Определение № 1118 от 29.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2037/2017 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3753/28.03.2017 г. на [фирма] - [населено място], чрез адв. М. Б., против въззивно решение № 90/24.02.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 789/2016 г. по описа на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1104/ 10.09.2016г. на РС - Русе по гр.д. № 258/2016 г. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на С. А. Д. сумата 19 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат от трудова злополука, станала на 26.08.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.01.2016 г. до окончателното й изплащане. Претенцията в останалата й част е отхвърлена, като решението не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се поддържат доводи, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните, уточнени от състава на ВКС, въпроси: 1/ как следва съдът в хипотезата на чл. 201, ал.2 КТ да установи степента на съпричиняване на вредите и размера, до който следва да бъде намалено дължимото на ищеца обезщетение; 2/ следва ли да е налице съответствие между приноса на пострадалия за настъпване на трудовата злополука, при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 КТ, и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат; 3/ длъжен ли е съдът да присъди обезщетение само за тези вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането, при спазване принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. По тези обобщени и уточнени въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и ТР № 4/29.01.2013 г. по тълк. дело № 4/2012 г., както и с постановените по реда на чл.290 ГПК - решение № 290/18.112015 г. по гр. д. № 15/2015 г., ІV г.о., решение № 25/16.02.2016 г. по гр. д. № 3233/2015 г., ІІІ г.о., решение № 348/2011 г. по гр. д. № 387/2010 г., решение № 510/2010 г. по гр. д. № 1923/2009 г., решение № 291/2012 г. по гр. д. № 951/2011 г., решение № 79/2012 г. по гр. д. № 673/2011 г.; решение № 125/04.05.2016 г. по гр. д. № 4417/2015 г. на ІV г.о. Ответникът по жалбата С. А. Д., представляван от адв. Н. С., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: По делото е установено, че страните са били в трудово правоотношение от 21.07.2014 г. до 30.05.2016 г., като ищецът е заемал длъжността „машинен оператор“. На 26.08.2015 г., по време на работа с електрическа количка, при движение назад кракът на ищеца се опрял в палет, но количката продължила движението си и затиснала ходилото на десния му крак. Злополуката е приета за трудова с разпореждане №87/ 04.09.2015 г. на ТП на НОИ-Р.. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е посочил, че ищецът е преминал инструктаж и е бил запознат с правилата за безопасност в ответното дружество, като освен първоначален са му провеждани и периодични инструктажи. Част от правилата за безопасност е и инструкцията за ползване на ръчни и електрически колички за пренасяне на товари, в която като изисквания са предвидени работникът да е преминал обучение и да е придобил правоспособност за управлението. Установено е, че ищецът не е преминал специално обучение, не е имал правоспособност за управление на електрическа количка /с която е настъпила злополуката/, нито е бил оправомощено лице за работа с такава, съгласно изискванията на чл.9 от Наредба № 10/07.12.2004 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с електрокари и мотокари. По делото не е спорно, че злополуката е станала, след като ищецът е взел електрическата количка, за да зареди с материали машината си и при движение на количката назад, при което кракът му опрял в палет, количката продължила своя ход и затиснала ходилото на десния му крак. В резултат на това ищецът е получил счупване на втора проходилна кост на десния крак, наложило открита репозиция и метална остеосинтеза; контрактура в областта на метатарзофалангеалната става на втория пръст на десния крак. За уврежданията си ищецът е лекуван оперативно и след това за период от близо 7 месеца е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност. Въззивният съд е приел, че действията на ищеца изцяло покриват съдържанието на понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл.201, ал.1 КТ - злополуката е настъпила поради допуснато от работника пълно пренебрегване и неспазване на правилата за безопасност на труда. Посочено е, че работата с електрическа количка не е била възлагана на работника, предприета е по собствена инициатива и от неправоспособно лице. Предвид това е счетено, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от работника в размер на 1/3. Конкретни мотиви за възприетият размер и за съответствието му с действителния принос на пострадалия за злополуката, не са изложени в решението. С оглед вида и характера на полученото увреждане, оздравителният период, претърпените болки, страдания и неудобства, както и все още неприключилото в пълна степен отзвучаване на последиците от травмата, въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи в размер на сумата 30 000. От тази сума, след приспадане на процента за съпричиняване на вредите и изплатеното обезщетение по сключената от работодателя застраховка за риск „Трудова злополука“ в размер на 500 лева, претенцията е уважена до размера на сумата 19 500 лева. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по втория изведен правен въпрос в изложението – следва ли да е налице съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука, при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 КТ, и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат. По този въпрос има създадена константна съдебна практика на ВКС, която касаторът е посочил – решение № 79/27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г., IV г. о., решение №291/11.07.2012г. по гр. д. № 951/ 2011г., IV г. о., решение № 25/16.02.2016 г. по гр. д. № 3233/2015 г., III г. о. на ВКС на РБ и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, в отклонение, с които е разрешението на въззивния съд по поставения правен въпрос. По останалите въпроси в изложението касационно обжалване не следва да се допуска, доколкото правните разрешения по тях са свързани и обусловени от отговора на въпроса, по който касационният контрол се допуска. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение