058/2010 г. на ВКС, І г.о., както и служебно известната на състава) се приема, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Във връзка с преценката на гласните доказателства мотивите на въззивния акт съдържат единствено декларативното изявление, че съдът е преценил евентуалната заинтересованост на свидетелите К. П. и П. С.. При отсъствието на уточнение за критериите, по които е извършена преценката за достоверност на свидетелските показания, явяващи се основното доказателство за установяване на придобивната давност, ВКС приема, че по отношение на поставения от касаторката проблем е налице както общото, така и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване, предвидено с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При допускане на касационното обжалване страната - касатор дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение