Определение № 60473 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4570/2019 г.

Двата въпроса по т.1 и т.2 от изложението, формулирани при изтъкнато основание по чл. 280 ,ал.1 т.2 ГПК са решаващо произнесени от Софийски апелативен съд, но с уточнението ,че в постановеното решение въззивният съд не е приемал неотправянето на преюдициално запитване от РС Сливница като достатъчно само по себе си, за да обоснове решаващи изводи за достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза. По втория въпрос,приетото по същество от съда е за допуснато явно нарушение на принципа на пропорционалност от страна на РС -Сливница в област, регулирана от общностното право,а не „явно несъобразяване с практика на Съда на ЕС“, както се постулира във въпроса. В решаваща за изхода на делото насока, двата въпроса не са разрешении в противоречие с практиката на Съда на ЕС,в която съдебна практика по тълкувателен път са очертани условията за отговорност за вреди, причинени от нарушение на правото на Съюза.

Чрез въпросите касаторът оспорва едно от условията за търсената с иска отговорност и неговата конкретна преценка по делото,а именно условието нарушението да е достатъчно съществено.Съгласно практиката на СЕС, предпоставката еднакво важи за норма или принцип, установен в правото на ЕС и изведен в практиката на Съда, както е без значение в какъв източник на правото на Съюза се съдържа нарушената норма ,или принцип (Решение от 5 март 1996 г., C-46/93 и C-48/93). Също така ,съдържанието на условието не зависи от публичния орган, който е извършил нарушението.

Нарушението е достатъчно съществено, когато при упражняване на функциите явно и тежко е нарушено правото на преценка( Решение от 5 март 1996 г., Factortame, C-46/93 и C-48/93; решение от 26 март 1996 г., The Queen / H.M. Treasury, ex parte British Telecommunications, C-392/93, решение от 4 юли 2000 г., Haim, C-424/97 ),като условието може да е налице и в случаи на ограничена, дори несъществуваща възможност за преценка на публичния орган (Решение от 8 октомври 1996 г.,Dillenkofer, C-178/94, С-188/94, С-188/94, С-189/94 и С-190/94, решение от 4 юли 2000 г.,Haim, C-424/97./ Отговорността следва да бъде ангажирана при по-ограничени условия ,когато разпоредба на директива е неясна и подлежи на различни тълкувания и когато няма индикации от съдебната практика относно действителния смисъл на разпоредбата (решение от 26 март 1996г, C-392/93),но от значение е и това ,че докато нормите могат да са неясни,то принципите на общностното право, изведени в решенията на Съда на ЕС, са ясни. Нарушението е достатъчно съществено, когато с влязло в сила решение национална юрисдикция, произнасяща се като последна инстанция, е иззела компетентност в област, която правото възлага на Съюза. (решение от 22 октомври 1987 г., Foto Frost, C-314/85,; решение от 18 юли 2007 г., Lucchini, C-119/05), или не се е съобразила с практиката на Съда ( решение от 30 септември 2003 г.,K оbler, C-224/01,; решение от 13 юни 2006 г., Traghetti del Mediterraneo, C-173/03,; решение от 28 юли 2016 г.,С-168/15).Съразмерността и принципът на пропорционост по отношение на съществуваща в нацинално законодателство санкция, в област регулирана от правото на ЕС,следва да се преценява както от законодателя ,така и от националната юрисдикция, като липсата на тази преценка е нарушение ,което води до възникване на отговорност за вреди, ако е съществено.

Елементите,които следва да съобразят при преценката за характера на нарушението, са: 1) степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма; 2) извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото на ЕС; 3) умишленият или неумишлен характер на допуснатото нарушение или причиненото увреждане, 4)обстоятелството, че с действията си институция на ЕС може да е допринесла за неприемането, приемането или запазването в разрез с правото на Съюза на определени национални мерки или практики,включително неизпълнение на задължението на националната юрисдикция на задължението й за отправяне на преюдициално запитване по силата на член 267, параграф 3 ДФЕС(Решение от 5 март 1996 г., Brasserie du pecheur и Factortame, С-46/93 и С-48/93; решение от 30 септември 2003 г., K оbler, С-224/01,; решение от 12 декември 2006 г., Test Claimants in the Fll Group Litigation, С-446/04,; решение от 28 юли 2016 г., Tomasova, С-168/15,; решение от 4 октомври 2018 г., Кантарев, С-571/16,)

Освен че е изтъкната липсващата преценка на ответника по иска за това,че комулирането на някое от наказанията в чл.251,ал.1 НК с отнемане на недекларираната сума/чл.251, ал.2 НК/е в пряко противоречие с чл. 4, пар2 и чл. 9, пар. 1 от Регламент 1889/ ЕС, въззивното решение е констатирано и несъобразяване с решение на СЕС в съответната област при което положение нарушението е съществено. В случай че е имало място за съмнение дали тълкуването на Съда на ЕС в решението от 16.07.2015г ,С-255/15. представлява доктрина, която следва да се приложи и при преценката на вътрешноправна норма със съдържанието на процесната в чл. 251,ал.2 НК,то преюдициално запитване от РС Сливница не е отправено. При тези изводи установените критерии са съобразени от въззивния съд в решаваща насока (решение CILFIT С-283–81).При всички положения нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област, какъвто е и случая. Макар в общностното право да няма хармонизация в областта на санкциите,приложими от държавите -членки при неспазване задължението по чл.3 от Регламент (ЕО) 1889/2005г ,този източник защитава едно оправдано право очакване на частно- правните субекти за попорционалност. Когато иманентно за една юрисдикция право на преценка не е упражнено от съд, длъжен да прилага общностното право при вътрешноправна марка ,несъвместима с него поради това, че предвижда наказателно отнемане (а не административно решение за задържане,както изисква Регламент (ЕО) 1889/2005г) на преносими притежания на преминаващите през държавната територия граждани на ЕС, защото не са ги обявили на властите,нарушението следва да се определеи като достатъчно съществено по критериите,установени в практиката на СЕС. Различната правна природа при двете съпоставими мерки следва да е очевидна за съд, правовораздаващ в държава – членка на ЕС.По двата формулирани въпроса не е налице основание по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК. Преформулирането на същите въпроси в т. 1-3 от изложението ,за да се изтъкне и основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, не обуславя допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

С въпросите по т.4, 5 от същия раздел на изложението на касатора се въвеждат възражения едва във фазата на касационно обжалване,което не е допустимо. Предвид предмета на спора по настоящето делото, поставените в съдържанието на въпросите предварителни условия, освен че не са пряко изводими от приложения закон,не са и наведени от защитата в хода на делото .Въпросите не засягат прилагането на императивна норма, подлежаща на съобразяване от сезирания с иска съд и без да е изтъквана от страните в доводите им. Поставените въпроси не са обсъждани ,не са решаващо произнесени от въззивния съд по настоящето дело ,тъй като фактически и правни доводи ,основани на възможността наказателното производство да бъде възобновено,не са поддържани ответника -касатор в отговора на исковата молба ,вкл.при въззивното обжалване.

За пълнота следва да се добави ,че предявяването на иск за обезщетяване на вредите от съществено нарушение на общностното право не зависи от предварителната отмяна на причиняващите вредите акт (Решение от 9 септември 2015 г., Ferreira da Silva e Brito C-160/14 и др).

Също така, силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение на национална юрисдикция на държава-членка не се противопоставя на правото на ЕС (Решение от 30 септември 2003 г.,, C-224/01 ),което се отнася и за одобрени от съд споразумения по наказателни дела.

Следва да се присъдят разноски на ответника по жалбата,установени в размер на 3520лв, които представляват платено възнаграждение за един адвокат.