Определение № 565 от 27.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1155/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на Г. А. Ч., подадени чрез адвокат Р. Н., както следва: жалба с вх. № 6136/27.05.2015 г. срещу решение № 214 от 24.04.2015 г. по гр. дело № 737/2014 г. на Плевенски окръжен съд, гражданска колегия, ІІІ състав; жалби с входящи номера, съответно № 9297/18.08.2015г. и № 9267/17.08.2015 г., последната допълнена и уточнена с жалба с № 11188/12.10.2015г. срещу допълнително решение № 396 от 23.07.2015 г. на Плевенски окръжен съд, гражданска колегия, ІІІ състав. Ответницата Й. Н. И. е подалата отговор чрез адвокат А. М., в който излага становище за липса на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на първоначалното въззивно решение с оглед липсата на материалноправни или процесуалноправни въпроси в приложението и позоваването на нарушения на съдопроизводствени правила, които според страната не заместват изискването жалбоподателят да посочи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Останалите ответници - Й. В. Й., Н. Г. Й., В. П. К., Д. Х. К., В. Д. Н. и М. Д. Н. /последните двама в качеството им на наследници на починалия в хода на процеса ответник Д. Н. Д./ не представят отговор по подадените касационни жалби. Касационните жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК по допускането на касационно обжалване, взе предвид следното: По касационната жалба с вх. № 6136/27.05.2015 г. ВКС приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 214 от 24.04.2015 г. по гр. дело № 737/2014 г. на Плевенски окръжен съд, гражданска колегия, ІІІ състав е обезсилено частично първоинстанционно решение от 30.04.2014 г. по гр. дело № 7627/2011 г. на Плевенски районен съд и е прекратено производството по отношение на претенциите. Оставено е в сила решението на първостепенния съд в останалата обжалвана част, като ищецът е осъден да заплати разноски за въззивното производство, в полза на Й. Н. И. сумата 500 лв. и в полза на В. Д. Н. и М. Д. Н. общо сумата 500 лв. Не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване с оглед проверка на вероятна недопустимост на въззивното решение, съгласно разрешенията, приети в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.е. крайния резултат по спора е постановен въз основа на възприета от съда допустимост на иск, който е недопустим. В случая въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете по чл. 108 ЗС, предявени от настоящия касатор против Й. В. Й. и Н. Г. Й. за осъждане на ответниците да предадат владението върху коридор на черния вход, на втори етаж и стълбището в сграда с идентификатор 63427.2.3959.1 по КККР на [населено място], намираща се в ПИ с идентификатор 63427.2.3959 по КККР на [населено място] и против В. П. К. и Д. Х. К. за осъждане на ответниците да предадат владението на 50/364.70 идеални части от дворно място, съставляващо ПИ с идентификатор 63427.2.3959 по КККР на [населено място] е постановено въз основа на възприета от окръжния съд недопустимост на претенциите, произтичаща не от нередовност на исковата молба, в който случай би могла да възникне необходимостта от служебна проверка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и който случай не е налице, а от наличието на процесуални пречки за разглеждане на делото в посочената част по същество. В тази хипотеза въпросът за допустимостта на исковете засяга правилността на въззивното решение в описаната част, която е извън предмета на служебната проверка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това ВКС констатира, че липсват данни за неразглеждане на посочените претенции на предявеното основание или за разглеждане на искове, които не са предявени. В тази връзка твърденията на касатора са необосновани, като същият не е взел в предвид уточненията, които е поискал в хода на процеса и допуснатите от съда конкретизации на посочените по - горе искове. Предвид изложеното ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване с оглед проверка на вероятна недопустимост на въззивното решение, съгласно разрешенията, приети в т. 1 от цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС в разглежданата част. Не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване с оглед проверка на вероятна недопустимост на въззивното решение, съгласно разрешенията, приети в т. 1 от цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС и в останалата част, с която окръжният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която районният съд е отхвърлил следните претенции: искове по чл. 26, ал. 2, т. 1 ЗЗД, предявени от настоящия касатор против Д. Д. и Й. И. за обявяване нищожност на договор за покупко – продажба на апартамент, заедно с 100/364.74 идеални части от дворното място, подробно описан в диспозитива на съдебния акт, предмет на нотариален акт № 180, том V, дело № 1609/29.07.1959 г.; искове по чл. 108 ЗС, предявени от настоящия касатор против Д. Д. и Й. И., с които се претендира да бъдат осъдени ответниците да му предадат владението на имот, подробно описан в диспозитива на съдебния акт, както и владението на 100/364.74 идеални части от дворното място; иск с правно основание чл. 431 ГПК вр. чл. 108 ЗС за отмяна на нотариален акт № 180, том V, дело № 1069/1959 г. на Русенския нотариус. Решението в посочената част, отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Исковете, предмет на въззивното решение в описаната част са предявени при наличието на право на иск и надлежното му упражняване в двете производства – първоинстанционно и въззивно. Въззивният съд е изложил подробни мотиви относно въведените от ищеца след завеждане на исковата молба уточнения на претенциите, проследил е тяхната конкретизация в последователността на извършените от ищеца уточнения на обстоятелствената част на исковата молба и страните – ответници по спора и при разглеждането им е съобразил изложените от ищеца обстоятелства, така както последният ги е заявил. ВКС констатира, че липсват данни за неразглеждане на претенциите на предявеното основание или за разглеждане на искове, които не са предявени. В тази връзка твърденията на касатора са необосновани, като същият не е взел в предвид уточненията, които е поискал в хода на процеса и допуснатите от съда конкретизации на исковете. Въззивното решение е постановено и при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба, поради което следва да се приеме, че и по този въпрос липсва основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице данни за вероятна недопустимост на въззивното решение в посочената част, които да налагат допускане на касационен обжалване на решението в тази част по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да приеме недопустимост на първоинстанционното решение в посочената по - горе част окръжният съд е изложил мотиви за това, че районният съд е допуснал по реда на чл. 100, ал. 1 ГПК /отм./ съединяване на предявените искове с нови претенции срещу лица, които не са участвали в производството. За да обоснове неоснователността на исковете по чл. 26, ал. 2, т. 1 ЗЗД, съответно за да потвърди решението на районния съд в посочената по - горе част, въззивният съд е приел, че М. Ч. се е разпоредила в полза на Н. И. и Д. Д. с имот, самостоятелен обект на собственост, поради което предметът на сделката е съществувал както фактически, така и в правния мир към момента на изповядването й. Поради това е констатирана липсата на твърдяното от ищеца основанието за нищожност – чл. 26, ал. 2, т. 1 ЗЗД. Неоснователността на исковете по чл. 108 ЗС е обоснована с изводи за пораждане вещно – прехвърлителен ефект по отношение на имота, предмет на сделките между Е. Т. и М. Ч., респективно между последната и наследодателите на въззиваемите Н. и Д. Н.. Направен е извод за липсата на доказателства относно твърденията на ищеца, че е собственик на имот, представляващ жилище, апартамент с идентификатор 63427.2.3959.2.1 на първия етаж в сграда с идентификатор 63427.2.3959.2 по КККР на [населено място] в ПИ с идентификатор 63427.2.3959 по КККР на [населено място] с идеални части от общите части на сградата и дворното място, както и върху 1/ 2 идеални части от бившия шапрон /към момента имот с идентификатор 63427.2.3959. 3 в същия ПИ/, който имот е идентичен с описания в нотариален акт № 180, том V, н.д. № 1600/1959 г. по описа на нотариуса при РНС недвижим имот. Съдът е приел, че неоснователността на исковете по чл. 108 ЗС обуславя, като правна последица неоснователността на искането по чл. 431 ,ал. 2 ГПК /отм./ за отмяна на нотариален акт № 180, том V, н.д. № 1600/1959 г. по описа на нотариуса при РНС. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който бил изведен в касационната жалба и има за предмет „съответствието на извършените в съдебното въззивно производство по инициатива на съда процесуални действия с разпоредбите на чл. 208 и 211 на отменения ГПК“. От изложеното в касационната жалба се установява, че са развити оплаквания за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК и изведен процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК липсва. Твърдението в приложението, че въпросът има за предмет „съответствието на извършените в съдебното въззивно производство по инициатива на съда процесуални действия с разпоредбите на чл. 208 и 211 на отменения ГПК“ не представлява общо основание за допускане на касационен контрол поради следните съображения. Преценката за съответствието на процесуални действия на съда със закона е по правилността на съдебния акт, а не по формиране на възприетите от въззивния съд разрешения в съответствие с тълкуването на закона, реализирано в задължителната или казуална съдебна практика, респективно в отклонение от съдебна практика, произтичаща от неправилно тълкуване на закона или съдебна практика, която е неактуална с оглед промяната на закона, както и при тълкуване от въззивния съд на норми, които са непълни, неясни или противоречиви, а за приложението им не е създадена съдебна практика. Следователно вместо правни въпроси касаторът е изложил доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. За това приложението, в което жалбоподателят поддържа, че въззивният съд провел две заседания, като за него възникнало задължение за проверка на доказателствата и събиране на нови такива, а съдебният състав не провел, „каквито и да било процесуални действия по съществото на спора”, отхвърлил исканията за представяне на нови писмени доказателства във връзка с производството по оспорване не съдържа общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Приложението не е изготвено съобразно разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен да посочи правния въпрос, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, а касационният съд не е длъжен и не може да го извежда от твърденията му, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Вместо правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК жалбоподателят разглежда съществуващата според него неправилност на въззивното решение, излага довод за това, че не било проведено „задължително продължение от въззивната инстанция на дейността на първата инстанция – Районния съд” и счита, че „гореизброените пропуски извеждат процесуалноправен въпрос, поставят същия в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Тълкувателно Р-ние № 1/2001 г на ОСГК т. 19 относимо към Въззивното производство”. Както се вижда и от цитата страната счита, че пропуските на съда „извеждат” процесуалноправен въпрос, който обаче тя не формулира, въпреки процесуалното си задължение да мотивира приложението чрез въвеждане на правен въпрос, а освен това не обосновава, в какво се състои противоречието с разрешенията в т.19 от цитираното ТР на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е провел процесуални действия по разглеждане на въззивната жалба, изложил е подробни собствени фактически констатации и правни изводи в решението си и с тези съдопроизводствени действия не се е отклонил от разясненията в цитираното ТР на ОСГК. Липсата на общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК има за правна последица недопускане касационно обжалване на въззивното решение. Ето защо касационният съд в настоящия си състав намира, че не са налице предпоставки за допускане касационен контрол на обжалвания съдебен акт. По касационна жалба с вх. № 9297/18.08.2015 г., ВКС приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предмет на жалбата е решение № 396 от 23.07.2015 г. по гр. дело № 737/2014 г. на Плевенски окръжен съд, гражданска колегия, ІІІ състав, с което на основание чл. 193, ал. 1 ГПК /отм./ е допълнено решение № 214 от 24.04.2015 г. по гр. дело № 737/2014 г. на Плевенски окръжен съд, гражданска колегия, ІІІ състав, като се счита, че решението от 30.04.2014 г. по гр. дело № 7627/2011 г. на Плевенския районен съд е обезсилено в посочените от въззивния съд части на основание чл. 209, ал. 1, изр. 1 ГПК /отм./ поради неговата недопустимост и е оставена без уважение молбата на настоящия касатор в останалата част, в която се иска допълване на решение № 214 от 24.04.2015 г. по гр. дело № 737/2014 г. на Плевенски окръжен съд, гражданска колегия, ІІІ състав. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че се е произнесъл по недопустимостта на първоинстанционното решение в частта, с която районният съд е отхвърлил иск по чл. 108 ЗС, предявен против Й. В. Й. и Н. Г. Й. от Г. А. Ч. за осъждане на ответниците да предадат владението върху коридор на черния вход, на втори етаж и стълбището в сграда с идентификатор 63427.23959.1 по КККР на [населено място], намираща се в ПИ с идентификатор 63427.2.3959 по КККР на [населено място], както и в частта, с която е отхвърлил иск по чл. 108 ЗС, предявен против В. П. К. и Д. Х. К. от същия ищец за осъждане на ответниците да предадат владението на 50/364.70 идеални части от дворно място, съставляващо ПИ с идентификатор 63427.2.3959 по КККР на [населено място]. Съдът е изложил мотиви за това, че не е посочил основанието за обезсилване, а именно хипотезата на чл. 209, ал.1, изречение първо ГПК /отм./, поради което е уважил молбата в тази част. Окръжният съд е приел молбата за допълване на решението в останалата част за неоснователна, предвид произнасяне по всички надлежно предявени искове, срещу пасивно легитимираните по същите лица и при обсъждане на тяхната допустимост, основателност, преценка на относимите към предмета на спора доказателства. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се излагат доводи по чл. 281, т. 3 ГПК относно правилността на въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството. Изложеното от касатора становище не е относимо, както към производството по чл. 288 ГПК, поради въвеждане на основания за неправилност на второинстанционното решение, вместо на основания за допускане на касационното обжалване, така и е неотносимо към производството по чл. 193 ГПК /отм./, поради излагане на доводи, третиращи законосъобразността на първоначалното решение на окръжния съд, вместо доводи, засягащи предмета на производството по чл. 193 ГПК /отм./. В приложението не са поставени правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, които да се отнасят до произнасянето на въззивния съд по чл. 193 ГПК /отм./ и които да са подкрепени с мотивиране на отклонение на съдебния състав от разрешения в съдебната практика /чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК/ или с доводи, обосноваващи отклонение на окръжния съд от съдебна практика, формирана вследствие неправилно тълкуване на закона, съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяната на закона и обществените условия, както и с доводи за наличие на норми, които са непълни, неясни или противоречиви, за се създаде практика по приложението им /чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК/. Приложението съдържа твърдения за приложение на чл. 209, ал. 1, изр. 1 ГПК /отм./ в противоречие с ППВС № 1/1985 г., т. 9. Правен въпрос по произнасянето на въззивния съд не е въведен, а са изложени доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, при това неотносими към решението по чл. 193 ГПК /отм./. В производството за допълване на решението не може да се иска пререшаване на спора по същество. Фактическият състав на чл. 193 ГПК /отм./, сега чл. 250 ГПК има предвид решение, което не обхваща целия според предмет, т.е. акт при който липсва формирана воля на съда относно част от спорното право, когато то е делимо, един от съединените искове, допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет, а правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с решаващите изводи на въззивния съд по приложението на чл. 193 ГПК /отм./ касаторът не е поставил. Липсата на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това / в този смисъл са разясненията в цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС /. За това следва да се приеме, че с позоваването на ППВС № 1/1985 г. не се релевират предпоставки за допускане на касационен контрол. За пълнота на настоящите мотиви следва да се отбележи и неправилното позоваване на ППВС, в което в т. 9 се разглежда изпращане на делото на компетентен орган или съд в хипотези, различни от разгледаните от въззивния съд – при недопустимост, произтичаща от неподведомственост, родова неподсъдност или разглеждане на иск, който не е предявен или неразглеждане на иск на предявеното основание. В случая приетата хипотеза по чл. 209, ал. 1, изречение първо ГПК /отм./ е обезсилване на първоинстанционно решение и прекратяване на производство поради липсата на предпоставки за произнасяне на съда по същество. Определеният, като процесуалноправен въпрос, който бил изведен от въззивния съд според касатора, „с който се приема за недопустимо съединяване на вече предявени искове с нови такива, предявени в хода на производството и срещу други лица“ не е общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се има предвид, че правният въпрос не се извежда от въззивния съд, а от касатора по правни разрешения, развити от въззивният съд, приети по предмета на делото и обусловили изхода на спора. В случая касаторът не е формулирал правен въпрос, а е посочил мотив, изложен в първоначалното въззивно решение, без да съобрази, че предмета на производството по чл. 193 ГПК /отм./ е друг, засяга въпроса, произнесъл ли се е въззивния съд по целия спорен предмет. Предвид изложеното следва да се приеме липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. В приложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК се цитира решение на ОСГК № 96/1956 г., ППВС № 7/1965 г. с доводи за допуснати от въззивния съд нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които са без правно значение за производството по чл. 288 ГПК, предвид приложното им поле – чл. 290 ГПК. Същите съображения следва да се имат предвид и относно позоваването на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, като е необходимо да се посочи, че липсва мотивирано приложение, обосноваващо отклонение на окръжния съд по конкретни въпроси, по които се е произнесъл от разрешенията в ТР № 1/04.01.2001 г. по т. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Предвид изложеното следва да се приеме липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване на допълнителното въззивно решение. По касационна жалба с вх. № 9267/17.08.2015 г., уточнена с касационна жалба с вх. № 11188/12.10.2015 г. ВКС приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предмет на жалбата е решение № 396 от 23.07.2015 г. по гр. дело № 737/2014 г. на Плевенски окръжен съд, гражданска колегия, ІІІ състав, с което на основание чл. 193, ал. 1 ГПК /отм./ е допълнено решение № 214 от 24.04.2015 г. по гр. дело № 737/2014 г. на Плевенски окръжен съд с диспозитив, подробно изложен по- горе по предходната касационна жалба с вх. № 9297/18.08.2015 г. В приложението към касационна жалба с вх. № 11188/12.10.2015 г. е изложен довод за недопустимост на цитираното въззивно решение, постановено в производство по чл. 193 ГПК /отм./. ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на допълнителното въззивно решение с оглед проверка на вероятната недопустимост на този съдебен акт. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – в случая това биха били предпоставките за сезиране на въззивния съд по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК /отм./. В разглежданата хипотеза предпоставките за допустимост на производството по чл. 193 ГПК /отм./, сега чл. 250 ГПК са били налице – молбата има предмет – постановено въззивно решение, била е подадена от лице, легитимирано да иска допълване на въззивното решение, при наличие на правен интерес за предявяване на същото искане, както и при спазване на предвидения в закона /чл. 193, ал. 1 ГПК – отм./ срок за подаване на молбата. Като е разгледал молбата по чл. 193, ал. 1 ГПК /отм./ по същество окръжният съд е постановил процесуално допустимо решение. Не е налице процесуална недопустимост на въззивното решение по чл. 193 ГПК /отм./ и във връзка с доводите за недопустимост на първоначалното въззивно решение - решение № 214 от 24.04.2015 г. по гр. дело № 737/2014 г. на Плевенски окръжен съд, гражданска колегия, ІІІ състав. От извършената служебна проверка на допустимостта на същия съдебен акт по реда на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и изложените в тази връзка съображения по касационна жалба с вх. № 6136/27.05.2015 г. вече беше констатирано, че липсват данни за вероятна недопустимост на първоначалното въззивно решение, което обосновава извод и за липсата на данни за вероятна недопустимост на допълнителното въззиво решение, предвид връзката на обусловеност между двата съдебни акта. Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на допълнителното въззивно решение с оглед проверка на вероятната недопустимост на този съдебен акт. Приложението съдържа доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, както и позоваване във връзка с тези доводи на ППВС № 1/1985 г., решение № 96/1956 г. на ОСГК на ВС, ТР № 1/04.01.2001 г. по т. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, решение по гр. дело № 744/2006 г. на състав на ІІ г.о. на ВКС. Това приложение възпроизвежда съдържанието на приложението към касационна жалба с вх. № 9297/18.08.2015 г., поради което по отношение на направените в него доводи, съвпадащи с изложените в приложението към касационна жалба с вх. № 9297/18.08.2015 г. следва да се имат предвид мотивите, развити по чл. 288 ГПК по жалба - вх. № 9297/18.08.2015 г. Следва да се допълни това, че основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК не са налице, тъй като липсват общи основания за допускане на касационен контрол. С оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК не се релевират предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно процесуалноправния въпрос е изложено следното: „Описаният, подробно по- горе от нас процесуалноправен въпрос свързан с предмета на спора, а именно постановяване на допълнително решение, конкретизиран детайлно в молбата уточнение на Г. А. Ч. както и изразената воля в решението на съда представляваща фактически отказ за произнасяне поставят въпроса, както за точното прилагане на закона и развитие на правото, така и общо за допустимостта и правилността на съдебното решение, при нарушаване разпоредбите на чл. 2 и чл. 5 от ГПК”. Както се вижда от цитата липсва правен въпрос. Препращането към „молбата уточнение”, както е процедирал касатора не е поставяне на правен въпрос по чл.280, ал. 1 ГПК. Доводите за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК също така не съставляват изпълнение на задължението на касатора за въвеждане на правен въпрос. В тази връзка следва да се има предвид, че приложението не е съобразено с разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1. Възпроизвеждане текста на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, направено от касатора в приложението не обосновава основание по тази разпоредба. С оглед на изложеното следва да се приеме, че и по тази жалба не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Към приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е представена молба – уточнение вх. № 11880/29.10.2015 г., в която са поставени въпроси и се твърди, че е налице чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите са формулирани, както следва: „Кои и колко са били ответниците по предявените и допуснати съединен искове пред Районният съд П. и каква е тяхната правилна правна квалификация както следва: На иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД на Г.А.Ч. за нищожност на нот.акт №180/29.07.1959г. срещу ответниците Д. Н. Д., Й. Н., Й. В. Й., Н. Г. Й., В. П. К., Д. Х. К.; На иска по чл. 108 от ЗС на Г.А.Ч. против ответниците Д. Н. Д., Й. Н. И., Й. В. Й., Н. Г. Й., В. П. К., Д. Х. К.; На иска по чл. 431 от ГПК срещу ответниците Д. Н. Д., Й. Н. И., Й. В. Й., Н. Г. Й., В. П. К., Д. Х. К.; На иска на Г.А.Ч. срещу ответниците В. П. К., Д. Х. К. за предаване на владението върху 50/364.70 ид. части от двор; На иска на Г.А.Ч. за предаване на владение върху коридора на черния вход на втория етаж на сграда срещу ответниците Й. В. Й., Н. Г. Й..“ Цитираните въпроси са фактически /в частта им относно броя на ответниците по исковете/ и по същество на спора /в частта им относно правилността на правната квалификация на исковете/, но не по предмета на решението, постановено по чл. 193 ГПК /отм./, а по решение № 214 от 24.04.2015 г. по гр. дело № 737/2014 г. на Плевенски окръжен съд. В този смисъл с въвеждането им касатора не релевира приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че и по отношение на първоначалното решение, цитираните въпроси не релевират основания по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като в едната си част са фактически, а в другата си част са по правилността на съдебния акт. Освен това както вече се отрази и по – горе не засягат предмета на делото, съответно на решението по чл. 193 ГПК /отм./. С оглед на изложеното следва да се приеме, че и по тази жалба не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение