Определение № 109 от 04.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2281/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ищеца „Алит Инвест“ ЕООД против решение № 174 от 12.07.2018г. по гр.д. № 314/2018г. на Апелативен съд - Варна, с което решение № 155 от 28.02.2018г. по т.д. № 356/2017г. на Окръжен съд - Варна, е потвърдено в отхвърлителната му част по исковете по чл.79 и чл.82 ЗЗД срещу „Анто 97“ ООД за сумата 21 625,36 лева, представляваща заплатени суми за извършен ремонт за помещение и за сумата 10 000 лева - пропуснати ползи, а именно нереализирани приходи от стопанска дейност в резултат на неправомерно прекратяване на договор за наем от 21.03.2014г., и е отменено първоинстанционното решение в уважителната му част по иска по чл.92, ал.1 ЗЗД срещу същия ответник и искът е отхвърлен за сумата от 40 000 лева - неустойка за едностранно прекратяване на договор за наем от 21.03.2014г., ведно с лихви. Жалбоподателят атакува въззивното решение като неправилно, като поддържа, че то е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Претендира присъждане на направените разноски. Ответната страна по жалбата и по делото, „Анто 97“ ООД, твърди липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съответно поддържа, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното: Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му по обективно съединения иск по чл.82 ЗЗД за сумата 10 000 лева - пропуснати ползи, е недопустима на основание чл.280, ал.3 ГПК, тъй като цената на този иск по търговското по своя характер дело по см. на чл.356, т.1 ГПК, вр. чл.286, ал.1, вр. ал.3 ТЗ, е под 20 000 лева. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му по исковете по чл.79 и чл.92, ал.1 ЗЗД, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел, че по делото няма данни за едностранно насилствено прекратяване на договора за наем от наемодателя. Напротив, представен е сключен на 01.11.2016 г. /на датата на твърдяното насилствено изгонване на служителите на ищеца/ нотариално заверен на същата дата договор между продавача „Бейк хауз гурме“ ООД-гр.Варна /пренаемател на наетия обект - фурна със същия управител на ищеца Т. Г./ и купувача „Лев комерс“ ЕООД-гр.Варна /фирма на съдружника в ответното дружество Д. Д./, двамата – подписали договора за наем от 21.03.2014 г. на помещението /хлебопекарна „Ани“ на ул.“Евлоги Георгиев №12, [населено място]/ и анекса към него от 10.03.2016 г. за дадено съгласие за пренаемането му от „Бейк хауз гурме“ ООД, за прехвърляне на бизнеса – производство на хляб, хлебни и сладкарски изделия, упражняван във фурната, и на съпътстващото оборудване по опис от продавача на купувача. Прието е, че след като самата дейност, осъществявана в наетия обект от пренаемателя, и ползваното оборудване са били прехвърлени от пренаемателя на друго трето лице, свързано с наемодателя, и то чрез лицата, които са сключили самия договор за наем, е очевидно, че последният не може повече да съществува и се счита мълчаливо прекратен, като обектът подлежи на връщане на наемодателя. Посочено е, че потвърждение на този извод са и клаузите в договора, че продавачът се задължава да даде съгласие за прехвърляне на партидите за обекта в „ЕОН-Енерго разпределение“ и да заплати ползваните консумативи – ток и вода съгласно показанията към датата на прехвърляне на активите – 01.11.2006г. В този смисъл са и свидетелските показания на разпитаните свидетели. Никой от служителките на ищеца не установява насилствено отстраняване на наемателя от обекта на 01.11.2016г., а само че Д. Д. е сменил патроните на бравите на вратите, както и че Т. Г. и Д. Д. са водили разговор без да са се карали, след което служителките са напуснали и повече не са връщали на работа, тъй като последният наемател „Гурме“ е продал бизнеса си на друга фирма-собственост на Д.. След напускането им, обектът продължил да работи като пекарна, но имало смяна на фирмата. Свидетелката В. признава, че същия ден е извършвала инвентаризация на обекта, а Н. свидетелства, че са правили инвентаризация по разпореждане на Т., тъй като обектът се предавал от един собственик на друг собственик, като новият собственик бил М.. Няма данни на посочената дата, на която е сключен договорът за прехвърляне на бизнеса, да е било упражнено насилие от Д. Д. спрямо Т. Г.. Инцидентът, относно който се твърди, че Д. Д. е осъден за причиняване на лека телесна повреда и за обида на Т. Г., е станал на 04.11.2016г., така че няма отношение към спорния въпрос относно характера на прекратяването на договора за наем на 01.11.2016г. Нотариалното заверяване на положените подписи върху договора за прехвърляне на бизнеса прави, от една страна, датата му достоверна, а от друга страна, прави неправдоподобна тезата на ищеца, че въпреки изгонването на служителките му от обекта, по-късно управителката на същия доброволно подписала договора за прехвърляне на бизнеса и заверила подписа си пред нотариус. Правдоподобна е обратната теза – че поради постигнатата договореност за прехвърляне на бизнеса на друг наемател, старият наемател е освободил обекта доброволно. Посочено е, че по-късното влошаване на отношенията между страните се дължи очевидно на спорове относно правото на стария наемател да вдигне оборудването си от обекта и да получи плащане за направените в същия подобрения. При положение че договорът за наем е бил фактически мълчаливо прекратен с предприетите действия по прехвърляне на бизнеса от пренаемателя на нов наемател – свързано с наемодателя трето лице, съдът е счел, че не е налице едностранно предсрочно прекратяване на действието на договора за наем от страна на наемодателя, т.е. без съгласието на наемателя /пренаемателя/ и по вина на наемодателя, поради което е счетено, че ищецът няма право на неустойка по чл.6.4 от наемния договор в размер на 40000 лева, По отношение на претенцията на ищеца за разходите за ремонт на помещението, за да бъде то пригодено за предвидената стопанска дейност, т.е. за фурна /пекарна/, е прието, че по същество това е искане за извършените с тази цел подобрения в наетия обект, което искане е предявено на договорно основание - чл.7.4 от наемния договор. Този иск е счетен за неоснователен, защото сочената договорна клауза по чл.7.4 в случая е неприложима. Съгласно същата, при прекратяване на договора от страна на наемодателя, той се задължава да заплати всички направени разходи, които се отнасят до работата на обекта. Според решаващия състав, страните са имали предвид прекратяване на договора по вина на наемодателя, и то при форма на вината на същия „недобросъвестност“ или „умисъл“, а не просто поради „небрежност“ или „неполагане грижата на добрия стопанин“. В този случай наемодателят ще отговаря за всички преки и непосредствени вреди, дори и да не са били предвидени и предвидими - по аргумент от чл.82, изр.2 вр.изр.1-ЗЗД. Посочено е, че в конкретния случая той би отговарял и за направените разходи за подобрения, които иначе не би дължал на наемателя, тъй като в договора за наем не е предвидено заплащане на тези разходи на наемателя при нормалното му прекратяване с изтичане на срока му на действие или приспадане на разходите за сметка на наема. Заключено е, че след като договорът за наем е прекратен по взаимно съгласие с мълчаливите действия на страните, няма проявена от наемодателя недобросъвестност, довела до прекратяване на договора, и договорната му отговорност по чл.7.4 от наемния договор не може да бъде ангажирана. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи като обуславящи изхода на спора следните правни въпроси: „1/ Възможно ли е съгласието за мълчаливо прекратяване на сключен писмен договор за наем да се извежда от наличието на сключен между трети лица договор, нямащ връзка с договора, който е прекратен?; 2/ Въпросът за задължението на съда да обсъди в мотивите и прецени всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти, и отговори на всички доводи на страните?“. Жалбоподателят поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на първи въпрос и осъществяването на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по втори въпрос, с оглед несъответствие на въззивното решение с практиката на ВКС: решение № 3/15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015г. на III г.о. на ВКС, решение № 65/ 30.07.2014г. по гр.д. № 1656/2013г. на II т.о. на ВКС и решение № 445/ 02.11.2011г. по гр.д. № 1733/ 2010г. на IV г.о. на ВКС. Първи въпрос не предпоставя осъществяването на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изводът за недоказване на твърдяното от ищеца едностранно виновно прекратяване на договора от страна на наемодателя е прието за недоказано не само по съображения, че е постигнато съгласие между страните за прекратяване на договора за наем по повод прехвърляне на бизнеса на пренаемателя на трето лице, свързано с наемодателя, но се подкрепя и от свидетелските показания, че след разговор между управителката на ищеца – наемател и Д., наемателят доброволно е напуснал обекта, след което Д. е сменил бравата. Освен това, в противовес на твърдението на касатора, съдържащо се във въпроса, въззивната инстанция е приела, че има връзка между прекратяването на договора за наем и договора за прехвърляне на бизнеса, осъществяван в обекта. С оглед на това е безпредметно обсъждането на релевирания допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Втори въпрос е свързан единствено с оплакването, че въззивният съд не е обсъдил целия доказателствен материал, събран във връзка с претенцията по чл.82 ЗЗД за пропуснати ползи, в която част касационната жалба е недопустима на основание чл.280, ал.3 ГПК. Въпросът не може да обуслови допускането на касационния контрол по отношение частта на решението, в която има произнасяне по останалите искове, във връзка с които не е зададен въпросът. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение в частта по исковете по чл.79 и чл.92, ал.1 ЗЗД. Касационната жалба в частта по иска по чл.82 ЗЗД, като недопустима, следва да се остави без разглеждане. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение