Определение № 25 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5031/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Т. П. С. против определение № 708 от 24.06.2021 г. по ч. гр.д.№ 7790/2021г. на СГС, с което е отменено определение № 20087913 от 06.04.2021 г. по гр.д.№ 79378/2015 г. на Софийски РС в частта, с която е оставено без уважение искането на адвокат М. И. Д. за увеличаване размера на адвокатското й възнаграждение като особен представител на А. Г. Г. и Р. Г. Т. и вместо това е увеличено възнаграждението й от първоначално определените за втора фаза на делбата 300 лв. на 800 лв., т.е. с още 500 лв. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила, защото определението на РС не е подлежало на обжалване, жалбата против него е била просрочена, допълнителното възнаграждение е присъдено след постановяване на решението, при което не може да се приложи чл. 248 ГПК и е постановено да се плати само от ищцата, а делото е делбено и за разноски отговарят всички съделители съобразно дела си, съгласно чл. 355 ГПК. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като се твърди противоречие със съдебната практика по чл. 248 ГПК и по чл. 355 ГПК. Касаторката твърди и недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК, Ответниците по частната касационна жалба не вземат становище. От особения представител адв. М. Д. е постъпил отговор, с който моли да не се допуска касационно обжалване, тъй като определението е съобразено със съдебната практика и данните по делото и е правилно по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила е в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима Данните по делото са следните: Частната жалбоподателка е предявила иск за делба на шест земеделски недвижими имота срещу четиринадесет съделители. В хода на производството са конституирани А. и Р. Г. Т.. На основание чл. 47, ал.6 ГПК на същите е назначен особен представител – адвокат М. Д., като за първата фаза й е определен хонорар в размер на 300 лв. За втората фаза също е определен хонорар на адв. Д. в размер на 300 лв., съгласно чл.7, ал.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Проведени са общо седем заседания, като не във всички е даден ход на делото, по които тя се е явила и е осъществила защита. След последното съдебно заседание е поискала увеличаване на определеното й възнаграждение, като се е позовала на фактическата и правна сложност на делото, на чл. 7, ал.9 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и това, че се е явила са общо седем заседания във втората фаза и е защитавала двама съделители. С определение от 06.04.2021 г., РС е отказал увеличаване на възнаграждението, като е посочил, че нормата на чл. 7, ал.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения е специална и не се прилага общата норма на чл. 7, ал.9 от същата, а това, че адвокат Д. осъществява представителство на двама съделители е преценено като обстоятелство без значение. С обжалваното определение, СГС е приел, че нормата на чл. 7, ал.9 от Наредбата за минималният размер на адвокатското възнаграждение се прилага във всички случаи на предходните алинеи, включително и при представителство по делбени дела, т.е. и в хипотезата на чл. 7, ал.4 от същата Наредба. Отчел е, че след първите две заседания, явяването по които е включено в определеното възнаграждение, особеният представител се е явил и в още пет заседания, и че става въпрос за делбено дело с петнадесет съделители и повече делбени имоти, което е отчетено като правна и фактическа сложност. Затова е увеличил възнаграждението с още 500 лв. / по 100 лв. за всяко съдебно заседание след второто във втората фаза/ Неоснователно се подържа недопустимост на обжалваното определение поради това, че определението на РС, с което е отказано увеличение на възнаграждението, не подлежи на обжалване. Назначеният особен представител няма друг път на защита за определяне на справедливо обезщетение, а Закона за правна помощ, който препраща към Закона за адвокатурата и към Наредбата за минималният размер на адвокатските възнаграждения при назначаване на особен представител по чл. 47, ал.6 ГПК изисква възнаграждението на особения представител да е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, която не винаги може да се определи при назначаването му. Затова определеният размер може да се увеличи, съгласно разясненията към т.6 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Това има пряка връзка и с указване на ефективна защита за представляваните. Въпросът за възнаграждението на особения представител не е идентичен, но е свързан с въпроса за разноски по делото / чл. 78 ГПК/ и определението, с което съдът се произнася по него може да се изменя от съда, който го е постановил, а при неуважаване на искането и по пътя на инстанционен контрол, съгл. чл. 248 ГПК. /В този смисъл виж Определение № 60276 от 21.07.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 753/2021 г., I т. о. и Определение № 12 от 8.01.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2016/2017 г., II т. о/ Неоснователно е и твърдението за недопустимост на обжалваното определение поради това, че въззивната частна жалба против него е подадена след изтичане на преклузивният срок за обжалване. По делото няма изпратено съобщение до адвокат Д. за постановяване на определението, с което искането й за увеличение на възнаграждението е оставено без уважение. Няма и отметка върху него или където и да е, че е уведомена за това определение. Има отбелязване, че е получила разходен касов ордер за определеното й първоначално възнаграждение, но от това не следва, че се е запознала с мотивите на определението от 06.04.2021 г., с което е отказано възнаграждението да бъде увеличено. Постановеното по делото решение й е съобщено на 11.05.2021 г. Въззивната частна жалба е подадена на 29.04.2021 г. Затова изводът на въззивният съд, че частната жалба е подадена в срок кореспондира на данните по делото, а въпросът от изложението, отнасящ се за подадена частна жалба след изтичане на преклузивният срок за обжалване е неотносим към настоящия спор. Така и по двата довода не е налице вероятност обжалваното определение да е недопустимо и на това основание не се допуска касационно обжалване. В изложението се твърди противоречие с Решение № 160/30.11.2018 г. по гр.д.№ 1598/2015 г. на ВКС, ІІ гр.о. и приетото в него, че „всяка страна, която счита, че с оглед крайния изхода на спора, й се дължат сторените разноски в предходна инстанция, не може да търси надлежно произнасяне от по-горния по степен съд освен по пътя на обжалването на постановено от същата инстанция определение по чл. 248, ал. 2 ГПК.“ Това решение е неприложимо към настоящия казус, тъй като особения представител не е страна, а участник в производството. Претендираното от него увеличение на възнаграждението е присъдено именно в рамките на инстанционен контрол. Смисълът на посоченото от ВКС в цитираното решение е, че не може горната инстанция да измени или допълни решението на долната в частта за разноските за първи път, а това може да направи само съдът, постановил решението, чието изменение или допълнение се иска. Ако по искането се е произнесла инстанцията, постановила съдебният акт, недоволната от резултата страна може да обжалва определението по чл. 248 ГПК и в производството по обжалване, горестоящата инстанция решава въпроса за разноските по същество. В настоящия случай по искането за увеличение на възнаграждението се е произнесъл РС, а въззивната инстанция при обжалване на определението е увеличила възнаграждението. Затова обжалваното определение не е постановено в противоречие с цитираното решение. Въззивното определение, предмет на частната жалба не е постановено и в противоречие със съдебната практика по чл. 47, ал.6 и чл. 355 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с т. 6 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, възнаграждението за особения представител е винаги дължимо, независимо от изхода на спора и по това то се различава от разноските. Задължено лице за него винаги е ищеца, независимо от изхода на спора, съгласно чл. 47, ал.6 ГПК. Особеният представител има право винаги на възнаграждение, а не на присъждане на разноски. Ако искът, предявен от ищеца се уважи, то изплатеното от ищеца възнаграждение за особен представител съставлява разноски по делото и се подчинява на нормата на чл. 78 ГПК за присъждането им, включително с възможност за искане по чл. 248 ГПК. Актът, с който съдът се произнася по разноските винаги е определение по своя характер независимо дали то е инкорпорирано с решението или съдът се е произнесъл отделно. Делбата е особено исково производство. За присъждане на разноските в делбено производство в първа инстанция, каквито са и възнагражденията за особен представител, внесени от ищеца, важи правилото на чл. 355 ГПК. Когато сумата за увеличение на хонорара, внесена от ищеца, не е включена в общия размер на разноските за делбеното производство, ищецът може да иска на основание чл. 248 ГПК във вр. с чл. 355 ГПК тази сума да се разпределят между съделителите съобразно квотата им от делбените имоти, При произнасянето по искането за увеличение на възнаграждението на особения представител обаче чл. 355 ГПКТ е неприложим, защото както се посочи, задължен за възнаграждението на особения представител по изричното разпореждане на закона – чл. 47, ал.6 ГПК е ищеца, а тази норма е в общата част на ГПК и важи и за особените искови производства. Предвид изложеното, обжалваното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика по чл. 355 ГПК, а правото на частната касационна жалбоподателка да претендира от останалите съделители на основание чл. 248 ГПК припадащата се част от дължимото и внесено възнаграждение за особения представител от нея след влизане в сила на обжалваното определение на СГС, не е преклудирано. Тъй като въззивното определение не е постановено в противоречие със съдебната практика на ВКС, не е налице основание за допускане до касация, Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение