Определение № 315 от 27.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 2238/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Е. Б. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение на Пазарджишки окръжен съд, с което е отхвърлен искът й срещу Гаранционен фонд по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. “а“ КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение в размер на 26000 лв., частично от общо 120 000 лв., за неимуществени вреди – психически болки и страдания от смъртта на внука й В. Б., настъпила на 07.07.2015 г. при пътно-транспортно произшествие, виновно причинено от водач без сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Ответникът оспорва жалбата. Привлеченият като трето лице – помагач на негова страна П. Б. не изразява становище. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. За да намери предявения иск за неоснователен, въззивният съд е приел, изцяло споделяйки съображенията на първата инстанция, че между ищцата и пострадалото лице е съществувала нормална и традиционна, а не особено силна връзка, нетипична за отношенията между баба и внуче, обуславяща материална легитимация на ищцата да получи обезщетение за смъртта на пострадалия. Този извод съдът е обосновал със свидетелските показания и представеното удостоверение за родствените връзки на Е. Б., с което се установявало, че ищцата има шест деца, от които има и други внуци. От събраните доказателства съдът не е установил конкретни житейски обстоятелства, от които да се направи извод, че привързаността между бабата и нейния внук е била толкова силна, че смъртта му е причинила морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене обичайно присъщите за съответната родствена връзка. С оглед на изложеното въззивният съд е приел, че между ищцата и починалия й внук не съществувала особено дълбока емоционална връзка по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2016 г. на ВКС-ОСНГТК, а нормална и естествена връзка на обич, каквато ищцата е изпитвала към всичките си внуци, поради което тя не е материално легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на внука си. Допускането на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по три въпроса в противоречие с цитирана практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и по два въпроса от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият и третият въпрос като идентични по съдържание се свеждат до въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и доказателства и след съвкупната им преценка да изложи мотиви относно причината, поради която приема дадено доказателство за недостоверно. Въпросът не отговаря на основното изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Изложени са общи твърдения, че въззивният съд не е обсъдил в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, постановил е акта си изцяло въз основа на общите принципни положения в обичайните отношения между баба и внук, без да съобрази спецификата на конкретния случай, игнорирал е изцяло данните, сочещи за изключителната връзка между ищцата и пострадалия, не е обсъдил в тази връзка показанията на изслушаните свидетели, като в противоречие с последното се твърди, че е извършил превратно тълкуване на заявеното от свидетелите. Не е посочено кои конкретни обстоятелства и доказателства въззивният съд не е съобразил и които да са били от значение за формирането на крайния му извод за неоснователност на иска. Твърденията, основани на обстоятелствата, че са живеели под един покрив, били са неразделни, бабата е помагала на родителите в отглеждането на децата, вкл. пострадалия, и е изпитвала по-силни чувства към него в сравнение с тези към останалите си внуци, в действителност са обсъдени от въззивния съд, като всъщност отразяват собствената оценка на жалбоподателя за изключителност на връзката между нея и пострадалия, което е въпрос по правилността на въззивното решение извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Вторият въпрос „Спада ли бабата на починалия към кръга на лицата, имащи право на обезщетение при смърт на близък, причинена от деликт, в случай, че е налице особена близост между ищцата и починалия?“ също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд. Така формулиран, въпросът би съответствал на извод в смисъл, че дори и при доказана особена близост бабата на починалия по принцип няма право на обезщетение. В конкретния случай въззивният съд не е отрекъл правото на ищцата да получи обезщетение дори и въпреки доказана особена близост, а е основал крайния си извод на приетата за установена липса на такава близост. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият от поставените въпроси не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулиран по този начин: „При изследване на въпроса дали ищецът попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение съгласно постановеното в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСГНТК на ВКС, допустимо ли е съдът да изхожда изцяло от общите принципни положения в отношенията между внуци и баби и дядовци, братя и сестри, без да отчете спецификата на процесния случай?“, въпросът не съответства на изводите на въззивния съд. Последните не са основани изцяло и единствено на „общите принципни положения“, а и на конкретните установени по делото обстоятелства и извършената от съда преценка на последните при формирането на решаващия му фактически извод за липса на особена сила и дълбочина на съществувалата между ищцата и пострадалия връзка. Вторият въпрос: „Допустимо ли е да не се определи като трайна и дълбоко емоционална връзката между баба и внук, при положение, че бабата е полагала изключителни грижи за пострадалия и е установено, че е била силно привързана към него, само поради многолюдността на семейството и наличието на повече от едно внучета?“ не отговаря на изискването да е от правно естество. Така формулиран, въпросът е фактически и отговорът му зависи от конкретните обстоятелства, установени във всеки отделен случай. Независимо от горното, не се обосновава и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция, нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложената в тази насока аргументация се ограничава до общото твърдение, че изясняването на посочените въпроси по ясен и категоричен начин би допринесло за развитието на правото и за съставяне на трайна и непротиворечива съдебна практика относно присъждането на обезщетения за неимуществени вреди и кредитирането на свидетелските показания в гражданския процес. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното искане, на ответника разноски за касационното производство не се дължат предвид липсата на доказателства такива да са направени. С тези мотиви съдът