Определение № 2294 от 16.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 857/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Дженерали застраховане“ АД, и насрещна касационна жалба от А. Й. М., двете срещу въззивното решение №1188/21.11.2024г., постановено по в.т.д. №1655/2024г. на Софийски апелативен съд. Касационна жалба, подадена от „Дженерали застраховане“ АД чрез процесуалния му пълномощник – юриск. М., е срещу въззивното решение № 1188/21.11.2024г. по в.т.д. №1655/2024г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 923 от 19.02.2024г. по гр. дело № 853/2022 г. на Софийски градски съд, ГО I-4 състав, за осъждане на касатора да заплати на ищеца А. Й. М. сумата от 30 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 31.08.2021г. Касаторът „Дженерали застраховане“ АД поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди, че въззивното решение се явява неправилно, поради това, че определеното по размер обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв. не съответства на претърпените от ищеца болки и страдания и е завишено. Според жалбоподателя съдът формално е отчел обективните критерии по чл. 52 ЗЗД, но не е съобразил, че към датата на ПТП, размерът на минималната заплата в България е бил 650 лв. и присъдената сума отговаря на обезпеченост 7 години и половина, при възстановителен период от 6 месеца. Сочи, че травмите на ищеца са все на един и същи крак – дясна подбедрица, и той нямал затруднения с останалите крайници. Счита, че въззивният съд неправилно е определил процента на съпричиняване в размер на 50%, като поддържа, че следва да е поне 80%. Изтъква, че приносът на пострадалия е особено съществен и бил неглижиран от съда. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната част и отхвърляне на исковата претенция. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. „Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?“;2.„Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?“; 3.„В същия контекст, длъжен ли е да посочи всички факти, относими критерии, да ги съпоставки с фактите по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за определяне квотата на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат?“; 4.„Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий и без достатъчно доказателства?“;5. „Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“; 6. „Определянето на квота за принос, несъответстваща на действително високия такъв от страна на пострадалия, представлява ли нарушаване на принципа за справедливост и адекватност?“. По първите три въпроса касаторът поддържа, че съдът е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 331/04.07.2011г. по гр.д. №1649/2010г. на ВКС, 4 г.о., решение №36/24.03.2014г. по т.д. №2366/2013г. на ВКС, 2 т.о., решение от 22.02.2011г. по гр.д. №1863/2010г., на ВКС, 4г.о.; решение от 09.05.2011г. по гр.д. № 421/2009г. на ВКС, 4 г.о. и др. По последните три въпроса касаторът сочи, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с ППВС 4/1968г. на ВС и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, а именно: решение № 83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г., на ВКС, 1 т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г., на ВКС, 1 т.о.; решение № 154/30.10.2012г. по т.д. № 807/2011г., на ВКС, 2 т.о., решение №142/15.10.2015г. по т.д. №2766/2014г. на ВКС, 1 т.о., решение № 15/19.02.2020г. по т.д. №146/2019г. на ВКС, 2 т.о., решение №64/16.05.2019г. по т.д. №1781/2018г. на ВКС, 2 т.о. и др. Ответникът по касационната жалба – А. Й. М. я оспорва чрез процесуалния си представител – адв. Я. Д., по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 28.02.2025г., като претендира да не бъде допускано касационно обжалване, както и да му бъдат присъдени разноски. Подадена е насрещна касационна жалба от А. Й. М. чрез процесуалния му пълномощник – адв. Я. Д. срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното в отхвърлителната иска част, а именно за разликата над присъдените 30 000 лв. до пълния предявен размер от 60 000лв. В същата се поддържа, че въззивният съд неправилно е определил наличието на съпричиняване в размер на 50%. Касаторът счита, че основна и единствена причина за настъпилото ПТП е поведението на водача на автомобила, който нарушавайки правилата за движение по пътищата, при маневра движение назад, удря намиращия се зад него пешеходец. Сочи, че не е налице неизпълнение на задължение по чл. 113, ал.1, т.1 ЗДвП, тъй като той не е пресичал пътното платно, а се е намирал пред блока, на тротоара, пред гаража си, миейки велосипед с пароструйка. Поддържа, че водачката на автомобила, макар да го е възприела, не е изпълнила задълженията си по ЗДвП, като при предприетата маневра е била длъжна да намали до минимум скоростта и да сигнализира, дори и със звуков сигнал. Счита, че именно водачката на лекия автомобил е предприела неподсигурена маневра на заден ход, без да защити уязвимите участници в движението и категорично нейният принос за настъпилото ПТП е много по-голям. По подробно изложените съображения претендира допускане на въззивното решение до касационно обжалване, отмяната му в обжалваната част и присъждане на допълнително обезщетение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът А. М. поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. „Относно предпоставките, при които следва да се отчете съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и в частност при ПТП необходимо ли е поведението на пострадалия да нарушава правноустановено правило за движение по пътищата?“; 2. „Относно предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал.2 ЗЗД във връзка с доказването на приноса на увреждането от пострадалия, следва ли при определяне на степента на съпричиняване при настъпило пътнотранспортно произшествие да се изследва и оцени видът и характерът /тежестта/ на нарушенията на всеки един от участниците в движението?“ Касаторът твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 97/06.07.2009г. по т.д.№745/2008г., 2 т.о., решение №33/04.04.2012г. по т.д. №172/2011г. 2 т.о., решение №39/16.07.2010г. по т.д.№551/2009г., 2 т.о. и др. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба на ответника е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесното ПТП е настъпило на 31.08.2021г. по следния механизъм: лекият автомобил „Форд Фокус“, управляван от водач М. Г. М., напускайки мястото си на паркиране в[жк], пред блок № 37 и придвижвайки се назад по пътното платно между паркиралите в дясно автомобили, достига пред гараж – магазин за железария, пред който се намира пешеходецът А. Й. М., миейки велосипеда си, с шумна пароструйка. Последният се е озовал стъпил с десния си крак на платното за движение, зад крайната лява част на автомобила и движещият се назад автомобил го е ударил. В резултат на ПТП пострадалият е получил „фрактури на костите на дясната подбедрица“. Извършена била оперативна интервенция – закрито наместване на счупването и поставяне на интрамедуларен пирон и заключващи винтове в горната и долната част на костните фрагменти, а възстановителният период е продължил общо 5 месеца. Въззивният съд е приел, че през периода на възстановяване пострадалият е търпял болки и страдания с най-голям интензитет непосредствено след инцидента и за първите 30 дни след костната операция, както и около 30 дни по време на проведената ранна рехабилитация. Счел е, че към момента ищецът е напълно възстановен, счупените кости са зараснали и пострадалият се предвижда самостоятелно без помощни средства. Останал му е оперативен белег 7-8 см в горната част над колянната става и кръгловати малки белези 0.6-0.7см, които са пожизнени, и не могат да бъдат премахнати. Отчитайки изброените критерии за определяне на обезщетението, както и конкретно възрастта на пострадалия към момента на инцидента - 66 години; характера, броя и вида на травматичните увреждания, подробно посочени по-горе, стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането, като нивата на застрахователно покритие, респективно нормативно определените лимити на отговорност по застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и практиката на съдилищата в други подобни случаи, въззивният съд е заключил, че справедливият размер на обезщетението възлиза на сумата от 60 000лв. Въззивният съд е приел, че причина за ПТП и нанесените травми са субективните действия на водача на л.а. „Форд Фокус“ - М. Г. М., която виждайки пешеходец на тротоара в близост до платното за движение, извършващ шумни действия, не е предвидила, че той може да навлезе в платното за движение. Счел е, че предприемайки неподсигурена маневра на заден ход, водачката е нарушила чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП, според която разпоредба водачите на ППС са длъжни да бъдат внимателни и предпазливи към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни превозни средства. Приел е, че причина за ПТП са и субективните действия на пешеходеца А. Й. М., който по неустановени обстоятелства е навлязъл в платното за движение на автомобили, в опасна близост до приближаващ се към него автомобил на заден ход. Апелативният съд е счел, че предприемайки пресичане на платното за движение на ППС, без да съобразява приближаващите ППС, пешеходецът е нарушил разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП и чл. 114 ЗДвП. Апелативният съд е посочил, че при съобразяване и спазване повелителните норми на ЗДвП от страна на двамата участници в ПТП, ударът е бил предотвратим за пешеходеца А. Й. М.. Счел е, че пешеходецът преди да навлезе в платното за движение, дори и при силния шум на пароструйката, е имал възможност и е трябвало да се огледа, като е могъл да види приближаващия го автомобил и е трябвало сам да си осигури своята безопасност, като не слиза на платното за движение, а изчака автомобилът да премине. С оглед горното е приел, че определената 50% степен на съпричиняване на вредоносния резултат при ПТП от страна на пострадалия А. Й. М., следва да бъде споделена и определеното обезщетение да се намали на сумата от 30 000 лева. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Първият поставен от касатора въпрос относно задълженията на въззивния съд е процесуален и и съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд в случая е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е и доводите на страните по въззивната жалба и отговора. Тезата на касатора, че въззивният съд е нарушил процесуалните си задължения по отношение на възражението за съпричиняване, не може да бъде споделена, тъй като съдът е обсъдил всички доводи и доказателства, а несъгласието на касационния жалбоподател с направените от съда фактически и правни изводи, не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Апелативният съд не е процедирал в нарушение на процесуалните си задължения като въззивна инстанция и поради това този процесуален въпрос не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият поставен от касатора въпрос относно обсъждането на относимите критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, е пряко свързан с въпроси четвърти и пети и тезата на касатора, че определеното обезщетение е силно завишено, като следва да бъдат разгледани общо. Те удовлетворяват общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като са обусловили изводите на съда, но не се установява допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Обжалваното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. В ППВС № 4 /23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, интензитетът и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия. Задължителните указания, дадени в ППВС № 4/23.12.1968г., са намерили отражение в решения на съдебни състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение №151/12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. на ВКС, II т.о., решение №88/17.06.2014г. по т.д. №2974/2014г. на ВКС, II т.о., решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о. и други, включително посочени от касатора. Възприето е разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /в този смисъл решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №242/12.01.2017г. по т.д.№3319/2015г. на ВКС, II т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, II т.о. и други/. Въззивният съд не е процедирал противно, а съгласно горепосочената практика на ВКС, като при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, и е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определянето му. Противно на твърденията на касатора, преценката на размера на обезщетението е извършена към датата на ПТП – 31.08.2021г., като съдът изрично е съобразил икономическата обстановка в страната и нивата на застрахователно покритие към този момент и е обосновал защо счита, че размерът на определеното обезщетение от 60 000 лв. е справедлив спрямо претърпените травматични увреждания, интензитета на болките и страданията на ищеца. Апелативният съд е отчел получените травми и извършени интервенции, възрастта на пострадалия – 66г., свързана с възстановителния период, обстоятелството, че има останали пожизнени негативни последици, които не могат да бъдат премахнати. Невъзприемането на тезата на касатора, че понеже бил пострадал само единият крайник на лицето, то нямало затруднения с другите, не означава, че съдът е процедирал в нарушение на задълженията си да обсъди всички обективни обстоятелства и критерии. Посочените от касатора решения на ВКС, с които се сочи противоречие, са за определяне на обезщетение в конкретни случаи, с различни травми, макар и част от тях да включват и фрактура на крайник. Те са постановени при различни хипотези и не могат да обосноват допуснато отклонение на въззивния съд от трайната практика на ВКС. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на горепосочената непротиворечива практика изключва бланкетно посочения и необоснован от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Поставеният трети въпрос относно обсъждането на всички относими факти при определяне на квотата на принос на пострадалото лице е свързан с въпрос шести и твърденията на касатора, че е определен процент принос, който не съответства на действително високия такъв, поради което следва да бъдат обсъдени общо. Въпросите са относими към решаващите мотиви на въззивния съд и удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не и допълнителния такъв. Относно предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането на пострадалия е формирана последователна практика на ВКС, както с цитираните от касатора актове, така и със служебно известните на състава - решение №16/04.02.2014г. по т.д. №1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение №98/24.06.2013г. по т.д.№596/2012г. на ВКС, II т.о., решение №165/26.10.2010г. по т.д.№93/2010г. на ВКС, II т.о., решение №153/31.10.2011г. по т.д.№971/2010г. на ВКС, II т.о., решение №252/05.02.2015г. по т.д.№3320/2013г. на ВКС, I т.о., решение №66/01.06.2017г. по т.д. №650/2016г. на ВКС, I т.о. и други, съгласно които принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. и решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ІІ т. о., при преценката за съпричиняване на настъпилите в резултат от ПТП вреди следва да се отчита не само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали то е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за реализиране на вредоносния резултат. Намаляване размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка относно степента на каузалност на действията, както на делинквента, така и на пострадалия. Въззивният съд не е действал в противоречие, а съответно на горепосочената практика. Съдът е обосновал извода си, че поведението на водача на автомобила при предприетата маневра на заден ход е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП. Апелативният съд е заключил, че независимо от това, че ищецът е бил на тротоара и само с един крак е бил стъпил на пътното платно, е бил длъжен да съобрази приближаващия на заден ход автомобил, а водачът на МПС е бил длъжен при извършване на маневрата да вземе мерки за осигуряване безопасността на другите участници в движението и да се увери, че няма да настъпи инцидента, включително и чрез възможността да подаде звуков сигнал за осуетяване на ПТП, което не е сторил. С оглед горното въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, което води до извода, че не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на който се позовава касаторът. Предвид наличието на непротиворечивата практика, с която въззивният съд се е съобразил, е изключено бланкетно посоченото и необосновано от жалбоподателя допълнително селективно основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по касационната жалба, подадена от „Дженерали застраховане“ АД. Втората касационна жалба, подадена от ищеца А. М., е насрещна и съгласно чл. 287, ал.4 от ГПК не следва да се разглежда, тъй като не се допуска касационно обжалване по основната касационна жалба. С оглед на това и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане. С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. От ответника е заявено искане за присъждане на разноски по отговора, но няма доказателства да са сторени такива за настоящото производство, поради което не следва да се присъждат. Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение