Определение № 2086 от 25.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3668/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ЗД „Бул Инс“ АД, чрез юрк. Г. И., срещу въззивно решение № 2824/31.05.2023 г., постановено по в. гр. д. № 4710/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което частично е отменено и потвърдено решение № 1980/10.02.2023 г. по гр.д. № 22726/2022 г. на Софийския районен съд, и като резултат касаторът е осъден на основание чл. 432 КЗ да заплати на Р. С. Б. сумата 6 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от претърпяно ПТП на 26.01.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.02.2022 г. до окончателното й изплащане. Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която искът е уважен за разликата над 1 000 лв. до присъдената сума от 6 000 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) спазен ли е и приложен ли е принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело, в съответствие с ППВС № 4/1968 г.; 2) относно критериите за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди; 3) правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите за критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане. Поддържа се, че по поставените въпроси въззивното решение е постановено в противоречие на ППВС № 4/1968 г., както и с практиката на ВКС - решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 43/2010 г., II т. о., решение № 33/21.03.2015 г. по т. д. № 543/2014 г., II т. о., решение № 36/08.03.2016 г. по т. д. № 507/2015 г., I т. о., решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г., II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г., II т. о., решение № 23/25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г., II т. о., решение № 157/28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г., II т. о. решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г., II т. о., решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г., I т. о., решение № 582/06.07.2010 г. по гр. д. № 802/2009 г., I г. о. и др. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата Р. Б., чрез адв. Д. Ш., е подала писмен отговор, в който изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 26.01.2022 г. в [населено място],[жк], на кръстовището на [улица]с [улица], е настъпило ПТП между лек автомобил „Опел Вектра“, управляван от А. А. и лек автомобил „Мерцедес GLA“, управляван от ищцата Р. Б.. Установено е, че вина за настъпилото ПТП има водачът А. А., който на ляв завой е станал причина за настъпване на ПТП. Не е спорно, че съгласно застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за отговорността на водача А. за причинени вреди при управлението на процесното МПС е налице валидно сключен застрахователен договор с ответното дружество. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и приетата по делото съдебномедицинска експертиза, въззивният съд е посочил, че от процесното ПТП на ищцата е причинена травма на мускули и сухожилия на ниво шия. Тя е търпяла болки за общо 20-25 дни, като през първите 10 дни болките са били по-интензивни. Наложило се е да носи мека шийна яка за поне една седмица и да приема болкоуспокояващи. Бил е необходим щадящ режим на движение и покой, като не са ангажирани доказателства за периода на неработоспособност. Освен физическите болки, пострадалата е изживяла стрес и уплаха от ПТП. При тези данни съдът е счел, че съобразно възрастта на пострадалата; вида и характера на полученото увреждане – травма на врата; проведеното лечение и продължителността на възстановителния период, както и обществено – икономическия стандарт в страната към датата на ПТП, размерът на справедливата компенсация за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата 6 000 лв. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла на указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, тъй като са относими към правилността (чл. 281, т. 3 ГПК) на постановеното решение. По същество въпросите отразяват субективната преценка и оплакванията на страната, че съдът не е взел предвид всички значими за случая обстоятелства във връзка с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Това становище се опровергава от съдържанието на мотивите на обжалвания акт. В изпълнение на задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. въззивният състав е посочил конкретно обстоятелствата, които е счел за релевантни за определяне обема на неимуществените вреди. Обсъдени са тежестта на травмата, проведеното лечение, липсата на негативни последици сега и в бъдеще за пострадалия. Размерът на обезщетението е определен към момента на настъпване на вредите, т. е. съобразени са и конкретните икономически условия в страната, поради което не е налице основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол. Изразеното чрез поставените въпроси несъгласие с фактическите изводи на съда по същността си е оплакване за необоснованост на въззивното решение - чл. 281, т. 3 ГПК, но правилността на изводите за приетия за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди се проверява във фазата на касационното производство по чл. 290 ГПК. В случая, при наличие на формирана практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не е налице поддържаното основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка. В случая, аргументацията на жалбоподателя не съдържа доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него, без да е необходимо да се извършва проверка по съществото на спора и приетото от съда. Поради това, обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Разноски на ответната страна по жалбата не се присъждат, тъй като по делото липсват представени доказателства за направени разходи за касационното производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение