Определение № 1339 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4637/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г.С. и М. Л. С. срещу въззивно решение № 4416/08.07.2025г. по гр.д.№2625/22г. по описа на СГС, ІІІ въззивен брачен състав, с което, след отмяна на първоинстанционното решение, са определени на основание чл.128, ал.1 СК, мерки на лични отношения на касаторите с внука им П. А. С., ЕГН [ЕГН], както следва: 1. дядото В. Г. С. и бабата М. Л. С. имат право да виждат детето П. А. С. всеки първи и трети петък от месеца за времето от 10:00 часа до 11:00 часа или от 14:00 часа до 15.00 часа, в обратната смяна на тази, в която детето е на училище, в Дирекция "Социално подпомагане" по местоживеенето на детето, в присъствие на служител от посочената Дирекция и в присъствието на родителите за общо шест срещи (пъти); 2. след провеждане на горепосочените шест срещи, дядото В. Г. С. и бабата М. Л. С. имат право да виждат детето П. А. С. всяка първа и трета събота от месеца за времето от 10:00 часа до 12:00 часа в присъствието на родителите. В касационната жалба, приподписана от адв. Г. Г., се излагат вижданията на касаторите за неотменимост на естествените им права на лични отношения с внука им; мнението им относно обжалваемостта на постановените по иск по чл. 128 СК съдебни решения; обосновава се тревогата на касаторите относно здравословното състояние на внука им и се правят преки внушения, че виновни за него са родителите; коментира се правописа в съдебния акт и се правят оплаквания за нарушаване подсъдността при постановяване на атакуваното решение, както и за произволна преценка относно прародителския им капацитет. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на ново – от ВКС или от друг компетентен съд, различен от СГС. В подписаното от адв. Г. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси: „1/ Длъжен ли е съдът да се отведе при обективни обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговата безпристрастност, като в случаите, в които страна по делото, което се разглежда от съда, е завела иск по ЗОДОВ срещу същия съд, искът по ЗОДОВ не е очевидна злоупотреба с право, същият иск по ЗОДОВ е приет за разглеждане от компетентния съд и делото по ЗОДОВ не е приключило?; 2/ Може ли съд, за който е налице обективно обосновано предположение за липса на безпристрастност, да произнесе съдебно решение, особено при условията на т.1 от изложението и извършва ли съществено процесуално нарушение в този случай, обуславящо отмяната на решението на основание чл. 280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност? и 3/ Длъжен ли е съдът да посочва точно и ясно в диспозитива на решението по делото механизма за реализиране на постановения режим на лични отношения, когато в нормативен акт не са налице изисквания и уредба за изпълнението на този диспозитив?“ И трите въпроса са посочени като обосноваващи очевидна неправилност на въззивния акт, а по първия се сочи и основанието на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК - противоречие с ТР 1/ 21.11.2023г. по т.д.№ 1/23г. на ОСГТК на ВКС и решение на ЕСПЧ от 05.04.2018г. Б. Г. срещу Р България. Насрещните страни по жалбата – ответниците А. В. С. и Г. П. Г., не са депозирали отговор. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: Обжалваното решение е постановено при следната безспорно установена фактическа обстановка: Ответниците са родители на малолетното дете П., родено ...г., а ищците - негови дядо и баба по бащина линия. Детето се отглежда и възпитава от родителите си, с които живее в апартамент, собственост на роднини на майката. Ищците са пенсионери, но М. С. продължава да работи като инженер по качеството в търговско дружество. В дома на ищците в [населено място] има добри условия за престой на малолетния, пространство за игра и самостоятелно легло, а при желание от страна на родителите имотът предоставя възможност и за техния престой; ищците разполагат с автомобил, който при необходимост да ползват за придвижването си. При детето П. са констатирани множество особености, свързани с общомедицинското му състояние - роден е преждевременно в двадесет и седма гестационна седмица и е дисгностициран с хидроцефалия; през 2019г. е констатирана 75% степен на увреждане с нужда от чужда помощ за срок от три години, поради ниско тегло при раждането, неонатален респираторен дистрес синдром, интравентрикуларен кръвоизлив III, постхеморагична хидроцефалия, състояние след пунктиформена краниектомия окципитално в дясно, имплантация на ВПА; поставена е диагноза нарушение на активността и вниманието, специфично разстройство на артикулацията; налице са дискретно проявени дефицити в общата и фина моторика, забавяне и особености в развитието на речта и езика, особености в комуникацията, социалните интеракции, интересите и поведението, характерни за разстройствата от аутистичния спектър, но непроявени в степен, която да отговаря на диагностичните критерии за диагностициране на класически детски аутизъм, тазово-резервоарните функции все още не са напълно овладени. Детето е било отложено за първи клас, посещавало е 68 Детска градина „Ран Босилек“, където е получавало допълнителна подкрепа от психолог, логопед и ресурсен учител, а понастоящем е ученик в първи клас в столичното 18 СУ „Уилям Гладстон“. Единствената среща на ищците с техния внук П. е била през 2018 г.; П. не познава прародителите си по бащина линия и няма изградена емоционално-доверителна връзка с тях. Отношението му към тях експертите описват като предпазливо любопитство, без проява на негативни асоциации. Между страните съществува сериозен конфликт, в чиито генезис е невъзможността на ищците да убедят ответниците в необходимостта от предприемане на конкретни мерки касаещи здравословното състояние на детето П.. При горните факти, и като е съобразил заявеното от страните пред съда, отразеното в социалните докладите на АСП и заключението на кредитираната комплексна съдебна психологична и психиатрична експертиза (КСППЕ), както и отговорите на вещите лица в съдебно заседание, въззивният съд е приел, че независимо от конфликта между страните, охраняването на най- добрия интерес на детето безспорно изисква изграждане и поддържане на лични отношения между ищците и техния внук, тъй като първите имат мотивация да полагат грижи за отглеждането и възпитанието му, за което разполагат с подходящи материални условия; притежават опит и знания, разполагат със свободно време, което искат да споделят с внука си и не се установява тяхно поведение, с което да въздействат на детето по опасен за неговото здраве или за психическото и физическото му развитие начин, а малолетният П. има интерес да расте в нормална семейна среда, контактувайки с всеки един от близките си роднини и поддържайки отношения с баба си и дядо си, които да са източник на обич, подкрепа и внимание. За да определи режима на лични отношения на ищците с техния внук, въззивният съд е отчел липсата на познанство и изградена емоционална връзка между тях, както и възрастта, здравословното състояние на детето и установените от него навици, специфични нужди и интереси, техния режим и седмичен график, с които ищците следва да се запознаят и съобразяват. Тези обстоятелства са предопределили извода за необходимост от преходен период, при който П. да бъде въведен естествено и спокойно в контакт с прародителите му в присъствието на родителите му. За да определи времетраенето и продължителността на личните отношения по време на преходния период, съдът се е съобразил с препоръките на вещите лица и е изключил възможността към настоящия момент детето да остава в дома на ищците с преспиване или за провеждане на самостоятелни срещи без присъствието на родителите. Съдът изрично е изтъкнал, че подобни мерки биха могли да бъдат предписани в последващ момент, след полагане основите на връзката с прародителите и в зависимост от положително за детето нейно развитие, каквото обаче понастоящем не може да бъде прогнозирано, а следва да се изчака проявлението му, като последното би било основание за изменение на настоящите мерки. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Първите два въпроса на касаторите са изводими от оплакването им, че делото не е следвало да бъде гледано от състав на СГС, а от такъв на друг окръжен съд, тъй като по време на разглеждане на спора по чл. 128 СК ищците са инициирали три дела за ангажиране по реда на ЗОДОВ на отговорността на СГС във връзка с конкретни действия/ бездействия на постановилия обжалваното въззивно решение състав на СГС. Тази теза на касаторите, независимо дали се твърди да обосновава неподсъдност на спора на СГС /така касационната жалба/ или основание за отвод по чл. 22, т.6 ГПК / така изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК/, е невярна. В хипотеза като настоящата, при която сезираният с разглеждане на спора по чл. 128 СК съд е същевременно и ответник по искове за обезщетения за вреди, които подлежат на разглеждане по реда на ЗОДОВ, няма законово основание той да се десезира от разглеждане на спора и да го препрати за разглеждане от друг равен по степен съд. Такова задължение, съгласно специалното правило на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ /Нов – ДВ, бр. 94/2019 г./, изключващо установената в ал. 1 на ЗОДОВ местна подсъдност, има сезираният със спора по ЗОДОВ съд. Или, в случая липсва вероятност обжалваното решение да е недопустимо като постановено от местно некомпетентен съд. От друга страна, нарушаването на законовата забрана за постановяване на съдебни актове от съдия, по отношение на когото е налице основание за отвод, не обуславя нито нищожност, нито недопустимост на съдебния акт, а само неправилност на същия, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила / решение № 69 от 01.04.2015 г. на ВКС по гр. дело № 4941/2014 г., ІІІ г. о., ГК, решение № 200 от 19.01.2018 г. на ВКС по т. дело № 592/2016 г., ІІ т. о., ТК/. В този смисъл са и мотивите на ТР № 1/ 21.11.2023г. по т.д.№ 1/23г. на ОСГТК на ВКС, с което е отклонено предложението за постановяване на тълкувателно решение, на които се позовават касаторите. В тях изрично е прието, че основанието за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай, въз основа на данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. Преценката дали съмнението на страната в безпристрастието на съда е основателно по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК изисква тя да посочи конкретните факти, които пораждат това съмнение. Касаторите не сочат такива, извън наличието на висящи дела по ЗОДОВ, а то, само по себе си, не прави обективно оправдано опасението на страната, че изискванията за решаване на делото от независим и безпристрастен съд не са изпълнени. Същото се отнася и до несъгласието на страната с начина, по който спорът й е разрешен – то не опорочава съдебното решение, а е основание за обжалването му. Следва в тази връзка да бъде посочено, че по реда на чл. 128 СК ищците не биха могли да получат правото да вземат решения във връзка със здравословното състояние на внука си, което е единствено в прерогативите на упражняващите родителските права негови родители, а нападателната конфронтация с последните категорично не е от полза за детето. Не е налице и основанието на чл. 280, ал.2, предл.3то ГПК - атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, поради което не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Сочената от касаторите невъзможност обжалваното решение в частта му по т.2 да бъде изпълнено, поради непосочване къде следва да бъде осъществена срещата с внука им и по какъв начин да протече, не е основание за допускане на касационен контрол. Тя следва да бъде преодоляна от постановилия въззивното решение съд по реда на чл. 250 ГПК или чл.251 ГПК. В обобщение, липсва основание за допускане на касационен контрол и настоящият състав