Определение № 477 от 11.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3450/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. К. Д., К. И. Д. и Д. И. Й., подадена от пълномощника им – адв. П. С. и касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №51 от 10.01.2013 г. по гр.д. №3037/2012 г. на Софийски апелативен съд. [фирма]- [населено място] е подал и частна жалба против определение от 01.04.2013г. по гр.д. 3037/12г. на САС. Третото лице – помагач на страната на ответника – Н. Г. К. не заявява становище по жалбите. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: По касационната жалба на И. К. Д., К. И. Д. и Д. И. Й.: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и има за предмет частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение от 19.06.2012г. по гр.д. 9209/10г. на СГС, в частта му с която са били отхвърлени предявените от И. К. Д., К. И. Д. и Д. И. Й. частични искове по чл. 226, ал.1 КЗ, както следва- за И. Д. за разликата над 50000лв. до предявения размер от 120000лв., за К. Д. – за разликата над 60000лв. до предявения размер от 110000лв. и за Д. Й. за разликата над 50000лв. до предявения размер от 150000лв.. С представеното, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите, чрез пълномощника си – адв. С. са поставили като материалноправен въпрос- „ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя.” Посочили са, че с обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК – изброени са множество съдебни решения, а също така и е постановено в противоречие с ППВС №4/68, тъй като решаващият състав само бил изброил конкретните обстоятелства, но не изяснил значението на всяко за определяне размера на обезщетенията.Освен това съдът не „взел под внимание всички обстоятелства, твърдени и доказани по делото”. Развито е още и съображение в подкрепа на установеност на соченото основание, свързано с това, че съдът не е съобразил в достатъчна степен и приетите от него за доказани по делото обстоятелства,относими към установения със задължителна практика критерий за справедливост. Посочено е също така, че по редица решения съдилищата формирали различен размер на обезщетенията като са изброени множество съдебни актове при сходна фактическа обстановка. Страната е развила разбирането си, че следва да бъдат установени точни критерии, които да бъдат общи независимо от разликите във фактическата обстановка. Касаторите са развили и разбиране, че материалноправен въпрос е и този – „ при определяне на дължимото по справедливост обезщетение ... в случаите когато между датата на увреждането и датата на постановяване на решението и изтекъл период от време…следва ли критерият за справедливост да се влияе от промяната в икономическата конюнктура в страната, характеризираща се с инфлационни процеси, отразяващи се върху номиналната величина на репарацията и върху общественото възприемане на справедливостта в светлината на обезщетяването на претърпени неимуществени вреди … ” Посочено е, че по този въпрос била налице противоречива практика като страната е изложила своето разбиране по въпроса и го е подкрепила с две решения на ВКС, които били в същия смисъл. Поставен е и въпроса - „ Доколко при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди съдът следва да съобразява тенденцията за нарастване на нормативно определените лимити на застрахователните дружества по задължителната застраховка „ гражданска отговорност” в процесния период…”Изложено е разбирането на касаторите, че инфлационните процеси в страната, водели до промяна на критериите. Разгледани са застрахователните лимити, съобразно КЗ, като е цитирано решение на ВКС, с което е прието, че при определяне на обезщетението следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие и друго решение на ВКС, с което било прието, че съдът при определяне на обезщетението следвало да съобрази и инфлационните процеси. Касаторите обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният от тях въпрос – за приложение принципа на справедливост, за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл.226, ал.1 КЗ е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК т.е. налице е общото основание за допускане на решението в разглежданата част до касационно обжалване. Основателни са и доводите за наличие на противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД и соченото от страната ППВС №4/68г., както и с приложената в този смисъл и цитирана практика на ВКС- актове постановени по реда на чл.290 ГПК., според които справедливото обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД предполага намиране от страна на съда на точния паричен еквивалент на болките страданията, емоционалните, физическите и психически сътресения нанесени на пострадалите лица.В случая САС не е съобразил в достатъчна степен конкретните обективно съществуващи факти – лишаването на ищците от морална и материална подкрепа, отразяването на загубата,предвид възрастта на починалата, върху живота на нейното семейство- съществуващата дълбока привързаност между ищците и пострадалата,голямата обич, разбирателство и подкрепата, от която са лишени и която пострадалата приживе е оказвала на своите майка, съпруг и син- не само морална, но и финансова и битова. Тези безспорно установени по спора факти, съпоставени с определеното от въззивният съд обезщетение, води до извод, че е вложено различно от съдържащото се в задължителната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД разбиране за „ справедливост”, като критерий, по който следва да бъде определен необходимия за възмездяване причинените на ищците по спора – сега касатори – вреди, изразени в стойностния им адекват.Или, след като в случая е дадено различно спрямо даденото в т.11 на ППВС №4/68г. тълкуване на нормата, то е налице поддържаното от касаторите противоречие, от което следва, че решението в обжалваната част следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Останалите въпроси, свързани с промяната в конюнктурата, както и със нивата на застрахователни лимити не са били разглеждани от въззивния съд т.е. не са свързани с неговите решаващи мотиви и поради това не съответстват на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед изложеното, налице са предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК, касаторите са освободени от заплащането на държавна такса. По жалбата на [фирма] – [населено място]: С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е заявил, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Изложени са подробни доводи за неправилност на решението на съда, така определени и от страната.Направени са и оплаквания за това, че присъдените обезщетения били „ изключително високи”, което не било съобразено с практиката на съдилищата, цитирани и посочени решения, от които според касатора се установявало „противоречиво решаване на спорове по чл.52 ЗЗД”.Страната е обобщила, че решението било „неправилно, поради нарушение на материалния закон, като са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за касационно обжалване”. Възпроизведен е текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и е заявено, че липсвала актуална практика във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Той не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед разгледаната дефинитивност на общото основание не може да бъде приет за релевантен общо поставения от касатора въпрос за приложението на чл.52 ГПК, тъй като той не е свързан с решаващия извод на съда, а с общите оплаквания на страната за неправилност на акта. Дори обаче този въпрос, макар и общ да бъде приет за релевантен, касаторът не установява поддържаното от него основание по чл.280,ал.1, т. 1,2 и 3 ГПК. Основанието по т.1 на цитирания текст предполага конкретно разрешение на правен въпрос, дадено в отклонение от практиката на ВКС, която обаче следва да бъде изрично и конкретно посочена, както и обосновано такова противоречие, което в случая касаторът не е направил.Липсват предпоставки и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като касаторът не е установил влизането в сила на приложените решения на съдилищата. Т.е. той не е сочил и такава практика. Изразеното от касатора недоволство от решението в осъдителната част във връзка с така направените изводи, съставлява всъщност оплакване за неправилност на акта и е ирелевантно към настоящето производство, тъй като не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване, чрез очертаване на конкретно противоречие при разрешаване на правните въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Дори и от изложението й да се изведе връзка между основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и приложението на чл.52 ЗЗД, то отново не се обосновава релевантен довод по разглежданото основание, тъй като въпросите свързани с приложението на посочените норми са изяснени със задължителната практика, което изключва хипотезата на т.3, на чл.280 ГПК. Освен това, по приложението на цитираните норми е налице и практика, която има задължителен характер, тъй като е постановена по чл.290 ГПК- т.е. налице е и уеднаквяване на практиката. Както вече бе отбелязано доводите, свързани с оплаквания за неправилност на решението се квалифицират по чл.281 ГПК и са без правно значение в производството по чл.288 ГПК. С оглед така изложеното, не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК и решението в обжалваната от застрахователя част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По частната жалба на [фирма]- [населено място] е подал и частна жалба против определение от 01.04.2013г. по гр.д. 3037/12г. на САС: Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. С определението, предмет на обжалване въззивният съд е изменил постановеното от него, обсъдено по-горе решение, в частта му за разноските като е осъдил жалбоподателя да заплати такива в размер на 1650лв. – адвокатско възнаграждение. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че след като се е произнесъл с решението си относно направените пред него разноски, обективирано в лаконичния извод за тяхната недължимост, поради това, че се компенсират, следва да се коригира този извод. Поради това е счел, за частично основателна претенцията, отправена единствено от ищците по иска, която е мотивирал чрез определяне на минимално дължимото за процесуално представителство, заявено и установено като безплатно и отчитането, че противната страна се представлява от юрисконсулт, съобразено с обжалваемия интерес и уважената част от иска. Жалбата е неоснователна. С решението, в частта му за разноските, въззивният съд е приел, че на ищците – въззивници в производството, независимо от уважаване на жалбата разноски не се дължат, тъй като представеното адвокатско пълномощно е било безплатно, а доколкото другата страна била представлявана от юрисконсулт, разноските им се компенсирали. Именно тези мотиви, правилно съдът е преценил, че следва да бъдат изменени, като бъдат присъдени разноски за възивната инстанция в размер по-нисък от поискания -2550лв. – за представителство на тримата въззивници. Този извод е правилен, с оглед разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК и при детайлно отчитане както на обжалваемия интерес, така и факта на частичното уважаване на въззивната жалба на ищците в производството, а също така и на направеното искане по чл.248, ал.1 ГПК, само от тяхна страна. Следователно, дадената интерпретация на тези мотиви, в това число и на тези в обжалваното определение не обосновава направения от жалбоподателя лаконичен извод, че не е осъществена компенсация с разноските на противната страна.Още повече, че този извод не се обосновава и като математически израз от страната. Жалбата съдържа оплакване и за това, че не са били присъдени разноски на жалбоподателя, който бил представляван от юрисконсулт и имал право на такива. Това оплакване е ирелевантно за правилността на обжалвания акт, тъй като изменение на въззивното решение по реда на чл.248, ал.1 ГПК не е било поискано от застрахователя и съответно всички доводи за присъждане на такова са неотносими, като направени не по установения ред, а по реда на инстанционния контрол, упражняван по отношение на развито производство по чл.248, ал.1 ГПК, инициирано само от противната страна. Следователно, предмет на настоящият контрол е единствено правилността на определянето на отговорността за разноски по отношение дължимите на поискалите изменение – ищци в производството изразено във минималното възнаграждение за защита от един адвокат. Правно необосновано е и разбирането на жалбоподателя, че в този случай изискването за реално заплащане на разноските препятства присъждането им. Тези разноски като направени по безплатно адвокатско представителство, съответно не могат да бъдат удостоверени като реално заплатени, тъй като в случая е налице хипотеза на осъществена защита с оглед материалното затруднение на подзащитния по реда на чл.38 ЗА, като съобразно ал.2 на нормата, съдът е този който определя в тези случая възнаграждението за адвокатска защита при определен минимум от Наредба № 1/04г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. И тъй като в случая определения по този ред възнаграждение е под минималното то и оплакването за неправилно приложение на закона направено общо от страната / с оглед поддържаното, че такива изобщо не се дължат тъй като пълномощното е безплатно/са неоснователни. Не са допуснати нарушения, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение