Определение № 442 от 20.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3719/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ОД МВР – Хасково, чрез главен юрк. Т. Г., срещу въззивно решение № 112 от 05.07.2022 г. по в. гр. д. № 221/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е обезсилено решение № 48 от 17.02.2022 г. по гр. д. № 405/2021 г. на Окръжен съд – Хасково, прекратено е производството по делото и е постановено след влизане в сила на съдебния акт делото да се изпрати за разглеждане на местнокомпетентния административен съд Хасково. С обезсиленото първоинстанционно решение ОД МВР – Хасково, е осъдена да заплати на Г. Г. Г. сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконното обвинение, повдигнато с акт от 10.03.2021г. за констатиране на дребно хулиганство по УБДХ, за което обвинение е оправдан с решение по а.н.д. № 110/2021 г. на РС – Димитровград, ведно със законната лихва, считано от 11.03.2021 г. до окончателно изплащане на сумата, като искът в останалата му част до пълния предявен размер от 26 000 лева е отхвърлен като неоснователен. Със същия акт ОД МВР – Хасково е осъдена да заплати на Г. Г. Г. сумата от 600 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – заплатен адвокатски хонорар, ведно със законната лихва, считано от 11.03.2021 г. до окончателно изплащане на сумата, като искът в останалата му част до пълния предявен размер от 1 400 лева е отхвърлен като неоснователен. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон – основаниe по чл. 281, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че първоинстанционният съд правилно е квалифицирал исковете като такива по чл. 2 ЗОДОВ, а не по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, както погрешно според жалбоподателя е счел въззивният съд. Искането е за отмяна на обжалваното решение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът преповтаря фактите от касационната жалба, които според неговото убеждение са релевантни за спора. Освен това от изложеното от касатора следва, че същият поставя въпроса „за характера на деянието „дребно хулиганство“ с твърдението, че съдът се е произнесъл по него в противоречие с практиката на ВАС и КС на Република България. Позовава се на определение № 51/17.07.2017 г.по адм. дело № 30/2017 г. и определение № 53/02.07.2019 г. по адм. дело № 31/2019 г. – двете постановени от ВАС, както и на решение № 3/04.05.2011 г. по конст. д. № 19/2010 г. на КС на Република България. Ответникът Г. Г. Г. не взема становище по касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че гр. д. 405/21 г. по описа на ОС – Хасково е образувано по искова молба от Г. Г. Г. против ОД на МВР – Хасково за осъждане на последния да му заплати обезщетение на неимуществени вреди в размер на 26 000 лв., които е претърпял от незаконосъобразно обвинение в извършване на противообществена проява по реда на УБДХ, както и сумата от 1 400 лв. представляваща обезщетение за имуществени вреди – заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство в образуваното по същото незаконосъобразно обвинение производство, за което обвинение е оправдан с решение по НАХД 110/2021 г. по описа на РС – Димитровград. Посочил е още, че с решението, предмет на обжалване, съдът е уважил частично тези искове – в размер на 300 лв. – за първия и 600 лв. – за втория иск, като до пълните им предявени размери ги е отхвърлил. При извършената служебна проверка въззивният съд е констатирал, че обжалваното решение е валидно, но недопустимо. Посочил е, че предмет на повдигнатия пред съда спор е търсено от ищеца обезщетение за вреди – имуществени и неимуществени, в резултат на образуваното и проведено производство по УБДХ, по което впоследствие е оправдан с влязло в сила решение. Въззивният състав се е позовал на разбирането в правната теория и в съдебната практика, съгласно което наказанието по посочения указ „задържане в поделенията на МВР“ притежава всички белези на административно наказание. Дребното хулиганство няма престъпен характер, а съставлява административно нарушение, за което се предвижда административно наказание. Отбелязал е също така, че обстоятелството, че съдът е този, който налага административното наказание или оправдава лицето, не променя същността на административното нарушение и наказание и на реализиране на административно – наказателната отговорност, която на общо основание си остава административна дейност. Тези изводи според въззивната инстанция не са в противоречие с ТР 3/22.12.2015 г., постановено по т. д. 3/2015 г. на ОСНК, на което се е позовал ОС – Хасково при преценка на правната квалификация на претендираните права. Отчел, е че в това решение е прието, че производството по УБДХ съставлява наказателно производство, но такова по смисъла на чл. 4 § 1 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧ и в този смисъл е прието, че влязлото в сила решение на съда, постановено по реда на УБДХ, е пречка за търсене на наказателна отговорност на виновното лице за същото деяние, ако то съдържа признаците на престъплението хулиганство по смисъла на НК. Така приетото не променяло обстоятелството, че по националното право отговорността за дребно хулиганство е административно наказателна, реализирането й става по административен ред в рамките на нарочно административно наказателно производство, уредено в УБДХ, а наложеното административно наказание по този ред не се счита за осъждане и не се вписва в бюрата съдимост. Във връзка с горното съдът е приел, че наложеното административно наказание по реда на посочения Указ не попада в изчерпателно изброените хипотези на чл. 2 от ЗОДОВ, чиито обхват не може да бъде разширяван по пътя на тълкуването, а попада в приложното поле на чл. 1 от ЗОДОВ, при което положение и на основание чл. 1, ал. 2 от този закон искът по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, какъвто е настоящият, се разглеждат по реда на АПК. При тези съображения и като е съобразил, че подведомствеността на спора на гражданския съд касае неговата допустимост, въззивният състав е намерил, че така предявените от Г. искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ са недопустими като предявени пред гражданския съд, тъй като следва да бъдат разгледани от Административен съд по реда на АПК. В тази връзка е приел, че решението, постановено по съществото на повдигнатия спор и предмет на въззивно обжалване се явява недопустимо и следва като такова да се обезсили, а производството по делото да се прекрати. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В конкретния случай по конкретизирания от съда въпрос „за характера на деянието „дребно хулиганство“ не се установяват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280 ГПК - не се установява произнасяне на въззивния съд в противоречие с цитираното в изложението тълкувателно решение, нито с решението на Конституционния съд. Трайно и непротиворечиво в доктрината и в съдебната практика се приема, че наказанието "задържане в поделенията на МВР" притежава всички белези на административното наказание. Това е изрично посочено в Решение № 3 от 4.05.2011 г. по конституционно дело № 19 от 2010 г. и е подробно развито в мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 22.12.2015 г. по т. д. № 3 от 2015 г. на ОСНК. Дребното хулиганство няма престъпен характер, а е административно нарушение, за което се налага административно наказание. Актът за установяване на административното нарушение се съставя от административен орган, който внася преписката за решаване от съдия. Обстоятелството, че съдът е този, който налага административното наказание или оправдава лицето, както е в случая, не променя същността на административното нарушение и наказание и на дейността по реализирането на административно-наказателната отговорност, която на общо основание остава административна дейност. Обратни изводи не следват от Тълкувателно решение № 3 от 22.12.2015 г. по т. д. № 3 от 2015 г. на ОСНК, което е прието по приложението на правилото ne bis in idem. В него действително е посочено, че производството по УБДХ съставлява наказателно производство, но такова по смисъла на чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към Европейската конвенция за правата на човека и в този смисъл тълкувателното решение гласи, че влязло в сила решение на районния съд, постановено по реда, предвиден в УБДХ, е законна пречка за съдене на виновния за същото деяние, ако то съдържа признаците на престъплението хулиганство по чл. 325 НК. Това правно положение обаче не променя обстоятелството, че в националното право отговорността за дребно хулиганство е административно-наказателна и реализирането й се осъществява в рамките на административна дейност и в нарочно административно-наказателно производство, предвидено като такова в самия Указ за борба с дребното хулиганство. Съгласно чл. 7, ал. 4 УБДХ, наложеното административно наказание не се счита за осъждане и не се вписва в бюрата за съдимост. Макар практиката да приема, че налагането на административно наказание по УБДХ е подобно на освобождаването от наказателна отговорност и налагане на административно наказание по чл. 78а от НК, съществената разлика между двете основания за ангажиране на административно-наказателните производства следва от това по чия инициатива започва производството. Длъжностните лица на МВР при съставяне на акт за дребно хулиганство не действат като правозащитни органи по смисъла на чл. 2 УБДХ, а като длъжностни лица в системата на администрацията. Обратно, в хипотезата на чл. 78а НК съдът, действащ като правоохранителен орган, налага административно наказание, поради което тази дейност именно попада в хипотезата на чл. 2, ал.1, т. 4 ЗОДОВ, за разликата от общия случай на административно наказване, който попада в хипотезата на чл. 1 ЗОДОВ. Следователно, административното наказване по УБДХ не попада в изчерпателно изброените хипотези на чл. 2 ЗОДОВ, чийто обхват не може да бъде разширяван по пътя на тълкуването, поради което остава предмет на регулиране по чл. 1 ЗОДОВ. Различни изводи не следват и от решение № 3/04.05.2011 г. по конст. д. № 19/2010 г. на КС на Република България. С това решение единствено се приема, че ограничаването на правото на обжалване на нарушителя пред по-горна инстанция на съдебен акт, който предвижда налагане на наказание „задържане в поделенията на МВР”, надхвърля необходимото за осъществяване на правосъдието, въпреки че актът е постановен в административно-наказателно производство. С въвеждане на забраната да се обжалва решението на районния съдия се нарушава правото на задържания на двустепенна юрисдикция, при това за наложено най-тежкото предвидено административно наказание или глоба от 100 до 500 лева. Съществуването на ускорени производства в областта на наказателното право сам у по себе си не противоречи на чл. 6 КЗПЧОС, но не бива принципите за бързина и стабилитет на съдебните решения да имат приоритет пред правото на защита на обвиняемия. С оглед на това с решението е обоснован изводът, че чл. 7, изр. 1 УБДХ засяга основното право на задържания на справедлив процес, поради което противоречи на чл. 31, ал. 4 от Конституцията и Конституционният съд следва да обяви неговата противоконституционност. Останалите актове, посочени от касатора не са от естество да обосноват наличие на противоречие по смисъла на чл.280 ГПК. С оглед на изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е взела становище по касационната жалба и съответно не е поискала присъждането на разноски. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,