Определение № 1950 от 15.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 423/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Аеропак Инженеринг“ ООД, подадена чрез процесуален представител адв. С. С. против решение № 1093/26.08.2025г., постановено по в.гр.д. № 2712/2024г. по описа на Апелативен съд – София. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 2841/14.05.2024г. постановено по гр.д. № 13339/2022г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 49 от ЗЗД са отхвърлени предявените от „Аеропак инженеринг“ ООД, ЕИК[ЕИК] срещу Върховен касационен съд искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетения за вреди, както следва: сумата от 41 131.30 лева – имуществени вреди съизмерими с присъдена недължима договорна лихва; сумата от 1484.07 лева – имуществени вреди съизмерими с присъдена недължима имуществена застраховка; сумата от 4113.13 лева – неимуществени вреди в размер на 10% от стойността на имуществените вреди, съизмерими с недължимата договорна лихва и сумата от 148.41 лева – неимуществени вреди в размер на 10% от стойността на имуществените вреди съизмерими с недължимата имуществена застраховка, всички вреди понесени от ищеца в причинна връзка с разглеждането и крайното произнасяне на ответника по т.д. № 779/2021г. на ВКС, I ТО вследствие на което ищецът неправомерно бил лишен от същински касационен контрол на въззивно решение признаващо съществуването на задълженията му в тези размери, в нарушение на правото на достъп до съд, гарантирано от чл. 6 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС, ведно със законна лихва върху сумите, считано от 16.12.2022г. – датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане на сумите. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и предявените искове да бъдат уважени. Касационният жалбоподател поддържа, че с постановения акт въззивният съд е стигнал до отказ от правосъдие; съдът приел неистина, че правната квалификация на иска е по чл. 49 от ЗЗД, а не по чл. 2в от ЗОДОВ. Поддържа, че ВКС е допуснал касационно обжалване, но после е върнал жалбата поради неплатена държавна такса /852.31 лева/. Това е постановено въпреки доказаната невъзможност на дружеството да я плати – дружеството е без дейност, със запорирани сметки и разпродадено имущество. Отказът на ВКС с определение от 21.03.2022г. по т.д. № 779/2021г. да освободи дружеството от задължението за плащане на държавна такса за касационно обжалване е реален отказ от правосъдие, противоречащ на чл. 6 от ЕКЗПЧОС и на чл. 47 от ХОПЕС и на принципа на лоялно сътрудничество по чл. 4, § 3 от ДЕС; в отклонение е от собствената му утвърдена практика и в очевидно нарушение на правото на ЕС и на конституционното право на достъп до съд. Сочи, че въззивният съд не е изложил съображения относно същността на правото на достъп до съд, принципа на пропорционалност и на примата на ПЕС пред националното право; не е анализирал доказаната по делото невъзможност на ищеца да плати таксата по касационното производство; неправилно е изключил приложимостта на ПЕС при молбите за освобождаване от съдебни такси по дела на юридически лица без възможност за плащането им. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Върховен касационен съд, чрез процесуален представител служител с юридическа правоспособност З. С. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от частично обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове за обезщетение на вреди, понесени от дружеството в причинна връзка с противоправен /неправилен/ отказ на ответника да освободи дружеството от задължението за плащане на държавна такса и връщане на касационната му жалба в нарушение на чл. 6 от ЕКЗПЧОС и на чл. 47 от ХОПЕС и на принципа на лоялно сътрудничество по чл. 4, § 3 от ДЕС, вследствие на което ищецът понесъл вреди съизмерими с размера на приетите за установени негови задължения с влязлото в сила въззивно решение № 12270/09.11.2020г. по в.гр.д. № 741/2020г. на САС в качеството му на кредитополучател по договор за банков кредит, сключен с „Юробанк България“ АД. Въз основа на твърденията на ищеца, че е допуснато нарушение на правото му на достъп до правосъдие, което право създава задължение за държавите да осигурят достъп до съд, или друг определен орган, на всеки който твърди нарушение на правата му, първоинстанционният съд е квалифицирал предявените искове по чл. 2в от ЗОДОВ – допуснато съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Посочил е, че достъпът до съд е заложен в текстовете на чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧОС, съответно чл. 47 от ХОПЕС, чрез правото на справедлив процес и правото на ефективни правни средства за защита. Въззивният съд приел за установени следните факти: с определение № 30/25.01.2022г. постановено по т.д. № 779/2021г. по описа на ВКС, I ТО по касационната жалба на „Аеропак Инженеринг“ ООД е било допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 12270/09.11.2020г. по в.т.д. № 741/2020г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК е прието за установено съществуването на вземане на „Юробанк България“ АД към „Аеропак Инженеринг“ ООД, в качеството му на кредитополучател по договор за банков кредит „Продукт бизнес помещения“ BL 16483/30.09.2008г., изменен и допълнен с Анекс № 1/02.10.2009г. и Анекс № 2/16.11.2010г., за следните суми: договорна лихва в размер на 41131.30 лв. за периода от 21.10.2011г. до 24.04.2013г.; имуществена застраховка в размер на 1484.07 лв. за периода от 15.01.2013г. до 24.04.2013г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 05.08.2013г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 18325/2013г. на СРС. В определението си ВКС е указал на „Аеропак Инженеринг“ ООД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 852.31лв., както и указал последиците при неизпълнение в срок, а именно прекратяване на производството пред него. След получаване на горните указания, „Аеропак Инженеринг“ ООД е подало молба по т.д. № 779/2021г. по описа на ВКС с искане за освобождаване от внасяне на държавна такса за разглеждане по същество на касационната жалба на дружеството срещу допуснатото до касационно обжалване въззивно решение. Искането било мотивирано с липсата на налично имущество и с обстоятелството, че размерът на държавна такса е прекомерен. С Определение № 59/21.03.2022г. по т.д. №779/2021г., ВКС на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК е оставил без уважение искането за освобождаване от държавната такса в размер на 852.31 лв., като е приел, че таксата не се явява непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие на дружеството, което не е обявено в несъстоятелност и има качеството на ответник в производството по чл. 422 от ГПК. ВКС е посочил и обстоятелството, че за дружеството за първи път в хода на делото възниква задължение за внасяне на разноски, както и че то не е установило актуалното си имуществено състояние. Искането е прието за неоснователно и с оглед липсата на доводи за евентуална невъзможност съдружниците да набавят необходимите средства за заплащане на държавната такса. Срещу отказа за освобождаване от такса на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, ищецът е депозирал частна жалба, по която е образувано ч.т.д. № 1194/2022г. пред друг състав на ВКС, II ТО. Последният с определение № 256/16.06.2022г. е потвърдил определението за оставяне без уважение на искането на „Аеропак Инженеринг“ ООД за освобождаване от държавна такса. Мотивите изложени от ВКС са, че съгласно практиката на ЕСПЧ във връзка с правната възможност юридическо лице да бъде освободено от заплащане на държавна такса по воденото от/срещу него дело е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, вкл. финансови и изискването да се плати в гражданските съдилища държавна такса не е несъвместимо с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. Съдебният състав постановил този акт е приел, че в обжалваното пред него определение е съобразен предметът на спора, размерът на разноските, които страната следва да заплати предварително и дали те представляват непреодолимо препятствие за дружеството, предвид обстоятелствата, че не е обявено в несъстоятелност и не е ангажирало доказателства за финансовото си състояние и за финансовото състояние на неговите съдружници, както и с възможността им да се снабдят с необходимите средства за продължаване на производството. Въз основа на изложеното е заключил, че крайният извод на съда, постановил определение № 59/21.03.2022г. по т.д. № 779/2021г. ВКС, че от доказателствата в делото не може да се направи обоснован извод, че дружеството не разполага с достатъчно парични средства за заплащане на таксата и не може да ги набави, е правилен. След окончателния съдебен акт, с който молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК е оставена без уважение, е дадена нова възможност на „Аеропак Инженеринг“ ООД да изпълни указанията за внасяне на държавната такса, което дружеството не е сторило. Поради това, с определение № 50061/16.03.2023г. е прекратено производството по т.д. № 779/2021г. по описа на ВКС, I ТО. Това преграждащо определение е обжалвано от дружеството с частна жалба с вх. № 502291/26.04.2023г., по която е образувано т.д. № 1207/2023г. на ВКС, I ТО. В това дело е постановено определение № 123/22.01.2024г., което е окончателно и с което е потвърдено прекратяването на касационното производство. Въз основа на тези факти от правна страна въззивният съд съобразил, че при описаните по делото факти, които съответстват на заявените в исковата молба твърдения и искане да се ангажира отговорността на ответника – правораздавателен орган, във връзка, с чиято дейност се твърди, че са причинени вредите, поради незаконосъобразен отказ за освобождаване от внасянето на държавна такса, исковете намират правното си основание в чл. 49 от ЗЗД, а не в чл. 2в от ЗОДОВ. Съобразил в тази връзка, че в исковата молба и в уточняващата писмена молба от 25.04.2023г., ищецът не е изложил обстоятелства за нарушение на ПЕС, а заявил твърдения, че е нарушено правото му на достъп до съд, гарантирано от чл. 6 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС. Изтъкнал, че поначало основните права, гарантирани в ЕКЗПЧОС, са основни принципи и на ЕС /чл. 6, § 3 от ДЕС/, а ХОПЕС се прилага, само когато държавите – членки прилагат правото на Съюза – чл. 51. Уточнил, че прилагането на Хартата е предпоставено от предварителното условие, отношенията, в които се търси защита по линия на уредбата на основните права в правото на ЕС, да са свързани с прилагане на елементи на общата европейска уредба или да попадат в полето на действие на правото на Съюза, поради определена степен на връзка на отношението с прилагане на общата европейска уредба /Решение от 26 февруари 2013, Еkerberg Fransson, C-617/10), ECLI:EU:C:2013:105; Решение от 6 март 2014, Siragusa, C-206/13, ECLI:EU:C:2014:126/. Въззивният съд е подчертал, че Хартата на основните права на Европейския съюз е документ, формулиращ права, свободи и принципи, които Съюзът признава. Това означава, че тя прогласява общи принципи и е част от първичното право, от основополагащите /конститутивни/ договори, на които ЕС се основава, но не е право на Съюза в смисъл на вторично /производно/ право, което регламентира правните инструменти за функционирането на Съюза, каквито са актовете приети от институциите на съюза, а именно регламентите, директивите и решенията. От своя страна посочил, че ЕКЗПЧОС е международен договор за защита на човешките права и на основните свободи в Европа, подписан от всички 46 държави, които участват в Съвета на Европа и са страни по Конвенцията, като 27 от тях са членове на ЕС, което сочи, че Конвенцията не е право на ЕС. Че предявените искове имат правното си основание в чл. 49 от ЗЗД, обосновавал и от твърденията на дружеството ищец, че ВКС е нарушил процесуалните норми на чл. 5, чл. 7, ал. 1, чл. 8, ал. 1, чл. 9 и чл. 10 от ГПК, които безспорно са норми на вътрешното ни право, а не право на ЕС. Пояснил е, че нормата на чл. 2в от ЗОДОВ урежда реда за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, т.е. на вторичното право, а обстоятелства за такива нарушения ищецът не е изложил в исковата молба. Така заключил, че твърдените от дружеството нарушения на норми от международен договор и на ХОПЕС, която е документ от равнището на договорите на ЕС – Договорът за ЕС и Договорът за функциониране на ЕС, допуснати от съдии от ВКС, постановили обсъжданите съдебни актове, не кореспондират със специалната отговорност на държавата по чл. 2в от ЗОДОВ, а следва да се уредят по реда на общата деликтна отговорност по ЗЗД. За ангажиране отговорността на ответника по реда на непозволеното увреждане в хипотеза на чл. 49 от ЗЗД приел, че е необходимо да се докаже, че при или по повод на възложената от него работа, лицата, на които е възложена тя, са причинили вреди на ищеца. Вреди от посочените актове на съдии от ВКС приел, че не са доказани по делото, тъй като нереализирането на касационната проверка на част от въззивно решение № 12270/09.11.2020г. по в.т.д. №741/2020г. на САС по същество е пряко следствие изцяло на поведението на „Аеропак Инженеринг“ ООД, изразяващо се в невнасяне на дължимата държавна такса по сметка на ВКС. Дружеството - касатор не е изпълнило указанията на ВКС за внасяне на държавна такса. Законосъобразността на дадените указания изтъкнал, че е проверена, както по повод на обжалването на определението по чл. 83, ал. 2 от ГПК, така и на определението за прекратяване на касационното производство, поради което не е установено действие или бездействие на ВКС, което да е противоправно и от което да са последвали вреди за ищеца. Изтъкнал, че дружеството само не се е възползвало от правото си на достъп до съд, като не е доказало наличието на обективни пречки за реализирането му. Подчертал, че прилагането на законите и упражняването на правомощията им по ЗСВ и ГПК от съдиите във ВКС не е деяние, с което се ограничава достъпа до съд, а е правно регламентирана дейност, която в случая е била подложена и на инстанционен контрол за законосъобразност. Поради това, извел решаващ извод, че дейността на съдебните състави на ВКС, които са постановили процесните актове, не е в нарушение на принципите установяващи правото на всяко лице да получи справедлив процес, съгласно чл. 6 от ЕКЗПЧОС и основополагащото за функциониране на ЕС право на всеки да получи реален достъп до правосъдие, залегнало в чл. 47 от ХОПЕС. В случая посочил, че тези права са били осигурени на „Аеропак Инженеринг“ ООД от ВКС, който му е указал законосъобразния начин за реализирането им, но дружеството не се възползвало от него. Доводите, свързани с правилността на указанията към него и законосъобразността на преценката на съставите на ВКС, че не са налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаването му от внасяне на държавна такса приел, че не могат да бъдат разглеждани в това производство, поради задължителната сила на влезлите в сила съдебни актове, установена в чл. 297 от ГПК. Допълнил, че дори и да беше освободен ищецът от внасянето на държавната такса за касационно обжалване и решението бе проверено по същество от касационната инстанция, то благоприятният за касатора резултат не може да се презюмира. Заключил, че не са налице кумулативно необходимите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, поради което предявените искове са недоказани по основание и следва да се отхвърлят. В този смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът „Аеропак Инженеринг“ ООД обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, поставяйки като значими следни въпроси: 1/ Съвместима ли е с чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС национална съдебна практика, която при искове по чл. 2в от ЗОДОВ и касационно обжалване на акт на ВКС определя държавна такса по пропорционален принцип върху материалния интерес, вместо „проста” такса по чл. 9а от ЗОДОВ и отказва освобождаване на неплатежоспособно дружество с ограничена отговорност – при доказани запори на всичките му банкови сметки, възбрани върху цялото му недвижимо имущество и липса на дейност, с мотива, че неговите съдружници са „длъжни“ да внесат таксата? Поддържа, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с определение № 328/18.07.2022г. по ч.т.д. № 1050/2022г. на ВКС, I ТО; определение № 363/26.06.2018г. по ч.т.д. № 363/2018г., II ТО; определение № 441/04.11.2020г. по ч.т.д. № 1970/2020г., II ТО, както и на практиката на ЕСПЧ по делата Podbielski and PPU Polpure v. Poland и „Агромодел“ ООД и М. срещу България /С-279/09/, решение от 24.09.2009г., както и че е от значение за унифициране на противоречивата практика на ВКС по чл. 83 от ГПК спрямо юридически лица, както и за тълкуването на чл. 9а от ЗОДОВ във връзка с достъпа до съд и принципа на ефективна съдебна защита. 2/ Представлява ли отказът на ВКС да освободи неплатежоспособно дружество с ограничена отговорност от незаконосъобразно определена държавна такса при вече допуснато касационно обжалване – при доказана липса на активи, запорирани сметки и липса на дейност – очевидно нарушение на правото на ЕС /чл. 47 от ХОПЕС вр. чл. 6 от ЕКЗПЧОС и чл. 4, § 3 от ДЕС/, пораждащо отговорност на държавата по чл. 2в от ЗОДОВ? Въпросът според касатора е решен в отклонение от критериите, изведени от СЕС в решения DEB по дела С-279/09, Tom бљovб С-168/15 и K цbl er С-224/01. 3/ Допустимо ли е при липса на изрична законова норма, върховният съд да приема, че съдружниците в дружество с ограничена отговорност имат лично задължение да внесат държавната такса, дължима от дружеството и на тази хипотетична възможност да основава извода, че дружеството не е лишено от достъп до съд?; 4/ Длъжен ли е въззивният съд по иск по чл. 2в от ЗОДОВ да установи и посочи в мотивите си, коя конкретна норма на правото на ЕС /вкл. Хартата и вторичното право/ е нарушена от акта на юрисдикцията-ответник, да обсъди релевантната практика на СЕС и ЕСПЧ и да формира самостоятелни изводи относно „очевидността” на нарушението, в съответствие с решение № 17 от 05.03.2021г. по гр.д. № 1457/2020г. на ВКС и практиката по делата K цbler, Traghett i del M editerraneo, Tomбљovб? 5/ Нарушава ли се чл. 12 и чл. 235 от ГПК, както и принципът по чл. 121, ал. 4 от КРБ, когато въззивният съд по иск за обезщетение по чл. 2в от ЗОДОВ не обсъжда в тяхната съвкупност представените доказателства /за неплатежоспособност, запори, липса на дейност и др./, не отговаря на конкретните оплаквания за отказ от правосъдие и за неправилно определяне на държавната такса и свежда мотивите си до формално резюме и два кратки абзаца, в които не сочи защо приема едни доводи и отхвърля други? Въпросът се сочи, че е решен в противоречие с ТР № 1/2001г. и ТР № 1/2010г. на ОСГТК. 6/ Допустимо ли е българският върховен съд да блокира достъпа до вече допуснато касационно обжалване чрез финансова бариера, която е непосилна за страната и това да остане без правна последица? Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на решението, която обосновава с явно противоречие на фактическите констатации с доказателствата по делото; погрешна правна квалификация; липса на мотиви, довели до отказ от правосъдие. Поддържа, че тези дефекти на въззивното решение са толкова съществени и видими, че обуславят очевидната му неправилност. По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно доколкото не страда от явни пороци, видими и без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка – в решението не е приложен закон в неговия обратен смисъл, нито е приложена или е извършено позоваване на отменена, неотносима или несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и науката. Въззивното решение е мотивирано и очевидна неправилност в смисъла на соченото специално селективно основание не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. Ето защо приложно поле на касационното обжалване в хипотезата на този специален селективен критерий по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК не е налице. Всички поставени в изложението въпроси са изведени не от мотивите на обжалваното въззивно решение, а от произнасянето на ВКС по т.д. № 779/2021г. на ВКС, I ТО и в частност са относими към постановения по това дело отказ за освобождаване на дружеството с ограничена отговорност от задължение за плащане на държавна такса, както и към съображенията за това. Формулираните от касатора въпроси на плоскостта на дължимостта на държавната такса и отказа на съда да освободи юридическото лице от задължението за плащането й; на отговорността на съдружниците в дружеството с ограничена отговорност, както и на обусловеността на достъпа до касационно обжалване от заплащане на държавна такса, не са разрешени от въззивния съд в обжалваното сега решение, не са част от предмета на делото индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, нито са обусловили решаващата правна воля на съда и резултата по делото. Изрично в решението си въззивният съд е подчертал, че доводите, свързани с правилността на указанията към него и законосъобразността на преценката на съставите на ВКС, че не са налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване на дружеството от внасяне на държавна такса, не могат да бъдат разглеждани в това производство, поради задължителната сила на влезлите в сила съдебни актове, установена в чл. 297 от ГПК. Ето защо поставените въпроси нямат отношение към разрешения от въззивния съд значим за конкретния спор правен въпрос /притовоправно деяние причинило вреди/. По тях не е налице изведеното в чл. 280, ал. 1 от ГПК общо основание за допускане на касационно обжалване, така, както е разяснена същността му в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, определящо приложното поле на касационното обжалване. Поради неотносимостта на поставените от касатора въпроси касационно обжалване по тях не може да се допусне. Въпросите за задълженията на съда по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК /№№ 4 и 5/ в конкретния случай са формулирани в контекста на разглеждане на иск по чл. 2в от ЗОДОВ, какъвто апелативният съд не е разгледал. Изрично в обжалваното решение, въззивният съд е изложил мотиви, че правната квалификация на въведените в исковата молба твърдения и изложените обстоятелства, както и отправеното искане за защита е такава по чл. 49 от ЗЗД, а не по чл. 2в от ЗОДОВ. Това разрешение на въззивния съд е съобразено с данните по делото и с практиката на ВКС. В нея е разяснено, че съдът е този, който квалифицира исканията на страните и не е обвързан от квалификацията, сочена от тях. Предметът на иска, от своя страна, се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане /петитум/. Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен или изменен по надлежния ред. При твърдение на страната, че е увредена вследствие действие на правораздавателен орган, разрешил правен спор със сила на пресъдено нещо, отговорността на държавата е обективна, но ако е налице противоправно деяние, което е причинило твърдяната вреда. Практиката на Съда на ЕС допуска реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушението на правото на Съюза, ако субект на нарушението е орган на съдебната власт, като нарушението следва да е обективирано в акт на юрисдикция, която действа като последна инстанция. Материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване правото на ЕС са следните: нарушената правна норма на правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; нарушението да е достатъчно съществено; да е налице пряка причинно - следствена връзка между нарушението и да са настъпили вреди. Достатъчно съществено нарушение по смисъла на правото на ЕС е явно и значително неспазване от държавата членка на границите на нейното право на преценка. Тази отговорност е обективна, тя е за държавата, а не за органа, от чиито състав е прекият причинител. Съдът е единствено процесуален субституент на материалноправно легитимирания длъжник. За да бъде реализирана, ищецът трябва да изложи ясни и конкретни твърдения за предпоставките, при които тя възниква. Той следва да посочи в какво се състои нарушението на правото на ЕС, без значение дали има противоречие между това право и разпоредби от правото на държавата-членка – с кои действия на националния орган правото на ЕС е нарушено, какви вреди е претърпял и обстоятелствата, обосноваващи пряка причинно-следствена връзка между твърдяното нарушение и претендираните вреди. Бланкетното изявление, че е нарушено правото на ЕС не съставлява основание на предявения иск. Такова основание са конкретните факти и обстоятелствата, от които ищецът извежда претендираното право. В този смисъл определение № 155/27.03.2019г по ч.гр.д.№ 869/2019г. на ВКС, IV ГО; определение № 1411/26.03.2024г. по ч.гр.д. № 693/2024г. на ВКС, III ГО; определение № 870/17.12.2019г. по гр.д. № 3278/2019г., на ВКС, III ГО; определение № 1343/30.05.2023г. по ч.гр.д. № 1929/2023г., III ГО. Извън уредените в ЗОДОВ хипотези, съдилищата носят отговорност за вреди от влезли в сила неправилни актове, когато неправилността е предварително установена по надлежния ред и актът е отменен. Не може да се търси отговорност на държавата чрез съда за всеки влязъл в сила акт, който страната счита за незаконосъобразен, тъй като правилността на съдебните актове е обект на контрол в производствата по обжалването им. За да възникне основание за отговорност е необходимо противоправността /неправилността/ на влезлия в сила акт да е установена чрез някой от предвидените в процесуалните закони способи – по реда на извънинстанционните производства за отмяна на влезли в сила решения, каквито са уредени както в ГПК, така и в АПК. В този смисъл е решение № 50058/07.07.2023г. по гр.д. № 3192/2022г. на ВКС, II ГО. В конкретния случай, въззивният съд е взел предвид, че твърденията в исковата и уточняващата молба, с която се претендира обезщетение за вреди от действия на Върховния касационен съд при разглеждане на т.д. № 779/2021г. на ВКС, I ТО, са за неправилен отказ на ответника да освободи дружеството от задължението за плащане на държавна такса след допускане на касационно обжалване, в противоречие с практиката си и връщане на касационната му жалба, вследствие на което ищецът понесъл вреди съизмерими с размера на приетите за установени негови задължения с влязлото в сила въззивно решение № 12270/09.11.2020г. по в.гр.д. № 741/2020г. на САС и неправомерно бил лишен от същински касационен контрол на въззивно решение признаващо съществуването на задълженията му в тези размери. Ищецът заявил, че твърди нарушение на чл. 4, § 3 от ДЕС, включващо нарушение на правни норми на ЕС, а именно чл. 6 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС. Позовал се е в същото време на допуснато нарушение на основни начала на гражданския процес, уредени в Глава втора на ГПК. Това не са твърдения за осъществяването на конкретни факти, а бланкетни изявления, които не съдържат конкретен довод за нарушаване на правото на ЕС. Сочените от ищеца разпоредби не са част от правото на ЕС. Не се твърди и не се установява нарушаване на конкретно субективно право на ищеца, произтичащо от правото на ЕС, а правните квалификации, които ищецът дава в исковата молба не обвързват съда. Съгласно принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДЕС, държавите-членки са длъжни да вземат всички общи и специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат общността за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат тези цели. Според чл. 6, § 1 от ЕКПЧ всяка страна има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. На първо място, правото на справедлив процес включва правото на достъп до съд. Въззивният съд е приел, че от твърденията на самия ищец в исковата молба в случая следва, че правото му не е нарушено – по подадена от него касационна жалба, ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивно решение, като делото е било прекратено поради невнасяне на държавна такса от дружеството. Или, делото е разгледано от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, съдебното производство е проведено. Съгласно чл. 13 от ЕКЗПЧОС всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в Конвенцията, са нарушени, има право на ефективни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции. В конвенцията няма легално определение за "правно средство за защита". Такова се извлича от практиката на ЕСПЧ, като най-важното изискване е правното средство за защита да бъде "ефикасно", както по закон, така и на практика, и да бъде "вътрешноправно", т.е. да е предвидено в правото на държавата. Въззивният съд изрично е отбелязал, че в съдебното производство пред ВКС ищецът е участвал, производството е било разгледано по указания от закона процесуален ред и при приложение на относими процесуални правни норми; проверката на законосъобразността на произнасянето на състава на ВКС е подложена двукратно на инстанционен контрол, като упражняването на правата и свободите признати от ЕКПЧ по отношение на ищеца не са били ограничени. Приложното поле на Хартата от друга страна, е определено в чл. 51 от нея. Тя се отнася за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, но единствено когато те прилагат правото на Съюза. Хартата не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите. Следователно, за да се обсъжда нарушението на правото по чл. 47 от Хартата, следва по делото да са налице твърдения и доказателства за фактически обстоятелства, които да обуславят реална връзка на делата с правото на ЕС. Такива въззивният съд е приел, че по делото липсват. Така, въззивният съд е отчел, че твърденията за нарушаване на ЕКПЧ са извън приложното поле на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, а разпоредбите на Хартата се прилагат от държавните институции в рамките на Съюза единствено когато прилагат правото на Съюза /съюзна правна норма/. Макар че съгласно § 2 от ДЕС, Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, това присъединяване не променя областите на компетентност на Съюза, така както са определени с Договорите. Според чл. 6, § 3 от ДЕС, основните права, както са гарантирани от ЕКПЧ и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите - членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Освен това, за да се присъедини ЕС към ЕКПЧ, съгласно чл. 218 от ДФЕС, следва да се сключи нарочно споразумение, каквото към момента не е налице. ЕКЗПЧОС е международноправен акт и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията е част от вътрешното ни право, но не е част от правото на ЕС. Българските съдилища са компетентни да тълкуват и прилагат вътрешното право. Разпоредбата на чл. 47 от ХОПЕС, с оглед определеното нейно приложение в чл. 51 от нея, няма отношение към фактическите твърдения на ищеца, тъй като той не е изложил в исковата си молба никакви факти, които да могат да бъдат подведени като твърдения за неизпълнение на задълженията на българската държава по тази норма. Разпоредбата е посочена от ищеца с бланкетното изявление, че тя е нарушена, без привързването й с конкретна общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, част от правото на Съюза. Ето защо, въззивният съд е приел, че правната квалификация на предявените искове не е чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, а когато не може да се реализира в някоя от специалните хипотези на ЗОДОВ, отговорността на държавата за вреди следва да се реализира на общо основание по чл. 49 от ЗЗД. Принципът е, че при липса или неприложимост на специална норма, се прилага общата за деликт – чл. 49 от ЗЗД и обратно – при наличие на специална разпоредба, предвиждаща специален ред за обезщетение и срокове, общият ред за търсене на обезщетение е недопустим / решение № 110/14.06.2013г. по гр.д. № 93/2012г., IV ГО/. Материалноправният ред, по който ще бъде реализирана отговорността на държавата за вреди обаче е въпрос на правна квалификация и има отношение към правилността на решението. Както съдът вече посочи, съдът е този, който дава правна квалификация на предявения иск като субсумира установените факти под приложимата правна норма. В този процес съдът се ръководи единствено от наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и заявения петитум, като от значение за определяне на правната квалификация е не как страната я определя, а какви са фактическите й твърдения, на които основава субективното си право, защита на което търси. А преценката за правилност на въззивното решение е извън предметната рамка и правомощията на Върховния касационен съд в настоящото производство по селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 вр. чл. 280, ал. 1 от ГПК. В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът по касация има право на поискани разноски. Разноските по делото под формата на юрисконсултско възнаграждение, определено по размер съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за правната помощ следва да се възложат в тежест на касатора. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение