Определение № 1705 от 01.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1779/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. А. Х. и В. А. Н., чрез процесуалния си представител адв.Сн.Л., срещу решение №45/15.01.2025г., постановено по в.гр.д.№1933/2024г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено решение №2886 от 29.07.2024г., постановено по гр.дело № 8102 по описа за 2023г. на ВРС, като вместо него са отхвърлени предявените от Ю. А. Х., [ЕГН] и В. А. Н., [ЕГН] против С. Ш. С., ЕГН [ЕГН], искове по реда на 124, ал.1 от ГПК, за признаване на установено, че ищците са собственици на реална част с площ от 271 кв.м. от имот №***по ПНИ на с.о „М., Д. и Б.“ с ид.№ ***по КККР на с.о. „М., Б., Д.“, м-ст „Д. “, целия с площ от 469кв.м., при граници на реалната част - имот с ид.№***, имот № ***, имот № ***, и останалата част от имот № ***, която реална част е заключена между точки А-Б-С-Д на комбинирана скица №1 към съдебно техническата експертиза на л.127 от делото, на основание осъществено давностно владение в периода от 19.10.2010г. – 19.10.2020г., в евентуалност 17.10.2012г. до 17.10.2022г. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за собственост бъде уважена. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, по въпросите: 1.Следва ли съдът във въззивното производство да събере доказателства за предпоставките за прилагане на чл.200, ал.1 и ал.2 от ЗУТ, при липса на възражения от ответната страна, чрез служебно назначаване на техническа експертиза.Ако такива доказателства не са събрани нарушават ли се принципите за равенството на страните в процеса, за служебното начало и установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото. Навеждат се доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с т.1, т.2 и т.3 от ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №42/31.01.2025г. по гр.д.№3341/2023г. на ВКС, І г.о. 2.Прилага ли се забраната на чл.200 от ЗУТ за придобиване по давност на реални части от поземлен имот когато за територията има влязъл в сила ПНИ, но няма приети регулационни планове.Какво е действието на ПНИ. Решението на въззивния съд е в противоречие с т.2 от ТР№8/23.02.2016г. на ОСГК на ВКС. 3.Може ли съдът да приеме, че поради неприлагане на ПНИ и липсата на заповед по реда на §4к, ал.7 от ЗСПЗЗ на кмета на общината, имотът остава неурегулиран и за него не следва да се прилага чл.200 от ЗУТ.Може ли да се придобие по давност реална/идеална част от такива имоти. Моли съда да допусне касационно обжалване на този въпрос по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като по него няма формирана съдебна практика. 4.Налице ли е присъединяване на реална част към новообразуван имот по ПНИ на бившия ползвател по смисъла на чл.200, ал.2 от ЗУТ, ако по предходен кадастрален план преди влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът е индивидуализиран заедно със съответната реална част и се владее към момента на постановяване на решението на съда. Твърди се, че е налице противоречие на въззивното решение с определение №95/16.03.2021г. по гр.д.№4008/2020г. на ВКС, І г.о., както, че са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. 5.Какво е значението на липсата на определен срок в ЗСПЗЗ за довършване на процедурата по придобиване на право на собственост със заповед по §4к, ал.7 от ЗСПЗЗ за възстановяване на земеделски земи, признати с решение на ПК, за придобивната давност на реална/идеална част от новообразуван имот по ПНИ. Според касатора са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Ответникът по касация С. Ш. не е депозирал отговор на подадената касационна жалба. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че ищците Ю. А. Х. и В. А. Н. са законни наследници на А. Н. Д., на когото с решение от 4.11.1968 г. на ИК на ОНС му е предоставено право на ползване на имот в м.“ Я.“ във В., с площ от 0.8дка, при граници: път, И. В. и ДЗС. Със заповед 143/20.04.2023г. на основание пар.4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ на кмета на район „Приморски“ е наредено наследниците на А. Д. да придобият правото на собственост при условията на пар.4а, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ върху имот с идент. ***с площ от 600 кв., който имот видно от скицата на л.45 от делото е съседен на процесния. С влязло в сила на 19.10.2010г. решение по адм. дело 2469/2008 г. по описа на Адм. съд –Варна е отхвърлена жалба от ищците в настоящото производство срещу заповед на областния управител на област Варна, с която е одобрен ПНИ в частта касаеща имоти пл. № ***, ***, доколкото е спазена административната процедура за издаването му, а при спор за собственост- той следва да се разрешава от гражданските съдилища. С решение №5088/15.12.2011г. по гр. дело 19826/2011 на ВРС е признато за установено по отношение на Ю. А. Х., Д. Т. Х., В. А. Н. и М. Р. Н., че ответниците С. Ш. С., К. Д. Д., Г. Д. Г., С. Д. Я., Ж. К. Ж., М. Д. Й., Р. Д. К., В. Ш. С., Д. К. П., Д. К. С., Д. Н. П., Б. Г. В., А. А. Д., М. А. Д. и А. А. Д., не са собственици на реална част с площ от 271 кв.м. от имот №***по ПНИ на СО „М., Д. и Б.” с идентификатор ***, целият с площ от 469 кв.м.Това решение е било обезсилено от Варненския окръжен съд, чието решение не е било допуснато до касационно обжалване от състав на ВКС. По делото е приета съдебно-техническа експертиза, от заключението по която се установява, че процесната реална част от 271кв.м. представлява разликата над 600кв.м. от ползвателски имот №***целият с площ от 871кв.м. по КП от 1999г. и се ситуира във фигура между буквите А-Б-С-Д защрихована в сина шарка на скицата по експертизата.Сочи се, че тази част от 271кв.м. и реална част от 198кв.м. от ползвателски имот ***по КП от 1999 г. са послужили да се образува новообразувания имот ***с площ 469кв.м., които по ПНИ от 2008г. се индивидуализира с идент. ***и е отреден за наследниците на Е. Г. С..След извършване на оглед на место вещото лице е посочило, че ползваният от ищците имот съответства на ползвателски имот ***по КП от 1999г., който е с обща площ от 871кв.м. От свидетелските показания на свидетелите водени от ищците/М. И. В. и Н. Й. Ц./, които съдът кредитира, като ясни пълни и непротиворечиво се установява следното: На бащата на ищците А. Н. е предоставен за лично ползване земя през 1968 г. в района на м. „Д.“, около 800 кв.м., и от тогава той а след смъртта му ищците са владели предоставената земя, включително и процесната част, която са оградили и обработвали - посадили овошки и лозе.Демонстрирали, че са собственици на имота. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел за неоснователно възражението, че решението е недопустимо. Обезсилените решение не се ползват със СПН, поради което влязлото в сила решение от 23.03.2012г., постановено по в.гр.д № 462/2012г. на ВОС, не представлява процесуална пречка за разглеждане на предявения иск. Отделно от това в исковата се молба се навежда нововъзникнали факти, за осъществявано владение след влизане на сила на цитираното по горе съдебно решение, които не се обхващат от силата на пресъдено нещо. Констатирано е, че във въззивната жалба не са направени конкретни възражения за неправилност на обжалваното решение, но при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивния съд може да приложи императивна правна дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.С оглед на горното е прието, че разпоредбата на чл.200 от ЗУТ, която е императивна по своя характер предвижда, че реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19, ал.7 от ЗУТ.Изискуемата според чл.19, ал.1, т. 2 от ЗУТ минимална площ на поземления имот находящ се в селищно образувание е 500кв.м. и лице най малко 16 м.Процесната реална част владяна от ищците е с площ от 271 кв.м, и не отговаря на изискванията на чл.200, ал. 1 от ЗУТ. Не е приложима и разпоредбата на чл.200, ал.2 от ЗУТ, предвиждаща изключение от забраната за придобиване по давност на имоти под размерите по чл.19 от ЗУТ.Съгласно нея правилото на ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл.17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл.19 или се присъединява към съседен имот.На първо място остатъка от 198 кв.м не отговаря на изискванията чл.19 от ЗУТ за самостоятелен имот, а на следващо в исковата молба няма твърдения, че процесната реална част, както и остатъка са присъединени към други имоти.С оглед изложеното съдът е приел, че ищците, макар и доказано упражняващи фактическа власт по отношение на процесната реална част - с площ от 271 кв.м. от имот №***по ПНИ на с.о „М., Д. и Б.“ с ид.№ ***по КККР, целият с площ от 469 кв.м., не са я придобили на посоченото оригинерно основание, поради което предявеният от тях иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване но първия поставен в изложението въпрос, тъй като изводите на въззивния съд са съобразени изцяло както със задължителната практика на ВКС, така и тази, която е постановена по реда на чл.290 от ГПК. В решение №105 от 12.11.2018г. на ВКС по гр.д. №3109/2017г., I г.о. се приема, че разпоредбата на чл.200, ал.1 от ЗУТ е императивна и за спазването й съдът е длъжен да следи служебно, и при липса на въведени доводи, възражения и оплаквания от страните за неспазването й/ ТР № 1/2001 г. и ТР № 1/2013г. /.В тази връзка е съществувало задължения за въззивния съд да се произнесе служебно по приложимостта на цитираната разпоредба независимо от това, че страните не са навели нарочни доводи във въззивната жалба и отговора за нейното неспазване. Според т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. №1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен да допусне служебно експертиза само когато е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.И в тези случаи обаче експертизата се допуска само ако за решаване на спорния въпрос са необходими специални знания в областта на науката, изкуството, занаятите и други, с които съдът не разполага / чл. 195, ал. 1 ГПК /.В конкретния случай не е било нужно назначаването на експертиза, тъй като за да разреши въпроса дали процесната реална част би могла да се придобие от ищците по давност, на съда не са му били необходими специални знания, тъй като в разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗУТ са посочени минималните изисквания за урегулиране на един поземлен имот, който се намира в селищно образувание – най-малко 16 метра лице и 500кв.м. повърхност. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по втория въпрос, тъй като не е налице формално противоречи на изводите на въззивния съд с т.2 от ТР№8/23.02.2016г. на ОСГК на ВС, в която се приема, че искове за собственост на реална част от имот, когато тази реална част е част от бивш имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ или ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, са допустими.В случая въззивният съд не е отрекъл възможността да се води иск относно реална част от имот, който е възстановен по реда на ЗСПЗЗ, а е приел, че осъществяваното от ищците владение върху такава реална част не ги е направило нейни собственици. Съобразено и това, че когато поземлен имот попада в границите на общ устройствен план на населеното място, то се касае до имот в урбанизирана територия, спрямо който намира приложение разпоредбата на чл.200 от ЗУТ, като без значение е дали имотът е урегулиран и с подробен устройствен план.Урбанизирана територия са и селищните образувания на основание чл.3, ал.4 от Закона за административно-териториалното устройство на Република България/решение № 52 от 10.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2217/2018 г., II г. о./. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК на третия въпрос, тъй като неговия отговор не би имал значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.Легална дефиниция на понятието „урегулиран поземлен имот“ или „урегулиран имот“ е дадена в разпоредбата на §5, т.11 от ДР на ЗУТ, според която това е поземлен имот, за който с подробен устройствен план са определени граници, достъп от улица, път или алея, конкретно предназначение и режим на устройство.Какво е действието на плана на новообразуваните имоти е посочено в разпоредбата на §4к, ал.6 от ПЗР на ЗСПЗЗ, респ. чл.28, ал.4 от ППЗСПЗЗ. Отделно от изложеното този въпрос е и неотносим, тъй като както бе посочено по-горе разпоредбата на чл.200 от ЗУТ намира приложение и за имоти, които не са урегулирани с ПУП, но попадат в урбанизираната територия. Четвъртият въпрос е неразбираем по съдържание, което е основание да се приеме, че не е обоснован общия критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по него. Последният въпрос е неотносим, тъй като по делото се установява, че заповед по реда на §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ е издадена в полза на наследниците на А. Д./наследодател на ищците/ за 600кв.м., за които е отреден новообразуван имот №***.Предмет на спора са останалите 271кв.м., които са били включени в новообразуван имот №***.Този въпрос не е от значение за изхода по делото, тъй като не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на съда. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение