Определение № 366 от 28.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2742/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

С въззивно решение Софийски апелативен съд по жалба на ищеца А. М. е потвърдил първоинстанционното решение на Софийски градски съд относно изцяло отхвърления иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземане по запис на заповед, отменяйки го в частта, с която първоинстанционният съд е обезсилил заповедта за изпълнение и изпълнителния лист.

Касационна жалба е подадена от ищеца с оплаквания за неправилност на въззивното решение и искане за отмяната му със съответните последици.

Ответникът „А.С.М. България“ ООД оспорва жалбата.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че още с възражението по чл. 414 ГПК ответникът е обосновал оспорването на процесното вземане, позовавайки се на обстоятелството, че записът на заповед в полза на ищеца е бил издаден от самия ищец в качеството на управител на ответното дружество като издател на записа.

Това възражение съдът е квалифицирал по чл. 38, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и като е намерил същото за своевременно направено съобразно т. 11а от ТР № 4/2013 на ВКС-ОСГТК, го е приел и за основателно.

Извода си за основателност на възражението съдът е обосновал със съображенията, че установената в чл. 38, ал. 1, пр. 1 ЗЗД забрана за договоряне сам със себе си се прилага и в случаите като настоящия, когато насрещна страна по породеното от сделката правоотношение в лично качество е представителят на другата страна – търговско дружество, доколкото за тези случаи не се отнасят постановките по т. 2 от ТР № 3/2013 на ВКС-ОСГТК. Поради това е приел, че процесният запис на заповед е издаден в противоречие с императивната забрана по чл. 38, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и следователно е нищожен.

Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите

• когато по иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, ответникът е изложил съображенията си срещу иска в писмения отговор на исковата молба, може ли съдът да излезе извън очертания предмет на доказване, като отхвърли иска на основание, което не е сред изрично посочените в отговора, и

• специалната разпоредба на чл. 462 ТЗ дерогира ли приложението на общата разпоредба на чл. 38, ал. 1 ЗЗД при издаване на менителница/запис на заповед, дори в случаите, когато управителят превишава представителната си власт, въвеждайки в дълг юридическото лице със сумата по записа, платима към самия управител като физическо лице.

Значението на първия въпрос в настоящото производство се обосновава с доводите, че в подадения отговор на исковата молба ответникът не е изложил съображения в насока наличието на договаряне сам със себе си, а задължителната практика по т. 11а от ТР № 4/2013 се прилага само в случаите, когато ответникът изобщо не е подал отговор, докато в настоящия случай такъв отговор е подаден, поради което незаявените в него възражения остават извън предмета на делото. Изложени са и съображения относно възраженията на длъжника за отсъствие на обезпечено със записа каузално отношение.

Значението на втория въпрос се обосновава с тезата, че предвид предвид абсолютния търговски характер на менителницата и за двете страни по менителничното правоотношение се прилагат правилата на Търговския закон – конкретно чл. 462 ТЗ - с изведен от тази разпоредба извод, че не е нищожна менителница, издадена при превишаване на пределите на представителната власт.

Във връзка с така поставените въпроси основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК се обосновава с твърдението, че тези въпроси са от съществено значение за развитието на правото и по тях липсва изрично постановена съдебна практика.

Касационно обжалване не следва да се допуска.

Първият от поставените въпроси отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото решаващият извод за нищожност на менителничния ефект е основан на факти (и произтичащите от тях правни последици), непосочени в отговора на исковата молба, за които въззивният съд е приел да са надлежно включени в предмета на спора с възражението по чл. 414 ГПК.

Не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване.

Извън липсата на надлежно обосноваване, следва да се отбележи, че по поставения въпрос съдебна практика, и то задължителна, е налице - т. 11а от ТР № 4/2013 - и с тази практика изводът на въззивния съд е съобразен. В тази връзка неоснователен е доводът, че случаите като настоящия (когато ответникът е подал отговор на исковата молба, в който не се съдържат възраженията, изложени преди това във възражението по чл. 414 ГПК) не се обхващат от посочената т. 11а. Както в разпоредителната част на тълкувателното решение, така и в мотивите ясно е посочено, че вече направените във възражението по чл. 414 ГПК оспорвания подлежат на разглеждане в исковия процес както когато ответникът не е подал отговор, така и когато в срока за отговор не е направил подобни възражения, доколкото възражението по чл. 414 ГПК има правните последици на отговор на исковата молба, подаден преди да е започнал да тече срокът по чл. 131, ал. 1 ГПК.

Вторият поставен от жалбоподателя въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Правен въпрос по приложението на чл. 462 ТЗ във въззивното производство не е поставян и по такъв въззивният съд не се е произнасял. Независимо от това следва да се посочи, че тази норма е неприложима в настоящия случай, доколкото същата урежда напълно различна хипотеза на липса/превишение на представителна власт, а не на договаряне сам със себе си.

Независимо от горното и по този въпрос не е налице и специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвид липсата на надлежно обосноваване съобразно изискванията, изложени по-горе във връзка с първия въпрос.

По горните съображения касационно обжалване не следва да се допуска. При този изход на касационното производство жалбоподателят няма право на разноски, за присъждане на такива ответникът не претендира.

С тези мотиви съдът