Определение № 138 от 06.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 358/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

М. К. М. и Г. С. М. са обжалвали въззивното решение № 177/09.01.2020 г. по в. гр. д. № 13072/2018 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II-В въззивен състав, с искане то да бъде отменено като неправилно.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК чрез пълномощник - адвокат П. М., отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, поради което е допустима.

Ответникът по касация К. Б. Г. е подал отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 33015/21.05.2018 г. по гр. д. № 58662/2016 г. на Софийския районен съд, 61-ви състав, с което е допусната делба на апартамент със застроена площ 74.71 кв. м., находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] ведно и избено помещение № 1 с площ 7.61 кв. м. и 3.102% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, между К. Б. Г. с квота 2/3 ид. ч. и М. К. М. и Г. С. М. с квота 1/3 ид. ч.

Първоинстанционният съд приел, че делбеният имот е закупен с договор от 11.06.1990 г. за продажба по реда на Наредбата за държавните имоти /НДИ, отм./ от К. П. Й. и Е. Г. Й. и М. К. П. /с брачно име М./. В договора не е посочено при какви квоти е закупен имотът, при което положение съдът приел, че дяловете на купувачите са равни - по 1/3 ид. ч. Така К. Й. и Е. Й. са придобили общо 2/3 ид. ч. в режим на съпружеска имуществена общност, а М. П. - 1/3 ид. ч. също в режим на съпружеска имуществена общност, тъй като по време на закупуването е била в брак със съделителя Г. М..

С н. а. № .../14.03.2016 г. К. и Е. Й. прехвърлили на ищеца К. Г. 2/3 ид. ч. от имота срещу задължение за гледане и издръжка. Съдът приел, че сделката е породила транслативен ефект, тъй като прехвърлителите са притежавали правото на собственост върху частите от имота, с които са се разпоредили. Така между страните е възникнала съсобственост по силата на правна сделка и делбата е допусната при дялове 2/3 ид. ч. за К. Г. и 1/3 ид. ч. за М. и Г. М..

Въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение. Посочил, че след като в договора за закупуване на жилище от общинския жилищен фонд по реда на НДИ /отм./ квотите на купувачите не са посочени, те следва да се считат за равни, т. е. по 1/3 ид. ч. По делото е разпитан като свидетел И. М. - брат на съделителя Г. М., според когото М. и Г. се преместили в[жк]/където се намира делбеното жилище/ при родителите на М. /К. и Е. Й./ с цел да закупят жилище съвместно с К. и Е., тъй като последните нямали право да закупят такова сами. Съдът обсъдил показанията и посочил, че мотивите на съделителите М. да отидат да живеят при родителите на съпругата са без значение, и сочат на стремеж да бъде заобиколен законът при сключването на сделката, т. е. показанията на свидетеля не представят обстоятелствата в благоприятна за посочените съделители светлина. Освен това според свидетеля целта била М. да получи 1/2 ид. ч. от жилището чрез продажбата, а след това родителите ѝ щели да ѝ прехвърлят останалата 1/2 ид. ч., което обаче не е така, защото родителите ѝ са прехвърлили своите 2/3 ид. ч. не на М., а на едно трето за съсобствеността лице, т. е. писмените доказателства опровергават тезата на съделителите М.. Въззивният съд приел и, че при прехвърлянето на 2/3 ид. ч. от делбения имот на трето за съсобствеността лице /съделителя К. Г./ разпоредбата на чл. 33 ЗС не е заобиколена, тъй като същата предвижда право на изкупуване само при разпореждане с договор за покупко-продажба или с договор за замяна на родово определени вещи, но не и с други видове договори, какъвто е например договорът за прехвърляне на идеална част от недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, при който за прехвърлителя не е без значение на кого ще прехвърли собствеността с оглед естеството на насрещната престация и предмета /обекта/ на прехвърляне.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:

1. Следва ли да се приеме, че покупката от две семейства на недвижим имот е при равни квоти за всяко от двете семейства, независимо, че името на единия от съпрузите липсва в договора с оглед приложението на чл. 19 СК /от 1985 г., отм./;

2. Израз на волята на страните за придобиване на по 1/2 ид. ч. от недвижим имот ли е изписването в договора на имената на две от лицата /които са съпрузи/ като купувач № 1, изписани заедно, с изрично изписан съюз „и“, а на втория ред като купувач № 2 са изписани имената на третото лице, като тези лица са се подписали по същия начин - първите двама като купувач № 1 са се подписали заедно на единия ред, а третото лице като купувач № 2 - на втория ред;

3. Оборена ли е презумпцията на чл. 30, ал. 2 ЗС за равни части на три лица за придобиването на недвижим имот, които са вписани в договора за покупко-продажба, когато имотът се придобива от две семейства по възмезден начин и начинът на изписване на страните съответства на придобиването от двама купувачи.

Касаторите считат, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:

Съгласно чл. 30, ал. 2 ЗС частите на съсобствениците се считат равни до доказване на противното. Презумпцията, съдържаща се в посочената разпоредба, намира приложение тогава, когато основанието, на което е придобита вещта, не сочи какъв обем от права е придобил всеки от съсобствениците и това не може да бъде изведено с оглед естеството на основанието и вътрешните отношения между съсобствениците /решение № 132/21.10.2019 г. по гр. д. № 1139/2019 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 429/26.10.2010 г. по гр. д. № 233/2010 г. на ВКС, II-ро г. о./. Презумпцията е оборима, като неравенството в дяловете следва да се установи с факти, установяващи вътрешните отношения между съсобствениците към момента на възникването на съсобствеността /решение № 652/07.11.2003 г. по гр. д. № 137/2003 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 429/26.10.2010 г. по гр. д. № 233/2010 г. на ВКС, II-ро г. о./. Въпрос на доказване във всеки конкретен случай е какви са вътрешните отношения между съсобствениците. В разглеждания случай касаторите се позовават на начина, по който в договора за покупко-продажба от 1990 г. са изписани имената на купувачите /„купувачите К. П. Й. и Е. Г. Й. и М. К. П.“/, и на начина, по който същите са се подписали в договора /срещу „купувач 1“ са положени два подписа, а срещу „купувач 2“ - един подпис/. Тези обстоятелства не могат да наложат еднозначен извод за такива вътрешни отношения, които доказват тезата на касаторите, че съпрузите К. и Е. Й. са придобили общо 1/2 ид. ч., колкото е придобила и М. М.- тяхна пълнолетна дъщеря, при наличието, както е посочил и въззивният съд, на последващо разпореждане от К. и Е. Й. в полза на трето за съсобствеността лице /ищеца по делото/ не с 1/2 ид. ч., а с 2/3 ид. ч., колкото са придобили при приложение презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС. Ето защо в съответствие със съдебната практика следва да се приеме, че касаторите не са доказали настъпването на такива юридически факти, които водят до разместване на обема на дяловете в съсобствеността и оборване на презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС.

В съдебната практика е прието и това, че съглашението между приобретателите за правата им в съсобствеността не е част от съвпадащите волеизявления на насрещните страни по договорното правоотношение, поради което не е задължително същото да бъде обективирано в самия договор; когато обаче споразумението между приобретателите по сделката не е обективирано в договора, то има предвиденото в чл. 20а, ал. 1 ЗЗД действие във вътрешните отношения между купувачите, но не би могло да бъде противопоставено при спор с трети добросъвестни лица /решение № 429/26.10.2010 г. по гр. д. № 233/2010 г. на ВКС, II-ро г. о./. Съобразно с тази съдебна практика следва да се приеме, че дори във вътрешните отношения между купувачите по договора от 1990 г. да е било постигнато съгласие за правата им в съсобствеността в поддържания от касаторите смисъл, след като такова съгласие не е обективирано в договора, то не може да се противопостави на приобретателя по договора от 2016 г. /ищеца по делото/, тъй като същият се явява трето добросъвестно лице. Ето защо в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 30, ал. 2 ЗС прехвърлителите по този договор са се разпоредили с придобитите от тях през 1990 г. 2/3 ид. ч.

Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 30, ал. 2 ЗС и съответствието на въззивното решение с тази практика, както и липсата на изложени съображения как отговорите на поставените въпроси ще допринесат за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото, изключват възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 000 лева по договор за правна защита и съдействие серия А № 777002/05.06.2020 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.