Определение № 5498 от 27.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2086/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. С. и М. Н. С. против решение № 11353/07.03.2024 г., постановено по гр.д.№ 8833/2023 г. от ІІ-д състав на СГС. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение е прието, че искът с правно основание чл.422 ГПК е основателен и е потвърдено постановеното в този смисъл решение на Софийски районен съд. Съдът е приел, че спорно по делото се явява обстоятелството дали през процесния период страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия. От представения по делото Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 38, том ХХХV, дело № 8645 от 14.07.1998 г., е приел за установено, че на посочената дата ответниците са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот, находящ се в [населено място]. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си, т.е. лице, което ползва на вещно или облигационно право на ползване. Ето защо съдът е приел, че в качеството си на собственици на процесния недвижим имот ответниците са и страна по облигационното отношение за доставка на топлинна енергия до топлоснабдения имот, като договорът касае обект с абонатен № 354465, поради което и доводът на въззивниците за липса на облигационно правоотношение е приет за неоснователен. Прието е, че са приложими Общите условия, одобрени с решение № ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР, които са представени от ищеца по заповедното производство /л.9 от ч.гр.д. № 61329/2022 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав/ като са публикивани във в. „Монитор“ от 11.07.2016 г. В параграф 2 от заключителните разпоредби има изрично отбелязване, че ОУ са приети с решение № ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл.150 ЗЕ топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. По делото не са въведени твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Ето защо и доколкото са представени доказателства за публикуването на приложимите и приети ОУ, съдът е приел, че същите са били влезли в сила към началото на процесния период, поради което и наведеният довод във въззивната жалба са липса на влезли в сила ОУ се явява неоснователен. По делото е приета СТЕ, която установява, че процесната сграда е топлоснабдена, като количеството топлинна енергия за абонатната станция на адрес [населено място], [улица] се измерва и отчита съгласно ЗЕ от средство за търговско измерване – общ топломер, монтиран в абонатната станция. Вещото лице е посочило, че в имота на ответника през исковия период е начислявана топлинна енергия за 3 броя отоплителни тела с монтирани ИРРО, за сградна инсталация на база пълен отопляем обем и за топла вода. Въззивната инстанция е кредитирала заключението като обективно и компетентно изготвено от вещо лице, което притежава необходимата професионална компетентност и се е запознало с всички относими писмени документи. В проведеното пред първоинстанционния съд о.с.з. от 18.05.2023 г. вещото лице изрично е посочило, че е съобразило действащите цени на топлинната енергия, вкл. е взело предвид и решение 15147/08.12.2020 г. по адм.д. № 172/2019 г. на ВАС. Вещото лице е установило, че дължимата цена за потребена топлинна енергия за непогасения по давност период 01.09.2019 г. до 30.04.2021 г. е в размер от 4992,66 лв. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочи се правен въпрос, налице ли е извършена продажба на топлинна енергия, без да се представени доказателства за публикуване на ОУ в един местен и един централен вестник. Съдът е приел, че Общите условия, одобрени с решение № ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР, които са представени от ищеца по заповедното производство са публикивани във в. „Монитор“ от 11.07.2016 г. ОУ са публикувани съобразно изискването на чл. 150, ал. 2 ЗЕ в посочения всекидневник, като влизат в сила 30 дни след първото им публикуване и се прилагат в отношенията между страните, а второто им публикуване има само оповестителен характер. В тази насока е и практиката на ВКС, поради което поставения правен въпрос относно влизането в сила на ОУ не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Вещото лице по делото не е изготвило своето заключение въз основа на представената по делото данъчна фактура, поради което въпросът относно нейната доказателствена стойност е неотносим към спора в производството по чл.288 ГПК, още повече, че и съдът не е обосновал своите изводи относно основателността на иска въз основа на това писмено доказателство. Предвид изложеното, не са налице касационни основания по допустимост на касационното обжалване, сочени от касаторите. Водим от горното, състав на ВКС