Определение № 401 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1662/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „БОН МАРШЕ“ ЕООД срещу решение № 10 от 04.01.2024 г. по в.гр.д.№ 1790 от 2023 г. на Бургаския окръжен съд, II въззивен граждански състав за потвърждаване на първоинстанционно решение № 331 от 26.07.2023 г. по гр.д.№ 939 от 2022 г. на Районен съд- Несебър, с което е отхвърлен предявеният от „БОН МАРШЕ“ ЕООД срещу Е. Г. иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 5 763,06 лв., представляваща възнаграждение по устен договор от 28.12.2016 г. за поддръжка на комплекс „А. Г.“, от които 983,02 лв. за 2018 г. и по 1195 лв. за 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 05.09.2022 г. до окончателното плащане и „БОН МАРШЕ“ ЕООД е осъдено да заплати на Е. Г. разноски по делото в размер на 900 лв. за първата инстанция и 900 лв. за въззивната инстанция.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Налице ли е валидна облигационна връзка за предоставяне на услуга- поддръжка и управление на общи части на етажна собственост в случай, че не е сключен договор в писмена форма с нотариална заверка на подписите, без да има такова задължение по закон за страните по него ?

2. Допустимо ли е и налице ли е ограничаване на свободата на договаряне, регламентирана в чл.16 от Хартата на основните права на ЕС, както и в чл.9 ЗЗД, чрез уреждане на правна възможност конкретен вид договори за поддръжка и управление да бъдат сключвани в писмена форма с нотариална заверка на подписите, без в същото време да се задължават правните субекти да сключват договора в посочената форма, когато впоследствие националната ни юрисдикция не признава действителността на така сключения договор във форма, различна от посочената ?

3. Нарушава ли се автономията на волята на страните, когато се предоставя възможност конкретен вид договори да се сключват в определена форма, без законът да предвижда задължение затова в хипотеза, при която страните не са ползвали предвидената в закона възможност, за което нямат задължение, а са сключили договор в различна от посочената форма, а впоследствие валидността на правната връзка помежду им не е призната от съда ?

4. Допустимо ли е конвертиране на договор за управление и поддръжка на общи части на етажна собственост в договор за предоставяне на услуга с определени от страните права и задължения по него, изпълняван неколкократно във времето преди съдебното производство ? Длъжен ли е съдът да приложи последиците на конвертираната сделка, ако намери, че са налице предпоставките за прилагане на фигурата на конверсията ?

5. Може ли страната да се позовава на недействителност на договора, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението на другата страна ?

6. Може ли нищожността, при неспазване на изискването за форма на сделките в търговското право, да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл.293, ал.3 от Търговския закон ?

По първия, четвъртия, петия и шестия въпроси се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 150 от 29.05.2015 г. по гр.д.№ 5272 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 115 от 23.07.2013 г. по т.д.№ 348 от 2012 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение по в.т.д.№ 507 от 2017 г. на Варненския окръжен съд, а по втория и третия въпроси- с решения на Съда на ЕС /решение от 20.05.2010 г. по дело С-434/08 г., решение от 09.11.2017 г. по дело С-227/16 г. и решение от 18.01.2022 г. по дело С-261/20 г./ и със Заключение на Генералния адвокат по последното дело.

В писмен отговор от 22.04.2024 г. ответникът по жалбата Е. Г. оспорва тази жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано поради липса на основания за това, а евентуално- решението да бъде потвърдено. Претендира и за направените разноски по делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на касационната жалба приема следното: Жалбата е допустима: подадена е от легитимирано лице, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с цена над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца суми, дължими за управлението на общите части на сградата, в която ответникът притежава жилище, въззивният съд е приел за безспорно установено между страните, че ответникът притежава апартамент в[жк]в [населено място], който е от затворен тип по смисъла на пар.1, т.3 от ПЗР на ЗУЕС. Нямало спор, освен това, че предвидената в чл.2, ал.1 ЗУЕС форма за действителност на договора за управление на общите части на комплекса, сключен между ищцовото дружество и ответника /писмена, с нотариална заверка на подписите/, не е била спазена: ищецът е твърдял, че е сключил с ответника устен договор за управление на общите части, а от показанията на свидетелката Г. /съпруга на ответника/ се установявало, че между ищеца и ответника въобще не бил сключван такъв договор. Следователно, липсвала договорна облигационна връзка между ищеца и ответника Г., от която да произтича задължение за ответника да заплаща на ищеца претендираните суми за управление на общите части в сградата в режим на етажна собственост, построена в жилищен комплекс от затворен тип, в която сграда ответникът притежава собствено жилище.

За неоснователен е приет доводът във въззивната жалба, че устният договор за управление на общите части в сградата, в която се намира собственото на ответника жилище, е действителен на основание чл.293, ал.3 ТЗ, тъй като от доказателствата по делото /показанията на свидетелката Г./ се установявало, че през предходните години ответникът е заплащал на ищеца някакви суми за управление на общите части на сградата. Действително, договорът по чл.2 ЗУЕС бил търговски договор /тъй като една от страните по него- инвеститорът на комплекса е търговец/, но според съда по отношение на този договор не можело да бъде приложена разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ. Това било така, тъй като се касаело за особен договор, за който законът предвижда вписване в имотния регистър по партидата на всеки самостоятелен обект и който след вписването е противопоставим на третите лица- последващи приобретатели на страните /чл.2, ал.2 ЗУЕС/, а съгласно чл.3 от Правилника за вписванията вписване може да бъде извършено само на писмен акт. Именно тази особеност на договора по чл.2 ЗУЕС водела до извод, че за него не може да се приложи разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ.

С оглед тези мотиви на съда не са налице посочените от касатора основания на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси, поради следното:

По първия, четвъртия, петия и шестия поставени въпроси не е налице специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване: не е посочена практика на ВС или на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи. Посочените от касатора решения на ВКС /решение № 150 от 29.05.2015 г. по гр.д.№ 5272 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 115 от 23.07.2013 г. по т.д.№ 348 от 2012 г. на ВКС, ТК, I т.о./ касаят друг вид договори /договор за възлагане на управление на търговско дружество на управител и договор за застраховка „Каско“/, поради което приетото в тях по въпроса за нищожността на тези договори и за възможността за прилагането по отношение на тях на разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ и за конвертирането им в действителни договори е напълно неотносимо към настоящия казус, касаещ друг вид договор- договор по чл.2, ал.1 ЗУЕС. А посоченото решение по в.т.д.№ 507 от 2017 г. на ОС- Варна не представлява съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 или т.2 ГПК, противоречието с която би могло да обуслови допускане на касационно обжалване на решението- не е нито задължителна практика на ВКС или ВС в тълкувателни решения и постановления, нито практика на ВКС, нито практика на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС.

Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по тези четири въпроса, тъй като те не са правни въпроси съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: Първият и четвъртият въпрос не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение. С него въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска не защото е приел, че нищожен поради липса на форма за действителност договор по чл.2, ал.1 ЗУЕС за управление на общите части на сграда в жилищен комплекс от затворен тип не може да се конвертира в действителен договор за предоставяне на услуга, а защото ищецът не е доказал въобще да е имал сключен такъв договор с ответника. Петият и шестият въпроси са общотеоретични /касаят приложението на чл.293, ал.3 ТЗ по отношение на търговските договори/ и също не са свързани с мотивите на въззивното решение, че договорите по чл.2, ал.1 ЗУЕС са специални търговски договори, по отношение на които не се прилага нормата на чл.293,ал.3 ТЗ. Същевременно касаторът не е посочил, а ВКС няма право служебно да разглежда и се произнася по единствения съществен за настоящото дело правен въпрос: дали законовата уредба на договорите по чл.2, ал.1 ЗУЕС е дотолкова специална, че изключва прилагането на разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ по отношение на тези договори.

Вторият и третият поставени въпроси също не могат да обусловят допускане на касационното обжалване на решението нито на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, нито на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не са правни въпроси съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№1 от 2009 г. на ОСГТК- въпросите са неотносими към конкретното дело, тъй като предпоставят, че за конкретния вид договор страните имат само правна възможност, но не и законово задължение за сключването му в определна форма, докато за договора за управление на общите части в сграда в жилищен комплекс от затворен тип законът /чл.2, ал.1 ЗУЕС/ изисква задължителна писмена форма за действителност /тоест, ако страните желаят да сключат такъв договор, то той задължително следва да бъде сключен в посочената от закона форма/.

Независимо от горното, по тези два въпроса не е налице и посочената от касатора специална предпоставка на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението: няма посочени решения на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС, на които обжалваното решение да противоречи. Посочените от касатора решения на Съда на ЕС /решение от 20.05.2010 г. по дело С-434/08 г., решение от 09.11.2017 г. по дело С-227/16 г. и решение от 18.01.2022 г. по дело С-261/20 г./ не могат да обусловят допускане на касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, тъй като също са напълно неотносими към конкретното дело: Първото решение касае тълкуването на Регламент /ЕО/ № 1782/2003 г. на Съвета от 29.09.2003 г. относно установяване на общи правила за схеми за директно подпомагане в рамките на общата селскостопанска политика и за установяване на някои схеми за подпомагане на земеделски производители и за изменение на Регламенти /ЕИО/ № 2019/93 г., № 1452/2001 г., №1453/2001 г., № 1454/2001 г., № 1868/94 г., № 1251/1999 г., № 1254/1999 г., № 1673/2000 г., № 2358/71 г., № 2529/2001 г., които регламенти не са приложими към настоящия казус, свързан с недействителността на договор, сключен между инвеститор на обекти в сграда в жилищен комплекс от затворен тип и собственик на жилищен обект в сграда в такъв комплекс. Второто решение касае тълкуването на Регламент /ЕО/ № 73/2009 г. на Съвета от 19.01.2009 г. за установяване на общи правила за схеми за директно подпомагане в рамките на Общата селскостопанска политика и за установяване на някои схеми за подпомагане на земеделски стопани и за изменение на регламенти № 1290/2005 г., № 247/2006 г., № 378/2007 г. и за отмяна на Регламент № 1782/2003 г., които също не са приложими към настоящия казус. Третото решение касае тълкуването на чл.49 ДФЕС и на Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент относно услугите за вътрешния пазар и в него няма произнасяне в смисъл, че с въвеждането на законови изисквания за сключване на някои договори в определена форма националният законодател ограничава свободата на договаряне и автономията на волята на страните по тези договори. А заключенията на Генералния адвокат по дела на Съда на ЕС /включително поченото от касатора заключение на Генералния адвокат по дело С-261/20 г./ нямат характера на решения на Съда на ЕС.

Решението не е и очевидно неправилно, както се твърди в касационната жалба. За да се приеме, че е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗУЕС, ЗЗД, ТЗ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв., съгласно представения договор от 31.03.2024 г.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение