Определение № 194 от 13.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 598/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Е. Г. срещу определение № 175 от 20. 01. 2021 г. по ч. гр. д. № 52/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 264001 от 9. 11. 2020 г. по гр. д. № 10001/2020 г. на Софийски градски съд, І ГО, с което е оставено без уважение искането на частния касационен жалбоподател за освобождаване от държавна такса по предявения от него срещу „Застрахователна компания Лев инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Оспорва изводите на въззивния съд, че не са налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването му от държавна такса. Твърди, че становището на въззивния съд не съответства на установеното по делото, че единствените доходи на молителя са с източник дивиденти, които за 2019 г. са възлизали на общата сума от 9 000 лв., жената, с която живее на семейни начала, получава месечно възнаграждение от 650 лв. и двамата издържат непълнолетното си дете. Прави искане за отмяна на обжалваното определение. Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изводите му: „1. Длъжен ли е съдът, при отказ за освобождаване от заплащане на държавна такса, изрично да констатира в мотивите си, че молителят разполага с достатъчно средства да заплати таксата, и следва ли съдът да направи съпоставка между доходите на молителя и дължимата държавна такса с оглед възможността да бъде платена от него? Допустимо ли е преценката на съда за наличие или липса на предпоставки за освобождаване от държавна такса да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход, поради обстоятелството, че е в трудоспособна възраст?; 2. Допустимо ли е съдът да откаже освобождаване на страната от държавна такса само на база предположение за налични доходи от търговска дейност на ЕООД, чийто собственик/дяловете се явява молителят?; 3. Следва ли въззивната инстанция да отстрани констатиран от нея пропуск, изразяващ се в пропуск на първоинстанционния съд да събере служебно доказателства или да даде указания на молителя за възможността да представи такива в определен срок допълнителна или пълна декларация, респ. доказателства за декларирани обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК?“. Частният касационен жалбоподател твърди, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както следва: въпросите по т. 1 от изложението – с т. 12 от Тълкувателно решение № 6 от 6. 11. 2013 г. на ОСГТК на ВКС, определение по ч. т. д. № 2492/2013 г., ІІ т. о., определение по ч. гр. д. № 7440/2013 г., ІІ г. о., определение по ч. т. д. № 2139/2014 г., ІІ т. о., определение по ч. гр. д. № 7091/2014 г., І г. о. и определение по ч. гр. д. № 136/2016 г.; въпросът по т. 2 – с определение по ч. т. д. № 2469/2014 г., ІІ т. о., определение по ч. гр. д. № 207/2010 г., определение по ч. гр. д. № 1842/2015 г., ІІІ г.о., определение по гр. д. № 1477/2019 г., ІV г.о. и определение по ч. т. д. № 1758/2019 г. и въпросът по т. 3 – с определение по ч. т. д. № 2469/2014 г., ІІ т. о. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди определението на Софийски градски съд за оставяне без уважение искането на жалбоподателя за освобождаване от държавна такса по предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., въззивният съд, след служебна справка, е приел за установено, че молителят е съдружник и управител в три търговски дружества: „Е. 359“ ЕООД и „Й. маркет“ ЕООД, на които е едноличен собственик на капитала и управител, и „Й. импорт“ ООД, в което е съдружник и управител. Констатирал е, че съобразно посоченото в декларацията по чл. 83, ал. 2 ГПК, молителят и съпругата му получават дивиденти в размер на 9 000 годишно, от което съдът е заключил, че посочените търговски дружества осъществяват търговска дейност и реализират печалба, за размера на която не са налице данни. От представените от молителя в изпълнение на указанията на първоинстанционния съд доказателства въззивната инстанция е установила, че ищецът дължи издръжка на едно малолетно дете, няма подадени декларации по чл. 50 ЗДДФЛ за времето от 2015 г. до м. октомври 2020 г., считано от 15. 11. 2006 г. не работи по трудово правоотношение и е диагностициран с едноклонова коронарна болест, хипертонично сърце и дислипидемия. Въззивният съд е подчертал, че молителят не е посочил в декларацията си как се осигуряват средствата за издръжка на семейството му, независимо от дадените изрични указания на първоинстанционния съд за поясняване на това обстоятелство, включително като представи доказателства за доходите си. Като е съобразил така установените факти, въззивният съд е формирал извод, че не са налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването на ищеца от дължимата държавна такса. Мотивирал е тази преценка с обстоятелствата, че молителят е на 50 г., в трудоспособна възраст при липсата на данни здравословното му състояние да е пречка за полагането на труд и реализирането на доходи. Същевременно решаващият състав е съобразил, че молителят, ищец е едноличен собственик на капитала и съдружник в три търговски дружества, от търговската дейност, на които съобразно декларацията по чл. 83, ал. 2 ГПК получава дивидент в размер на около 9 000 лв. годишно, като е изтъкнал, че декларираното обстоятелство не съответства на обявените в търговския регистър обстоятелства и на данните в представеното удостоверение на НАП че ищецът не е подавал декларация по чл. 50 ЗДДФЛ. Тези обстоятелства, наред с липсата на посочване на източника на доход за издръжка на семейството му в представената декларация, са мотивирали съда да приеме, че липсват обективни данни, които да обосноват извод, че ищецът е затруднен и не е в състояние да заплати дължимата държавна такса по предявения от него иск. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. По първия въпрос по т. 1 от изложението на частния касационен жалбоподател е формирана практика на ВКС, намерила израз в цитираните от жалбоподателя съдебни актове, в която се приема, че по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, включително недекларираните такива. След изясняване на общото материално състояние на молителя и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането, за да заплати дължимата държавна такса. В конкретния случай въззивният съд, като е съобразил цената на иска, съответно дължимата държавна такса, въз основа на декларираните обстоятелства, представените от молителя доказателства и извършената служебна справка относно участието на същия в търговски дружества, при съобразяване на несъответствието на декларираните обстоятелства досежно получаваните от молителя дивиденти и останалите доказателства, е постановил обжалвания съдебен акт, без да допусне отклонение от практиката на ВКС. В обжалваното определение действително е прието, че с оглед възрастта и здравословното състояние на молителя същият може да полага труд и да реализира доходи. Преценката относно наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на ищеца от дължимата по делото държавна такса решаващият състав обаче е мотивирал и с обстоятелствата, че ищецът е едноличен собственик на капитала и съдружник в три търговски дружества, декларира, че е получил дивидент за 2019 г. в размер на 9 000 лв., което не съответства на останалите данни по делото, както и с липсата на деклариране на източника на средства за издръжка на семейството му. Именно тези обстоятелства са поставени в основата на решаващите изводи на съда, че по делото не се установява ищецът да няма достатъчно средства за заплащане на дължимата по делото държавна такса. Поради това не би могло да се приеме, че вторият въпрос по т. 1 от изложението относно допустимостта преценката за наличието на предпоставките за освобождаване от държавна такса да се основава на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход е единствено обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, съответно удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не съответстват на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК въпросите по т. 2 и т. 3 от изложението на частния касационен жалбоподател. Въпросът за възможността съдът да извърши преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК на основата на предположение за налични доходи от търговска дейност на дружества, в които молителят участва, не е съобразен с мотивите на въззивния съд. Както бе посочено, изводът на съда за отсъствието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК не е изведен от потенциалните приходи от търговска дейност на дружествата, в които ищецът, молител участва, а от декларираното от него получаване на дивиденти в размер на 9 000 лв. за 2019 г. и несъответствието на така декларираното на останалите данни по делото. Поради това е изключено да се приеме, че въпросът по т. 2 е значим за изхода на спора. Отсъства основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на последния въпрос, въведен от частния касационен жалбоподател, доколкото на молителя в първоинстанционното производство, преди произнасянето по искането по чл. 83, ал. 2 ГПК и след депозирането на декларация за имущественото състояние, е предоставена изрична възможност за представяне на доказателства от значение за претендираното освобождаване от държавна такса, включително относно това откъде се осигуряват средствата за издръжка на семейството му. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. гр. д. № 52/2021 г. на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение