Определение № 2344 от 28.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 513/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. А. М. срещу въззивно решение № 177/11.12.2023 г. по в. гр. д. № 388/2023 г. на Апелативен съд Бургас, с което e отменено решение № 313/31.07.2023 г. по гр. д. № 118/2023 г. на Окръжен съд Ямбол за присъждане в полза на касаторката на обезщетение в размер 17 000 лв. за причинени й неимуществени вреди от смъртта на нейния брат К. А. М..

В жалбата се сочат касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че с обжалваното решение неправилно е приложена разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с оглед даденото й тълкуване в задължителната практика на касационната инстанция /ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г., ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК/, допуснато е нарушение на съдопроизводствените правила и в резултат на това решението е необосновано. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се заявява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се поставят въпроси, които според касаторката са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд и са включени в предмета на делото, а именно:

1. „Кои са критериите за изключителност на създадените емоционални и трайни връзки между брат и сестра, които обуславят правото на обезщетяване по смисъла на ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС?“

2. „Следва ли да се изследва житейската връзка и степен на емоционална близост и обвързаност между ищеца и неговия починал родственик и да се обсъдят подробно събраните в тази насока доказателства, за да се направи извод относно това налице ли са предпоставките, за да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия?“

3. „На база какви критерии следва съдът да разграничава нормално присъщите и надхвърлящи тази нормалност отношения между брат и сестра?“

4. „Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните?“

5. „Длъжен ли е въззивният съд, при отмяна на решението и аргументиране на противоположен извод – за неоснователност на предявения иск, да обсъди своевременно наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна и да изложи мотиви, като даде отговор на изложените от въззиваемия конкретни съображения срещу твърдяната от въззивника порочност на решението?“

Твърди се отклонение на въззивното решение от решение № 88/2022 г. по т. д. № 2090/2021 г. на II т.о., решение № 26/2019 г. по т. д. № 1505/2016 г. на II т.о., решение 245/2023 г. по гр. д. № 763/2023 г., решение № 1504/2011 г. по гр. д. № 1411/2009 г. на г.о., решение № 691/2011 г. по гр. д .№ 1620/2009 г. на г.о., решение № 101/2015 г. по т. д .№ 1740/2014 г. на I т.о. на ВКС. Предвид изложените съображения се заявява искане за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което застрахователят да бъде осъден да заплати на касаторката обезщетение в размер на 30 000 лв.

От ответника по касация „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД е депозиран отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна и се заявява становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Събраните в хода на производството доказателства не индикират за наличие на житейска ситуация, която да надхвърля обичайните нормални отношения на обич и привързаност между брат и сестра. Поддържа се теза, че въззивният съд не се е отклонил от разясненията, дадени с ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявена Ю. А. М. срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД претенция с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ в размер 36 000 лв. – обезщетение за смъртта на брат й К. А. М., настъпила на 09.10.2020 г. в резултат на ПТП, за причиняването на което бил признат за виновен с влязла в сила присъда по нохд № 658/2021 г. М. Х. М.. Гражданската му отговорност била застрахована при ответника.

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение състав на Апелативен съд Бургас е преценил, че между страните липсва спор относно правопораждащите факти, свързани с пътнотранспортното произшествие, вината на дееца, уврежданията и смъртта на пострадалия, който е брат на ищцата, както и наличието на застрахователно правоотношение. Спорът е концентриран върху обстоятелството дали са налице критериите, разяснени с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК, ВКС, които са от значение за материалната легитимация на ищцата. За да отмени първоинстанционното решение за частично уважаване на иска в размер 17 000 лв., въззивният съд е преценил, че в процесната хипотеза не се установява наличие на конкретни житейски обстоятелства, които да са обусловили създаването на особена близост между ищцата и нейния брат, която да се определи като по-голяма от обичайната. За да стигне до този извод, съдът е анализирал събраните чрез разпита на свидетелите Х. Д. А. /племенник на ищцата/ и Б. Р. И. /близка приятелка на ищцата/ гласни доказателства. Счел е, че те установяват наличието на топли, близки и сърдечни отношения между двамата - поддържали постоянен контакт, подкрепяли се един друг и си помагали при необходимост. К. ремонтирал жилището на сестра си в [населено място] и се грижил за нея, когато била болна, помагал й финансово. След като Ю. се разделила със съпруга си през 80-те години, тя живяла в [населено място] със семейството на брат си докъм 2011 – 2012 г., след което се преместила обратно в [населено място]. Докато живели заедно в [населено място], Ю. помагала при отглеждането на децата на К.. Въззивният състав не е приел за доказани твърденията, че апартаментът в [населено място], в който живее ищцата, е бил купен за нея от брат й, тъй като в показанията на свидетелите липсва категоричност, а и техните изявления не са подкрепени с писмени доказателства за придобиването на имота. Съдът е преценил, че изявленията на разпитаните свидетели са твърде общи и не установяват конкретни факти, от които да се направи извод за изключителна близост, излизаща извън рамките на обичайното и типичното за връзката между брат и сестра. Отделно е акцентирал, че свидетелите са лица извън домакинството на К., които са близки на ищцата. За недоказани съдът е приел и твърденията за влошено здравословно състояние на ищцата като следствие на инцидента.

Поставените от касаторката правни въпроси относно общите критерии, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, така че то да е справедливо, както и относно задължението на съда да съотнесе установените в процеса конкретни обективно съществуващи обстоятелства към тези критерии, макар да удовлетворява общата селективна предпоставка, не попълва хипотезиса на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този извод следва от фактическите и правни съображения, изложени във въззивното решение на Апелативен съд Бургас по спорния въпрос, а именно – дължимостта на обезщетението за неимуществени вреди. Мотивировъчната част на решението не съдържа данни за допуснато отклонение от задължителната тълкувателна практика на касационната инстанция. ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е прието с цел да се тълкуват разпоредби от националното ни право в съответствие с изискванията на Директива 2009/103/ЕО относно застраховката „Гражданска отговорност“ и Директива 2012/29/ЕС за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите от престъпления и изискването на българската държава като член на ЕС да транспонира тези директиви в националното си законодателство или поне да осигури проявлението на техния полезен ефект чрез „съответно тълкуване“ на вътрешното си право /според трайната практика на СЕС/. Целта на двете директиви е да гарантира, че задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ покрива в пълна степен причинените от ПТП вреди не само на пострадалия, но и на кръга лица, които са претърпели вреда в резултат от смъртта на пострадалия при ПТП. В мотивите на решението е разяснено, че материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат овъзмездени. С тълкувателното решение е разяснено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя/сестри, баби/дядовци и внуци, както и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. Тази привързаност трябва да е толкова силна, че смъртта на единия от родствениците да е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Посочените разяснения мотивират извод, че обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смърт на близък, попадащ извън кръга на лицата, очертан в двете пленумни постановления, се присъжда само по изключение. То следва да бъде преценявано във всеки казус, но ориентир за съществуването на това изключение е наличието на привързаност между починалия и претендиращия обезщетението, която надхвърля формалното родство и съпътстващите го отношения на разбирателство, взаимна обич, духовна близост, емоционална и материална подкрепа. Тази близост обичайно е резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от грижа, заместваща родителската, или дължимата от брачния партньор. Тя трябва да е доказана по несъмнен начин. В този смисъл са и разясненията, дадени с решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 92/2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на II т.о., решение № 17/2021 г. по т. д. № 291/2020 г. на II т.о., решение № 60070/2021 г. по т. д. № 904/2020 г. на I т.о., решение № 33/2022 г. по т. д. № 377/2021 г. на I т.о., решение № 50020/2023 г. по т. д. № 1439/2022 г. на I т.о., които се споделят изцяло от настоящия състав.

В процесния случай въззивният съд, макар да е кредитирал свидетелските показания, е отчел обстоятелството, че те съдържат твърде общи изявления и не дават информация за конкретни факти, които да обусловят наличието на изключение от обичайно близките отношения между брат и сестра. Отделно от това, съставът е съобразил, че никой от свидетелите не е бил пряк очевидец на отношенията между брата и сестрата в периода от време, за който се твърди, че тя е живяла в неговото домакинство. Въпреки, че според показанията и на двамата свидетели това е бил много дълъг времеви отрязък, липсват изявления за конкретни ситуации от това битие /напр. Ю. да е водила децата на брат си на училище, на разходка, на лекар, тя да е готвила нещо специално за тях, или за него, което обичат, семейството на К. заедно с Ю. да са прекарвали заедно ваканции и т. н./. В същото време апелативният съд е взел предвид, че към датата на инцидента ищцата не е живяла заедно с брат си. Тези съображения са го мотивирали да оцени изслушаните свидетелски показания като носещи ниска доказателствена стойност. Отделно от това, в обжалваното решение е посочено, че липсват ангажирани доказателства, които с категоричност да установят влошеното емоционално и здравословно състояние на ищцата след загубата на брат й и причинно-следствената връзка между тях, както и доказателства, че той купил за нея обитавания в [населено място] апартамент. В отклика от твърденията на касаторката, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства относно търпени от нея неимуществени вреди и интензитета на страданието й. Аргументирал е поради каква причина счита за неоснователни твърденията, изложени в исковата молба. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие с практика на ВКС, включително цитираната от касаторката съдебна практика по чл. 290 ГПК. Необходимо е да бъде изяснено и, че цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения са постановени при съвсем различни фактически ситуации, поради което няма как да бъдат третирани като предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Последният въпрос не притежава характеристиката правен съобразно изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснено с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Въпросът е бланкетно формулиран без връзка с конкретиката на развилия се между страните спор и обстоятелството, че Ю. М. е била не ответник по делото, а ищец. Отделно, той не кореспондира с наведени в касационната жалба оплаквания, че конкретни „правозащитни и/или правоизключващи “ възражения, релевирани от ищцата в отговор на въззивната жалбата, подадена от застрахователното дружество, са били игнорирани от състава на Апелативен съд Бургас и, ако бяха обсъдени, той би достигнал до различни от обективираните в решението правни изводи.

В заключение поради необосновано наличие на някой от критериите за достъп до касация, такъв следва да бъде отказан.

При този изход на делото на основание чл. 81 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация сторените в настоящото производство разноски за изготвяне на отговор в размер на 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС